Литература, издателска дейност и книгоразпространение. Проблеми по цялата верига

Популярни статии

Изтегли като pdf!

Участват: Антоанета Колева (ИК КХ – Критика и Хуманизъм, Българско общество на хуманитарните издатели), Мариана Аретова (Асоциация „Българска книга”, изд. „Кралица Маб”), Манол Пейков (ИК „Жанет 45”), Васил Георгиев (писател), Александър Шпатов (писател), Яница Радева (писател, изд. „Парадигма”)

Модератор Ани Бурова

Ани Бурова: В темата на днешната дискусия, петата от поредицата „Култура по време на криза”, присъства формулировката „проблеми по цялата верига”, тъй като намерението ни е да проследим пътя на книгите от автора през издателствата и разпространителите до читателя, да обсъдим как се осъществяват връзките между отделните звена по тази верига и разбира се, да набележим проблемите по нея, както и – надявам се – възможните решения. Струва ми се, че книгоиздаването у нас през последните години е белязано от един парадокс – в България се издава много, свидетели сме на това как всяка седмица се появяват нови и нови книги, а същевременно издателите все по-често твърдят, че книжният пазар, който у нас по принцип не е много голям, все повече се свива, че се купуват все по-малко книги. Има ли наистина такъв парадокс и ако да, на какво се дължи той? Съществува ли разлика в сферата на книгоиздаването между последните години, откакто се заговори за финансова криза и негативното й влияние върху него, и периода преди това? У мен поне се създава усещането, че открай време живеем с представата за  трудна и сложна ситуация в книгоиздаването и книгоразпространението, а напоследък сякаш се появи идеята, че всъщност е имало добри времена, които с появата на кризата  са свършили. Каква е всъщност ситуацията през вашия поглед на участници в различни аспекти от процеса на поява и рецепция на книгите?

Антоанета Колева: Проблемите около ситуацията са толкова много, че се чудя откъде да започна. Не бих се наела да определям доколко именно икономическата криза повлиява върху нивата на купуване на книги. Според мен търсенето на книги се влияе в много по-голяма степен от наличието или отсъствието на една, така да се каже, „базисна персонална култура”, или „цивилизационен минимум” културна потребност, на читателя, на отделния човек. За мен по-притеснителният проблем, по-отдавнашен от актуалната финансова криза, е непрестанно понижаващата се потребност от четене на книги, а не толкова показателите на продажбите в момента, макар те в някои случаи да вървят надолу. В условията на финансова криза забелязвам следното парадоксално явление –  когато от десетилетия издаваш специализирани книги и през този период участваш в един процес на културно взаимодействие, при който биваш възпитаван от публиката си, но и си възпитаваш публика, то при появата на обща, социална и икономическа криза тази публика като че ли не намалява. Ако намалее, то е, защото пада нейната собствена „културна качественост”. Специализираната публика запазва същите нива, които поддържа и при икономически разцвет. Следователно проблемът е по-скоро там, че това по принцип са изключително ниски нива. В полето на съвременната хуманитаристика, каквато ние издаваме вече двадесет години, например почти няма автори, чиито книги да могат да достигнат в продажбите си повече от триста броя, при това реализирани за повече от три години. Всеки професионалист ще познае веднага, че това е финансово самоубийство. С две думи, при тясно специализираните издатели кризата не се отразява особено като брой продадени книги, но пък в друг, и по-важен, план кризата е по-дълбока и перманентна.

Мариана Аретова: Моето мнение е малко по-различно – в продажбите на нашето издателство има спад, макар аудиторията да се запазва на едно и също ниво. Много трудно успяваме да привлечем нови читатели, които да имат интерес към нашите книги. Също така зле ни се отразяват пиратските издания в интернет, защото, когато един студент си свали книга отттам, по веригата тя стига до втори, трети и т.н. Мисля обаче, че кризата се явява като оправдание. Тя не влияе върху книгоиздаването. Тиражите падат значително и ниската цена на книгата също е решаващ фактор. У нас цената, на която се продават книгите, не е такава, каквато би трябвало да бъде, защото ние се ръководим от ниската покупателна способност и се стремим изданието да бъде максимално достъпно за по-широк кръг читатели. Поне според мен повечето хора, които разполагат със средства, не четат и не се интересуват от книги. Другият фактор, който аз съм констатирала, е късането на звеното издател – разпространител. Там е много трудно и има много да се желае. Разпространителите наистина също са много притеснени, защото все пак големите книжарници имат и големи разходи, а оборотите им са много ниски, което им пречи да обучават кадри. Имат назначени консултанти по продажбите, но те не са компетентни, защото не са обучени. Ние от асоциация „Българска книга” се опитваме да запълним това звено, като всеки месец предлагаме необходимото обучение, но към това наше предложение няма особен интерес.

Ани Бурова: За съжаление на нашата дискусия не присъстват разпространители. Поканихме техни представители и те потвърдиха участието си, но ето че не дойдоха – надявам се причината да е лошото време, а не нежеланието им да обсъждат проблемите на книгоразпространението. Затова кажете от издателска гледна точка къде са проблемите между вас и разпространителите.

Мариана Аретова: Проблемите тръгват още от процентите, за които се договаряме – ние обезщетяваме разпространителите с максималните проценти, а те, тъй като оборотите са ниски и нямат достатъчно продажби, които би трябвало да реализират, за да покрият разходите си, пак започват да тормозят издателя за увеличение на процента, който той, естествено, не може да осигури, защото цената на книгата ще скочи неимоверно много и тя ще стане непродаваема при тези минимални тиражи, които издаваме.

Антоанета Колева: Съществува възел от проблеми в отношенията издател – разпространител. Преди години, доколкото си спомням около 2007-ма, някои в професионалните ни среди бяха заговорили за въвеждане на Закон за книгата, който да регулира отношенията именно в тази „двойка” издател – разпространител. Доколкото съм наясно с европейските системи, такъв добре действащ закон има в Холандия и неговата основна функция е да фиксира единна цена на книгата, на която тя да се продава навсякъде в страната. Но това работи добре в случаите, когато, първо, няма полумонополни натиски от страна на големи разпространителски вериги над издателите, с цел повишаване на процентите търговска отстъпка от цената на книгата, която получава разпространителят, както и когато разпространителите заплащат на издателя за книгите веднага при получаването им.

Манол Пейков: Тоест там няма консигнация, а всичко се изкупува.

Антоанета Колева: Именно. В Англия например, където, доколкото помня, отстъпките от коричните цени на книгите, които издателят предоставя на разпространителя в някои случаи, достигат до 80%, издателят може да си ги позволи, първо, защото разпространителят веднага купува тиражите и гарантира, в повечето случаи заплаща, промоционалните и рекламни кампании. При система на отношенията издател – разпространител, базирана на отложено, тоест консигнационно плащане – плащане в момента, когато разпространителят реши да заяви на издателя, че вече е продал книгата, – та при такава система нивата на търговските отстъпки са не по-големи от 20-25% в повечето европейски страни. А при нас, при консигнационно плащане, съществуват искания и за 45-50% отстъпка! Това е убийствено за издателя, то натоварва в крайна сметка читателя, който се отдръпва от книгата заради цената. И цялата верига започва да се пропуква…  Всичко в крайна сметка опира до едно основно икономическо правило – за скоростта на възвращаемост на вложените в книгата средства. Както и до усъвършенстваност или не на системите за разпространение и на цивилизованите отношения издател – разпространител. В някои ситуации те могат да бъдат перфектни, в други – ужасяващо натоварващи с проблеми, имаме примери и за двете. А как е на други места? В Холандия например съществува център, локализиран в географското сърце на страната, т.нар. централа на холандското книгоразпространение. И ако, като издател и в рамките на подготвяне на моята издателска програма, изпратя в тази институция информация за подготвяна книга, те имат грижата по своя вътрешна система да информират за това всички книжарници и библиотеки, да получат заявки и да ме информират още преди отпечатването на книгата колко гарантирано продадени броя ще имам от нея, като за тях ще получа почти незабавно заплащане, опосредено отново от въпросната централа. Това може да изглежда и някаква остаряла централизация, но то работи, и то блестящо. Базирано е на закон, но и на добра икономическа логика, а и на персонална култура на отношенията. Докато в България тези взаимоотношения сякаш често не са мотивирани от икономическа логика. Не можеш да печелиш, ако партньорът ти непрекъснато губи! Един от основните проблеми във веригата за мен е този, че някои, не всички, но някои, колеги от едната страна се опитват да ощетяват другата по начин, който става възможен именно поради системата на консигнационно плащане. Липсва култура и цивилизованост на общуването, липсва и икономическа логика. И един закон за книгата в тази ситуация, който да фиксира единни цени, само би извил ръцете на издателите. Ако в него я няма и другата страна, която да фиксира, да речем точно определен процент на търговска отстъпка, той пък би поощрил натиск от страна на големите разпространители, държащи десетки книжарници, които биха изисквали да получават все по-високи проценти от цените на книгите. А ако отношенията не могат да се решат „през закон”, тогава оставаме да разчитаме на персонална коректност и почтеност. Тя, за жалост, работи само в единични случаи.

Мариана Аретова: Ние сме притиснати от консигнацията, защото сме малки издателства и ако не дадем книгите си на консигнация, никой не идва да купува в брой.

Ани Бурова: Има ли някаква разлика между проблемите на профилираните издателства и останалите, които са по-големи и чиято продукция не е тясно свързана с конкретна област?

Манол Пейков: В самото начало ще кажа, че това, което мога да споделя във връзка с издателство „Жанет 45”, не може да послужи за представителна извадка и не е в тон с казаното досега, защото през декември миналата година ние имахме най-големите продажби в историята си. Ако трябва да говоря за веригата обаче, аз бих започнал с държавата, защото докато не се разреши проблемът с ДДС, не може да се говори нито за закон за книгата, нито за друго. Докато държавата е безотговорна и сляпа за състоянието не само на книжния бранш, но и изобщо на културата, не можем да говорим за никакво регулиране на взаимоотношенията. Защото държавата е тази, която в края на краищата въплъщава нашата проблематика. И ако тя е сляпа за нея, ние не можем да разрешим генерално проблемите си. А в тяхната основа е фактът, че 20% ДДС е страшно много.

 

Антоанета Колева: 20% ДДС върху книгите срещу преференциална ставка от 7% ДДС за хазарта например!

Манол Пейков: Наскоро гледах таблица с процентите на ДДС в Европа. Само в Дания има процент, съизмерим с нашия. Дания е най-скъпата държава в Европейския съюз, там и цените на книгите са съвсем различни. Това показва, че ние наистина сме на опашката по отношение на политиката спрямо книгите. А решаването на този проблем дори не изисква усилие, някой просто трябва да направи сметка за колко пари става дума –  колко книги се издават в България и колко е тяхното ДДС.

Мариана Аретова: За книжния бранш ДДС възлиза на около двадесет и седем милиона лева.

Антоанета Колева: От 2007 г. нататък сме изказвали различни протести, включително писма до комисии към Народното събрание, правили сме сравнителни доклади за държавния тип отношение, включително чрез ДДС, към книгите в повечето европейски държави, опитвали сме се да търсим помощ. Не мисля, че получихме каквото и да било съществено внимание.

Мариана Аретова: Тези стойности на ДДС рефлектират много лошо и върху учебниците.

Манол Пейков: Нужно е да се направи нещо по този въпрос, защото това е съществен проблем. За мен основният проблем е във веригата да има несъответни по размер и мощ елементи. Спомням си, че допреди десет години разпространителите бяха дребни, еднолични търговци, от които издателят трудно си събираше парите, нямаше регламентирани отношения и т. н. Тогава продаването на книги беше малко хаотично,  беше въпрос на ентусиазъм. От друга страна, преди 15-20 години, в самото начало на 90-те години, тиражите бяха толкова големи, че дори да не ти отчетат половината тираж, пак имаш печалба. От една страна, пазарът узрява, регулира се, но от друга страна, някои части от него, набирайки сила и трупайки мускули, стават непропорционално силни и лостовете, с които боравят, са много яки. И за по-малките издатели като нас е трудно.

Ани Бурова: Нима „Жанет 45” е малко издателство?

Манол Пейков: Да, защото е много селективно. Наистина издаваме 80-100 книги на година, което е много, но половината от тях са с поезия. А големите издателства – това важи и при медиите, при списанията да кажем – могат да използват продаваемите си книги като лост, чрез който да разпространяват и некомерсиалните.

Антоанета Колева: Да, помня, че един издател имаше практика да прави „комплекти” от книги на един продаваем и един непродаваем автор и да принуждава разпространителите да ги купуват от него именно. После въпросният издател се отказа, мисля, от „непродаваеми” книги, които всъщност бяха в някакъв смисъл културно много по-значими. Вечният въпрос за високата култура и „ширпотребата”…

Манол Пейков: Това е един вид негласно правило. Ако един разпространител иска да взима от нас книги на Стефан Цанев и Петко Бочаров, които се продават много, за да поддържа бонтона, той трябва да вземе и от другите ни книги. А когато всичките ти издания са маргинални, за съжаление ти си поставен в маргинална ситуация, пазарът е такъв, това е неумолимата му логика и няма да стане по-добре. Ще бъде добре с книжарници като „Български книжици”, „Нисим” – с хората, които го правят от любов към литературата, но не и с тези, които имат чисто комерсиални подбуди. Така че ние трябва да търсим вътре в рамките на самите си издателства, като мислене и политика, пътя за общуване. А да се говори за цивилизовани отношения в контекста на пазара… в края на краищата той е неумолим и диктува определени отношения. Въпросът е, че с израстването на едната страна и другата трябва да развива съпротивителни сили.  Всъщност по веригата има прекалено много елементи и брънки, които не са еволюирали. Например отношението към българските автори в последните години еволюира много. През 90-те „Жанет 45“ беше кажи-речи единственото издателство, което издаваше млада българска литература.  Сега българските автори са поставени на пиедестал, по 6-7 издателства се бият за тях и им предлагат все по-изгодни условия. Това е чудесно, защото така те имат някакъв мускул. Когато само един те издава, ти стоиш на опашката и чакаш, колкото е необходимо, да бъдеш отпечатан, със или без хонорар.  А интересът показва, че има публика.

Антоанета Колева: Но това важи за една много малка част от българските автори, а при специализираните текстове изобщо не важи.

Манол Пейков: Да, но преди и тази малка част я нямаше! Авторското съсловие започва да добива сила и не става въпрос за един-двама, а за десетки автори. Колкото до научната литература, наскоро издадох експериментално един учебник на много специфична тема, „Вземане на решения при риск и неопределеност“. Едно от най-големите световни научни издателства се заинтересува от  издаването му на английски. Те поискаха правата, но не предложиха да дадат и стотинка; както се оказа, така е в цял свят. Логиката е, че авторът ще спечели от вдигането на репутацията си, че ще вземеш пари от публикуването в журнали и изнасянето на лекции. Така че това не е само български проблем. От друга страна, преводачите, които в известен смисъл са с много по-сериозен принос към българската култура, отколкото авторите, защото като пропорция преводните книги са девет към едно или осем към две спрямо българските, са в страшно неизгодна ситуация. Непрекъснато се взимат субсидии от по 13-15 евро на страница, а на тях им се плаща по 5-6 лева, докато другите пари ги прибира издателят… Ето, това е една нееволюирала брънка. Узряването на всички тия брънки по веригата според мен е въпрос на време и на процес. Лично аз съм оптимист, според мен този процес протича в момента. И понеже издателският бранш е много фенски, постоянно се появяват издатели, при все че издателската работа е нерентабилна, и те са нови, готини, ентусиазирани (без значение дали се наричат „Ентусиаст”); някои от тях изчезват след няколко месеца или година, после на тяхно място идват други. Работят интересно, правят се все по-качествени корици, все по-качествени текстове се издават, голяма част от преводите все още са ужасяващи, защото на преводачите се плаща зле, но все пак мисля, че всички брънки по веригата узряват – освен държавата, на която пазарът не може да повлияе, защото тя е институция извън пазара и на нея трябва да й се влияе по друг начин. Създава се по-голямо търсене, защото количеството издатели обуславя количеството автори и преводачи, а така се подобрява качеството на предлагането. Такава е чисто пазарната гледна точка, защото това все пак е търговия, колкото и да го правим със сърце. Ние от „Жанет 45” по подразбиране не разчитаме на продажбите на книги, за да се издържаме. Винаги сме се издържали от полиграфия, но понеже полиграфията в момента е в трудно състояние, през последните няколко месеца нас ни издържа издателството. Това е невероятно и за мен е страшно оптимистично. Георги Господинов, Милен Русков, Калин Терзийски – трима автори, чиито книги издадохме през последните три месеца, продават хилядни тиражи, някои отиват към десетохилядни. За българския книжен пазар това е голямо постижение. И означава, че се култивира публика, отношение и вкус към българската литература. И де факто издателството става пазарно.

Ани Бурова: Иска ми се точно в този аспект на разговора да включим и писателите, които присъстват тук. Вие чувствате ли се наистина по-силна брънка във веригата?

Александър Шпатов: Според мен веригата е между книгите и читателите. Всичко между тях просто помага да се осъществи връзката. Според мен книгите се продават на много високи цени и предполагам, ако падне процентът на ДДС, цените ще останат пак на сегашните нива и няма да се намалят с 20%, а просто издателите ще могат да си поемат повече въздух.

Манол Пейков: Всички, не само издателите, а и преводачите, и авторите. В момента е безумие да се дава на автора повече от 10% хонорар, макар някои издатели да дават и по 15 или 20%.

Александър Шпатов: Това е благотворителност, да. Но е факт, че цените на книгите в момента са много високи и за човек, който обича да чете, не е лесно да дава по 10, 15 лева за художествена и по 20 и повече за специализирана литература, а често изобщо няма възможност да ги дава. За мен причината да има спад в четенето е основно тази – високите цени. Въпросът е какво може да се направи. Според мен има много други начини книгите да стигат до читателите и един от тях са библиотеките. Ако има някаква система в държавата, която е по-зле от БДЖ, това със сигурност са библиотеките. Има много малко градски библиотеки, които разполагат  с  нови книги и са привлекателно място за хората. Читалищни или училищни библиотеки вече почти няма. Мисля си, че ако библиотеките работят адекватно, книгите ще достигат много по-лесно до читателите. А библиотеките не могат да бъдат частна инициатива, винаги са подпомагани от общините и държавата, и може би точно там е тоталната й абдикация – не толкова в проблема с ДДС, колкото при библиотеките. Всички акции са спорадични, няма бюджет и програма за развитие на библиотеките. Решението не е да се дават еднократно по 100 000 лева например за книги, а да има устойчива политика в тази насока. Ако в училище няма библиотека и ученикът няма достъп до книги, откъде се очаква да се научи да чете? Другият проблем е, че според мен училището в момента не ни учи да четем. Нещата, които се изучават в училище, са неадекватни, защото не отговарят на интересите на учениците. Към тях трябва да се подхожда най-вече като към читатели, а не като към хора, които трябва да научат задължително всичко, без да изпитват удоволствие от него. Търсенето на книги според мен представлява около една трета от целия проблем. Другата страна са библиотеките и третата – как възпитаваме хората да четат книги, защото в момента не го правим.

Манол Пейков: За възпитанието не разчитам много на държавата, защото  тук става дума за много дългосрочна политика. Ти си абсолютно прав по въпроса за училищата, но нещата бяха същите и когато аз бях дете. Преди да тръгна на училище, прочетох повече книги, отколкото по време на целия си престой там – това стана преди трийсет години, по време на зрелия социализъм. Тоест това е един много дълбок проблем на българската култура и поради тази причина аз не се надявам, че там ще има промяна. От друга страна, аз самият като издател с тесния си периметър на действие се опитвам да култивирам публика и да завоювам естествено четящата аудитория, и мисля, че успявам. Смятам, че така трябва да постъпва всеки един издател. И този подход по всяка вероятност ще е по-успешен, отколкото усилията през държавните органи.

Васил Георгиев: От всичко казано досега аз разбрах, че проблемът на бранша книгоиздаване е в общи линии същият, както във всичките икономически отрасли, че е в пазарната мощ на едни групи спрямо други, тоест, че е проекция на всичко, което става в държавата. Аз съм автор, не съм запознат с цялата система, но за себе си разделям пазара на три части: отношенията между издател и разпространител, между разпространител и потребител и рекламата. И в трите сегмента според мен основният проблем е, че липсва обратна връзка. Никой не знае дали един рекламен бюджет ще донесе някакви постъпления, затова и никой не се престрашава да инвестира в тази област, особено при тиражи, които могат да достигнат максимум пет или шест хиляди. Но много хора например ми казват, че моите книги не могат да се намерят в големите книжарници, а в момента към тях се появи някакъв интерес, който обаче по никакъв начин не повлиява на самата пазарна среда. Тоест липсва връзка между актуалното търсене и предлагането.

Ани Бурова: Искаш да кажеш, че може да си спечелил наградата „Хеликон”, но това не повлиява върху тиража на книгите ти?

Васил Георгиев: Това вдига търсенето, но не и тиража. А в един нормален пазар тази информация би трябвало да достига по най-бързия начин, за да може да се отрази върху пазарното състояние.

Мариана Аретова: Липсва гъвкавост.

Манол Пейков: Аз имам други наблюдения – продажбите на Калин Терзийски тръгнаха рязко нагоре, след като получи Европейската награда за литература. Може би защото медиите я представиха като чужда награда, макар че тя всъщност се дава от българско жури. Но резултатът е впечатляващ, говорим за скок от 10-20-30 пъти повече продадени книги, отколкото преди наградата. И ефектът продължава вече три месеца след получаването й.

Васил Георгиев: Другият важен фактор при продажбите на книги са отношенията между представителите, агентите на писателите и издателите – а агенти всъщност у нас няма. В момента отношенията между автори и издатели се крепят на договори, но и на честна дума, защото няма система, която може да каже колко книги всъщност са издадени. 

Ани Бурова: Защо у нас до момента така и не се появи фигурата на литературния агент?

Манол Пейков: За да възникне една брънка, трябва да има нужда от нея и трябва тя да може да се издържа. В момента нужда от агенти вероятно има, но те не могат да се издържат. Ще дам пример със себе си – в момента към книгата на Калин Терзийски има голям интерес от чужди издатели, вероятно защото книгите, получили Европейската награда за литература, са облагодетелствани при кандидатстване към европейската програма за превод. Успях да продам неговата книга на пет пазара, а на още един дадохме правата безвъзмездно. Това е съвсем нелошо постижение. Но каква е моята комисиона? В България още няма регламент, но аналогичните комисиони по света са между 20 и 25%. При положение, че аз продавам правата средно за около 500 евро, в някои случаи и по-малко, това означава, че възнаграждението ми е общо-взето символично. Т.е., този труд е необоснован. За да има агенти, те трябва да могат да се издържат от работата си. За пример и сравнение ще дам „Уайли” (The Wiley Agency) – те наскоро продадоха на американския пазар новия роман на автор, който преди няколко години спечели „Букър”, за повече от половин милион долара, и то само с няколко страници синопсис, още преди да е завършен. Ако изчислим 20% от тази сума, ще разберем защо съществува „Уайли”. Въпросът е, че трябва да има някакъв критичен праг, за да можеш да се издържаш като агент, а не да го правиш от ентусиазъм. Може би когато направиш портфолио от десет, петнайсет или двайсет автори, от които всеки се продаде на пет-шест пазара, нещата се завъртат и тръгва ефектът на снежната топка. Но все още липсва икономическата логика, пазарът ни е малък.

Антоанета Колева: Накрая се оказва, че качеството винаги е ефект на някакви натрупани количества – привидно старомоден, но всъщност вечен закон. Ако нещата се оставят без всякакъв контрол и намеса, ако пазарът бъде оставен на собствените му сили, това би означавало край на всяка култура – аз лично не съм привърженик на подобен тип неолиберално мислене, за мен човешкото общество е такова, човешко, защото се базира на разпределителна справедливост. Обуздаването на пазара може да стане основно чрез намеси на други играчи, като основният такъв от далечни времена е държавата. Тя може да „подтикне” финансово библиотеките, за да ги изведе на пазара на книги например като силен и уравновесяващ играч, имаше такива опити преди около две години… Или пък да реши въпроса с  ДДС –  аз не виждам други начини за намеса. И понеже държавата не прави нищо от това, какво започва да прави принуденият издател? Опитва се да прескочи веригата на разпространителите. Това са непрофесионални методи, казвам го ясно, макар аз самата да съм си измислила един такъв и успешно да го прилагам, но от друга страна, особено при специализираните издатели, именно те могат да бъдат печеливши и ефикасни бутикови методи на… оцеляване.

Манол Пейков: Но ако издателят може да прескочи разпространителя, защо авторът да не прескочи издателя? Логиката е същата.

Антоанета Колева: За съжаление е точно така. Ето например нашите книги са предназначени за хуманитари и ние ги продаваме директно на студенти с такава отстъпка от цената, с каквато работим с няколко от най-елитните, макар и миниатюрни, разпространители книжари в страната. Тогава какво излиза – дисциплинарната солидарност със студентите и преподавателите хуманитари ни кара да проявяваме в някакъв смисъл професионална несолидарност с книжарите! Подобно прескачане на звена във веригата е нелепо, но може би е някакъв вид спасение за специализирания издател в определени периоди. Преди две години бях на една конференция в Париж на тема има ли бъдеще тази авантюра, каквато е хуманитарното книгоиздаване в Европа. Фактът, че там имаше издатели от 22 страни, обединени, незавсисимо от броя на населението на тези страни, от едни и същи проблеми, означава, че нещата са трудни не само у нас. Моите проблеми ги има и един френски издател, нищо че работи за над 50-милионна публика, че съществуват сериозни френски програми за подпомагане, които например финансират самия бъдещ автор на книга, а след това финансират и издателя му, а освен това подпомагат, в крайното звено, няколко хиляди френски библиотеки да си купят книгата – това е бляскава система за пазене на една реална, налична култура. И все пак колегите ни, макар в различен финансов и културен контекст, имат същите проблеми. Ето например шефът на издателство „Ла Декуверт”, което може би е в първата десетка на най-добрите и големи френски издателства, но издава само хуманитаристика, ми призна, че издателството им е обречено, ако не прескача книгоразпространителите, работейки с преки продажби, през интернет! При цялата цивилизована система на разпространение във Франция, едно издателство създава отдел, който се занимава само с това, при което само за една година над 30% от книгите им започват да се продават по този начин. Това може да е спасение, но в друг аспект е жалко, може би в чисто емоционален план е и симптом на наближаващия край на прекрасната култура на книжарницата…

Александър Шпатов: Според мен основното е книгите да стигат до читателите, и не съм сигурен, че е жалко, че се появяват и други методи на разпространение. А и в България такива книжарници, където човек да седне да чете спокойно, за съжаление, няма. Това, заради което се пишат и издават книги, е да бъдат прочетени, така че всеки начин една книга, по-точно един текст, да стигне до читателите е добър. Според мен повечето бутикови издания с ниски тиражи съвсем скоро ще минат изцяло на електронни носители. Сега много автори отиват при издател, който да отпечата книгите им, за които те не получават хонорар. Такива издателства ще отпаднат и ще остане някаква по-пряка връзка между специализираните книги и читателите. Електронните четци правят революция, защото дават същото усещане за четене, каквото един хартиен носител. Мисля, че съдбата на много книги ще е такава. По този начин човек ще има достъп до много повече неща, при това абсолютно безплатно, и това ще увеличи четенето. Проблемът е само, че всеки ще може да издава и ще настъпи нужда от филтриране.

Васил Георгиев: Според мен е много важно да има алтернативи за достигането на книгите до читателя, защото когато те преминават встрани от разпространителите, и те ще станат по-гъвкави спрямо издателите. Искам да кажа и нещо за агентите –  в България повечето писатели публикуват благодарение на личните си познанства. Нашият начин на правене на бизнес е такъв, български, южняшки, при който е много важен личният контакт, и това изключва създаването на агентска мрежа в страната, но пък е предпоставка за създаване на мрежа, която да осъществява контакт с чужбина. Другата страна на това е, че се ограничава достъпът до издателствата на начинаещи писатели, за които никой не знае.

Ани Бурова: Добре, но щом няма литературни агенти, кой тогава защитава интересите на авторите? Наскоро група писатели, между които и ти, инициира създаването на ново сдружение на български автори – какви бяха намеренията ви?

Васил Георгиев: Сдружението беше основано с цел да представлява организация за колективно управление на авторски права, което означава, че в продължение на петнайсет години по Закона за авторското право и сродните права авторите имат право на процент от вноса на копирна техника, както музикантите имат право на процент от празните сидита.

Манол Пейков: В това отношение сме единствената държава в света, която не прави такива отчисления. Петдесет и няколко държави, включително Уганда, Етиопия и т.н., го правят, ние – не! Това е уникално.

Васил Георгиев: Тази организация трябваше да е част от друга, съвместно с издателите, които да разпределят тези права, но стана така, че Министерството на културата прие регламент, според който поставя тези организации в невъзможност да съществуват, като задава такива финансови критерии, които не можем да покрием, без да внасяме целия си личен доход, в резултат на което нямаше да получаваме никакви средства. Трябваше да внесем суми от порядъка на десетки хиляди, които нямаше да са възвращаеми за нас, и всичко се обезсмисли. Но сдружението ще съществува, стига да намери такъв подход, че да излезе с достойнство от тази инициатива и да продължи в някаква друга област, като защита и консултация на авторите и т.н.

Манол Пейков:  Логиката на тези отчисления е неумолима и много правилна, защото копирната техника в много случаи служи за пиратско възпроизводство на текстове, а в България това се случва в много по-големи мащаби, отколкото в западните държави, където има ясен регламент до колко страници можеш да копираш. Става въпрос за отчисление в размер на стотинки при вноса на самата митница, тъй че то да не може да се избегне. Тези пари са много повече от тези от ДДС-то върху книгата – в някои европейски държави, като Норвегия например, говорим за десетки милиони евро, които се насочват към библиотеките, да речем.

Антоанета Колева: Но дори да се направи закон за такива отчисления, как ще се проследи къде отиват те? Колкото до копирането, от моя опит мога да посоча и една друга страна на нещата – нашите книги са ориентирани към университетското образование и към хора, които цял живот остават в някакъв смисъл „университетски” по дух. Ние разчитаме на промоция чрез университетските преподаватели. Затова неведнъж им предоставяме новите си книги, като им казваме, че за нас ще е чест, ако могат да ги използват в преподаването. Но много често се оказва, че преподавателят взема новата ни книга и вместо да я перпоръча на студентите… снима три части от нея, върху които е спецкурсът му например, и ги раздава на студентите… Кой на кого помага в случая, кой кого културно „предава”?

Васил Георгиев: Съгласен съм, че авторското право трябва да защитава правата не само на авторите. То трябва да защитава правата на всички, за да има баланс. С разпоредбите за интернет например, които сега се опитват да приемат, се нарушава този баланс.

Антоанета Колева:  А не трябва ли да се предприеме обединяване около конкретна дейност? Освен че съм издател, аз представлявам и Българското общество на хуманитарните издатели. Не можем ли да настояваме пред Народното събрание всички приходи от ДДС и отчисленията да отиват директно, при прозрачна процедура, във фонд за покупка на книги за библиотеките?

Мариана Аретова: Имаше такъв замисъл. Когато протестирахме през 1997 г., министър Орешарски ни обеща 7 милиона, които да бъдат дадени за конкурси за закупуване на книги от библиотеките. Но тук идва проблемът. Библиотеките са неподдържани, неуютни, а от друга страна, липсва и интерес от страна на библиотекарите, които са зле платени. Дори наскоро имаше конкурс за половин милион лева за попълване на библиотечния фонд на читалищата, отделно Министерството на културата отпусна милион и половина, но библиотекарите нямат регламент за проценти чужда, българска и т.н. литература, която да набавят. Затова те взимат най-вече учебно-помощна литература и романи, разчитайки така учениците да отидат в библиотеката. Другият важен проблем е, че те много слабо познават българските автори. Тази некомпетентност води до поръчването на романи и криминалета, и така достъпът на българските автори до библиотеките е нищожен.

Манол Пейков:  Трябва да лобираме за повишаване на заплатите на библиотекарите. Това също е пазарен механизъм. Познавам млади хора, чиято мечта е да станат библиотекари, но работят като продавачи на матраци, защото там им плащат. Това е абсурдно и тъжно. И мисля, че решението не е в официални искания, а в други реакции.

Например преди четири-пет години Веселина Сариева реши да направи Нощ на музеите в Пловдив. Тогава никой не й повярва; аз й казах, че ще я подкрепим за рекламата, но и на мен начинанието й ми се струваше твърде мечтателско. Тя направи всичко сама. Първата Нощ на музеите беше през 2006 г. Около 10 часа вечерта уредничката в Музея на Съединението ни посрещна с думите: „Промених представите си за музейно дело благодарение на днешния ден. Днес музея са посетили над 300 души, което е повече от всички посещения за миналата година.” Според мен такива събития са по-смислени, отколкото писма до министерствата. Може би ако има Нощ на библиотеките, ще се преобрази мисленето за тях.

Ани Бурова: Ще ми се да поговорим и за още една институция, която би трябвало да подпомага интереса към книгите и отношенията между участниците в книжния пазар. Госпожо Аретова, вие сте член на управителния съвет на асоциация „Българска книга”, която е основният организатор на панаира на книгата в София. Изпълнява ли този панаир според вас достатъчно добре функциите си? Знаем, че книжните панаири по света са празници на книгата, които се стремят да канят световноизвестни автори, както и че са много важен форум за обмен на права за превод на книги и т.н. Нашият панаир на книгата като че ли не изпълнява подобни роли.

Мариана Аретова: Българският панаир на книгата е в състояние да прави това, но самите издатели не го желаят. За съжаление той се е превърнал в една огромна книжарница на преоценени книги. Някои издателства се опитват да правят презентации, да канят автори, но това не е достатъчно. Няма я празничността и удоволствието от срещата с издателите и книгите. А у посетителите се е наложило усещането, че той е място, откъдето да си купят книги на ниски цени.

Ани Бурова: Какво е мнението на издателите, защо гледате така на панаира?

Яница Радева: Аз имам наблюдения от издателството, в което работя – „Парадигма”, което издава нискотиражни книги. На панаира то не може да си позволи отстъпка, по-голяма от 20%, която не е достатъчно привлекателна за читателите. Затова издателството реши, че няма смисъл да участва в изминалия софийски панаир на книгата. Разчитаме все повече на онлайн книгоразпространието на нашите издания чрез онлайн книжарницата ни, която се оказа много полезна за хората от малките населени места и библиотеките от провинцията.

Антоанета Колева: Ние също вече от много години не участваме. Ясно е, че това е просто една голяма и шумна книжарница, при това скъпа за наемане. Да не говорим, че превръщането на панаира в място за продажби е удар „под кръста” за партньорите разпространители! Разбира се, има издателства, които се опитват в рамките на панаирите да разнообразяват присъствието си на продавачи – правят срещи с автори, премиери и т.н. Но така или иначе и то е само в рамките на продаването. При това положение реално няма разлика дали човек отива на панаир на книгата или на коледен базар на.. кожи, козметика или билки. Навремето отнесох много подмятания, задето се опитах неведнъж публично да повдигна въпроса за това, с общи усилия да променим същината на панаира – да го превърнем в място за семинари, професионални дискусии, лекции на специалисти, неформални  разговори… Време е някакви прояви на професионална „заедност” да почнат да изместват работенето чрез барикадирани „вражески лагери”, проблемите с разпространението могат да се изглаждат именно чрез заедност, не чрез воюване…

Манол Пейков: Един издател отива на Франкфуртския или Лондонския панаир, защото там се купуват права на книги. А българският панаир е комерсиална платформа, която тази година, да речем, беше много успешна.

Ани Бурова: Като става дума за продажби, нека да насочим разговора и към това, че у нас голяма част от книгите се издават със субсидии, било от български или от чужди и международни фондове. Какво би се случило с българското книгоиздаване, ако не съществуваха възможности за субсидиране? И не се ли дължи големият брой издавани книги на увеличаващите се възможности за участие на издателите в програмите за превод – както в различни национални програми, така и на европейско ниво?

Антоанета Колева: За малки в количествен план издателства като нашето субсидиите за превод са от голяма помощ, да не кажа от съдбоносно значение – не за съществуването на издателя, а за възможността да се появи изобщо дадена книга.

Манол Пейков: До миналата година не бях мислил за субсидия. Донякъде се страхувах, че субсидията ще повлияе на избора ми на заглавия. Но от тази година започнах да използвам субсидии, защото имам доста ясна издателска линия, свързана с преводни заглавия, от която вече съм сигурен, че няма да се отклоня. Освен това субсидията е добър начин да подкрепя хората, които са слабите звена от веригата. Говоря основно за  преводачите. Между две много качествени книги на нашето издателство по чисто финансови причини те са принудени да превеждат примерно евтини трилъри, за които получават същия хонорар, който и за много качествена литература, която обаче те превеждат два пъти по-бавно. Затова реших да кандидатстваме за субсидии, които са предназначени за преводачите, и така вместо седем лева мога да им платя двадесет, за да могат да работят спокойно и максимално качествено.

Александър Шпатов: А тези субсидии български ли са?

Манол Пейков:  Повечето са чужди. Например испанското министерство на културата дава много пари за превод от испански. Има и европейска програма за превод, но там проблемът е, че парите се дават на издателя, и той би могъл, да кажем, да подпише фиктивен договор, че ги дава на преводача, а реално да му изплати една трета или една четвърт от субсидията. Това не е в ничий интерес, всички страни губят, освен този, който се облагодетелства лично. За жалост тази практика съществува и повечето преводачи в България го възприемат като нещо нормално.

Антоанета Колева: Ще кажа нещо като човек, който се намира и от двете страни –  от 18 години се занимавам с книгоиздаване, от над 20 с превод, и то в началото с превод за няколко издателства, не само за нашето. Ако няма финансиране за хуманитаристика, няма да има нито едно преводно издание. Защото е въпрос на… неумолими цифри, свързани с неизбежни плащания – на права, на преводачи, редактори, консултанти… и с неумолимо ниски приходи от продажби на неумолимо ниските тиражи… Себестойността на една книга понякога достига 50-60 лв. и именно субсидията е тази, която поема „маржа”, позволяващ цената й да падне за публиката до 18 лв. например.

Манол Пейков: Какви са тиражите ви?

 

Антоанета Колева: По-добре да кажа какви са продажбите – един български автор, който публикува брилянтен философски текст от порядъка на 250 страници, за 4-5 години реализира продажби от порядъка на 50-100 броя. За чуждите автори? Когато преди 20 години започнах да превеждам Фуко, никой у нас не го и знаеше, дори и професорите ми тогава. Днес неговите книги са едни от малкото, които могат да повишават тиражите си. Но зад това стоят две десетилетия, в които включително е инвестиран, да речем трудът и животът на един човек, който се е грижил за това… Това са инвестиции на жизнено време, които няма как да бъдат платени. Но може да има стремеж към справедливост и субсидиите помагат точно за нея. Ако нямаше смисъл от субсидии, нито германците, нито французите, нито италианците или американците, и то чрез държавите си, биха били толкова неразумни, че да финансират елитна художествена литература и хуманитаристика.

Ани Бурова: А повлиява ли се интересът към книгите от реклама? И каква е ефективната реклама във вашия бранш?

Антоанета Колева: Поне що се отнася до нашето издателство, няма разлики в продажбите на книги, за които сме инвестирали в реклама, и на такива, които не сме рекламирали. Правила съм експерименти с книги, които много си приличат. Издадени са по едно и също време на годината с еднакъв таргет. В едната от тях е вложено страхотно усилие – правят се интервюта, публикуват се рецензии, организират се премиери из страната. За другата не се прави нищо. Накрая продажбите са абсолютно еднакви. До голяма степен нещата се влияят от това как е културно конструирана публиката…

Манол Пейков: В последните години съм решил, че няма да дам и стотинка за реклама, а ще давам средства за смислени неща. Каня автори, правим с тях сериозни турнета от по седмица. Всъщност това е много сериозна реклама. Странно е, че хората инвестират хиляди в плакати и билбордове, които изобщо не достигат до сърцето на читателя. Така може да се рекламира салам или прах за пране. Ефективно е когато доведеш автора тук, когато се срещне с хората, когато видиш, че очите им блестят. Тогава нещата тръгват.

Мариана Аретова: Не всяко издателство може да си позволи това. Малките не могат да си го позволят. 

Манол Пейков: Защо не?

Мариана Аретова: Защото е свързано с много средства.

Манол Пейков: По-скоро е въпрос на изобретателност и натрупан авторитет. Вярвам в дългосрочния план, както и че когато правиш нещата със сърце, те се изплащат.

Мариана Аретова: Всяка книга има своя съдба. Има книги, за които смятам, че ще имат невероятен успех, влагам много енергия в тях, но накрая няма почти никакъв интерес към тях. А има книги, които издавам без особена увереност, но пазарът ги поема и се продават добре.

Манол Пейков: В България няма друго издателство като „Жанет 45”, което да е публикувало толкова дебютанти. А това означава да се надяваш, да вярваш. Накрая се случва нещо като това, че трима автори – Калин Терзийски, Георги Господинов и Милен Русков – почти едновременно издават много силни книги, печелят награди… И усилията ни се възвръщат, но след години на трупане и инвестиции, в които нещата са мислени и правени с любов. В издателския труд има елемент на непредсказуемост, също както в авторския…

2 февруари 2012 г.

Стенограмата е подготвена за печат
от ЛИДИЯ КИРИЛОВА и ГАЛИНА КАЛЧЕВА

  

Българинът отново започва да чете, при това и български автори

Разговор с Константин Йорданов,  директор зареждане на верига книжарници „Сиела”

С нещо по-различна ли е тазгодишната класация за продажбите на книги в книжарници „Сиела”? Какъв тип книги се продават най-добре?

Наблюдавайки класацията от тази година, първото нещо, което прави впечатление и вече се превръща в закономерност, е, че има голямо насочване на читателите към книги с психологическа тематика, мотивационна литература, книги за самопознанието. Това онагледява по някакъв начин и кризата на личността в момента – хората търсят някакво външно решение на проблемите си. Сякаш започваме да общуваме все по-малко помежду си и все повече да се американизираме – т.е. да търсим помощ от психоаналитик, някой, с когото да общуваме, но не и физически. На това се дължи и фактът, че всичките преведени досега на български език книги на Хорхе Букай влизат в Топ 50.

От класацията за 2011 г. виждаме още един интересен феномен – наблюдава се завръщане към притчите, ученията от миналото, като например суфизма в книгата „Любов” от Елиф Шафак. Мога да посоча още подобни произведения като „Скритият дар” – притчи и сентенции за живота от Джериес Авад, „Формулата на щастието” на британския психолог Клиф Арнал, езотеричната книга „Тайната” на Ронда Бърн и още много други. Тази тенденция е все по-видна през последните години.

За пореден път се потвърждава закономерността, че добре продаваните в световен мащаб автори се радват на търговски успех и в България. Именно поради тази причина в класацията фигурират Тери Пратчет с „Опаричване” и „Волният народец”, Паулу Коелю с „Алеф”, Джон Гришам със „Звездният отбор”.

Друга явна тенденция, която наблюдаваме, е взаимовръзката между кино и литература, осъществена в две направления: първото – когато по книга се направи филм, при това добър, неминуемо наблюдаваме ръст на продажбите на въпросната книга, при това не само на нея, а и на други от същия автор („Английският съсед” на Михаил Вешим, ИК „Сиела”, заедно с „Нашингтон”, „Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт, ИК „Прозорец”, заедно с „Кажи да”, „Игра на тронове” на Джордж Мартин, ИК „Бард”, заедно с останалите книги от поредицата) и второто – когато по филм, радващ се на зрителски интерес, се напише книга – сериалът „Стъклен дом” от екрана на вTV бе превърнат в книга от Ваня Щерева и ИК „Сиела”.

За съжаление всяка година се разделяме с някоя известна в световен или национален мащаб личност, което води до засилване на интереса към нея. Така в класацията за 2011 г. фигурират три книги, посветени на Стив Джобс, а в тази за 2010 г. е автобиографията на Батето.

Българските книги в десетката са само две. Четвърта позиция заема хумористичната „биография” на премиера Бойко Борисов „Аз, Бойко”, написана от сценаристите на популярното телевизионно шоу на Слави Трифонов. А на пета позиция е „Лили Иванова. Истината” – автобиография на примата на българската попмузика, редактирана от журналиста Мартин Карбовски. Следващата най-продавана българска книга откриваме под номер 15 – новият роман „Аномалия” на Людмила Филипова.

От класацията за 2011 г. става ясно и друго – българинът не само че започва отново да чете, но започва да чете и български автори. Вече можем ясно да откроим една група от около десетина съвременни български писатели, които хората познават, търсят и очакват всяка тяхна следваща книга с голям интерес. Сред тях са Алек Попов, Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Людмила Филипова, Любен Дилов-син, Ваня Щерева, Илия Троянов др.

Накрая, нещо различно в класацията за 2011 г. е присъствието на книгата „Дванайсет странстващи разказа” на Габриел Гарсия Маркес, който по негово настояване дълги години не беше издаван на български език. 

Отразява ли се финансовата криза на продажбите на книги?

Няма как и нашата търговия да не бъде повлияна от общата криза. Това се отразява в следните аспекти:

– намалява средната покупка – това е много важен критерий, който ние в „Книжарници Сиела” следим  внимателно. За щастие имаме стабилизация на този показател от второто полугодие на 2011 г.;

– намалява средният брой клиенти на месец – също важен показател, следен от нас, тук имаме стабилизация от четвъртото тримесечие на 2011 г. Губим клиенти не защото не искат да четат книги, а защото не могат да отделят средства за покупката им;

– има подчертан интерес към книгите с намалени цени – стари заглавия, пуснати на ниски цени, се радват на нов търговски живот. Това наблюдаваме най-вече при наши заглавия, на ИК „Сиела”, предлагани на цена от 5 лева в книжарниците ни;

– накрая, един феномен за книжния пазар е това, че благодарение на кризата книгата се превръща в желан подарък, защото в сравнение с другите подаръци е евтина и може да се ползва многократно от различни хора.

 

Какъв е профилът на читателя, който редовно посещава вашата верига книжарници?

С оглед на това, че нашите книжарници са разположени основно в големите търговски центрове, ние сме посещавани предимно от по-млади хора и от тези с по-високо образование и квалификация от средното за страната.
Въпросите зададе АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Читателска публика се възпитава и изгражда

Разговор с проф. Боряна Христова, директор на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“

Дебатът около „Търговското споразумение за борба с фалшифицирането“ (ACTA) и по-специално текстовете, насочени срещу интернет пиратството, разбудиха отново дискусията за свободния достъп до информация и защитата на авторското право. Смятате ли, че обществената библиотека може да бъде преоткрита като успешния (включително и бизнес) модел за достъп до литературни произведения, филми и музика, които, без да ограбват авторите, ги правят на разположение на максимално голям брой хора?

Абсолютно. За кино при библиотеките не можем да говорим, но литературните произведения – от творбите на първоучителите и св. Климент Охридски, та до последните издадени произведения на български автори – в библиотеката са безплатни и могат свободно да се ползват. Информацията не бива да се крие, трябва да се предоставя максимално. Това е моето мнение и такава е практиката на Националната библиотека.

Хубаво е всичко да бъде на свободен достъп, но трябва да се спазват законите за авторското право, ако наистина искаме да изградим едно правово общество. Всеки пренебрегнат закон, всяка отстъпка отваря вратата за ново нарушение. В НБКМ не сме  дигитализирали книги, издадени след 1921 г.

 

Тоест текстове, които са обвързани с авторско право?

Точно така, дигиталната библиотека засега съдържа  главно стари паметници. Ръкописи от XII до XVIII век, като специален кабинет има за писмените паметници от XIV век; архивни документи от XVIII и XIX в., старопечатни книги, стари фотографии, стара преса.

 

Като директор на една легитимна библиотека какво е отношението ви към проекти като „Моята библиотека“ на chitanka.info и желанието им да бъдат законово признати като библиотеки? Смятате ли, че те достатъчно професионално и добросъвестно изпълняват задълженията и отговорностите на една обществена библиотека, за да се ползват и от предвидените в Закона за обществените библиотеки права?

Смятам, че могат да бъдат признати. Дали са легитимни, не мога да кажа, трябва да прегледам точно какво качват на сайтовете си и да го сравня с онова, което е в оригиналите, както и да прегледам какви са условията им. Но не бих застанала против такива инициативи. Още повече, знаем колко е хубаво нещо да е забранено, колко хората го харесват и подкрепят точно защото е забранено. Смятам, че проекти като „chitanka“ имат право да съществуват. Доколко ще спазват правилата, които всички останали библиотеки спазваме, оставяме вече на техните създатели. Надявам се, че те като хора, които обичат книгите и искат да доставят информация, а и наслада, защо не?, с четенето, ще се държат професионално. А ако нямат достатъчно опит, би следвало да си наемат библиотечно-информационни специалисти, които да им направят каталозите, иначе, без добре поддържани метаданни, една електронна библиотека е сбор от снимки, от който няма особена полза.

 

Как бихте коментирали състоянието на библиотеките в България и по-специално на НБКМ?

Състоянието на библиотеките в България не е чак толкова лошо, колкото хората може би си мислят, че е. Както е казал и Левски, всяка работа, за да стане, две неща трябват: първо хора, второ – пари. Имаме добри специалисти, макар че не навсякъде в провинцията библиотекарите са със специално библиотечно образование. Но няма добри специалисти в замръзнало положение. За да си добър специалист, трябва да опресняваш знанията си, да придобиваш нови, да се интересуваш какво е в другите библиотеки, не само в страната, но и в чужбина, така да се каже, да си сверяваш часовника. Да застинеш в монумент на самия себе си няма да бъде продуктивно. Второто условие са парите, които на първо място трябва да отиват за книги и за нови технологии. Все пак една национална библиотека има доста голям ресурс, в нея постъпват по Закона за депозита много книги, тя има специални абонаменти, има обмен с чужди библиотеки. Има библиотеки в България обаче, в които много трудно влизат нови книги. Това са малки библиотеки, обикновено към някои читалища, които не разпределят правилно субсидията си. Читалищата сами преценяват носии ли ще си купят, инструменти ли (ако имат състав), или книги за библиотеката, и има места, където не се преценява, че трябват книги за читалищната библиотека. Съответно по седем-осем години там не се появяват нови книги.А като няма нови книги, как да има читатели?

В едно свое интервю оприличавате НБКМ на жив организъм. Как се приспособява тя към днешните условия на децентрализираност и виртуалност на източниците на информация – самата тя физически топос? Предизвиква ли това „приливи“ и „отливи“ сред читателите?

Националната библиотека се приспособява отлично към новите, променящи се условия. Спечелихме няколко европейски и национални проекта, което ни помогна да закупим нова, модерна техника. Освен това библиотеката е много здраво свързана със CЕNL, организацията на всички национални библиотеки в Европа. НБКМ успява да разбере кое е интересно, кое е нужно на ползвателите й, които в голямата си част са млади хора. Но приливи и отливи на читатели има. Защо? Защото вече много неща ги има online. Ние предлагаме и online източници, 28 000 списания и други бази данни, които могат да се използват само тук, но имаме виртуална и дигитална библиотека, които могат да се използват отвсякъде. По тези причини не можем да се оплачем от отлив на читатели.

 

Направи ми е впечатление, че в читалните на НБКМ преобладават хората, които търсят специализирана литература (често недостъпна другаде). Винаги ли НБKM е била място за специалисти, или все пак има процент хора, които четат за удоволствие? Какъв е профилът на постоянните ви читатели?

Да, винаги, както и във всяка страна, националната библиотека е научен тип библиотека и се ползва главно с оглед на научни изследвания. Предлагаме информация, която е ценна най-вече за специалисти, но, разбира се, всеки може да си вземе карта и да се превърне в наш читател, не поставяме бариери.

Тук, както казах, идват главно млади хора, но също и доста възрастни, които в края на живота си искат да напишат родови истории и истории на родните си места и търсят краеведски материали.

 

Възможно ли е библиотеките да се превърнат в притегателно място за читателите, особено за младите хора?

Тук има един изключително важен въпрос, на който бих искала да обърна внимание. Има приливи и отливи на четенето, но читателска публика се възпитава и изгражда. Хубаво е, че и Министерството на културата в Културната си стратегия, в изготвянето на която участвам и аз, предвижда програма за насърчаване на четенето, а също и Министерството на образованието изготвя такава програма, но това са дългосрочни програми, от които не можем да чакаме бързи резултати. Затова трябва по-скоро да ги започнем и да ги разгърнем, за да направим от българите четяща нация. Защото има една тревожна статистика, както знаете от проверките, които са правени по линия на образованието – българите не се оказват на предните места по информираност. Така е и с  ползването на библиотеките. Според световните стандарти се смята за нормално поне 23-24% от населението да ползва библиотеките. Ако говорим за Великобритания процентът е 62, а ако говорим за Дания процентът е 89, там е и Холандия. При нас едва 17-18% от населението ходи в библиотеки, и то процентът не е един и същ за всички градове в страната (говоря за големите градове). Трябва да се работи много. Франция, Германия, Великобритания, дори съседна Гърция са държави, в които 40 и повече години работят по програми за насърчаване на четенето, за създаването на този социален навик у хората. Тук не става въпрос да четем за удоволствие. Аз съм страстен читател и се надявам българите да преоткрият това удоволствие, но тук говорим за четенето като социална компетентност. Хората трябва да свикнат да четат и да ползват библиотеката, за да станат успешни специалисти. По-късен етап е да четем стиховете на Яворов, които са прекрасни, за да си доставяме наслада. Почитателка съм на Георги Господинов от по-младите автори, на поезията на Ани Илков, на Пламен Дойнов, харесвам новите български писатели, чета и се радвам, че има добри български книги. Но за да стигнем до естетическата наслада през прозата, през поезията, през художественото, трябва да създадем у хората силния навик да докосват книгата, да ги накараме да разберат, че тя им е нужна за всичко и най-вече за да се реализират успешно в живота.

НБКМ е и методически център, и образователен център, какъвто е всяка библиотека. Тук почти всички сме и преподаватели. Само аз изкарвам четири курса студенти на година, почти 300 души, които минават през това място, и които пишат курсови работи върху материали на библиотеката, показвам им оригинални писмени паметници, обяснявам им как се работи с тях, защото искам да ги въведа и в самия работен процес. Без богати библиотеки висшето образование олеква.

 

По закон отговорност на НБКМ е да събира и съхранява в специален фонд по няколко копия от всички печатни издания, които биват публикувани на територията на страната, а също и от тези от български автори в чужбина. Лесно ли се работи с българските издателства по тази линия?

С някои много лесно, с българските издатели ние сме от едната страна на барикадата. Настояваме на това, че трябва да се съживи целият книжен сектор в България. Тръгваме от създаване на читатели, след това – на хубави и богати библиотеки, които имат средства да купуват книги, оттам – успешни издатели, които могат да си позволят да плащат авторски права и хонорари, за да пълнят тези библиотеки, и стигаме до читателите, които получават пълноценна информация.

С оглед съживяването на книжния сектор, заедно с издателите (с Асоциация „Българска книга”) създадохме и „Националния регистър на издаваните книги в България” (Books in Print), който се обновява непрекъснато.

 

Допреди няколко години НБКМ издаваше такъв печатен каталог.

Да, сега го правим online и може да се актуализира от издателите всеки месец.

 

Всяка една издадена в България книга ли стига до НБКМ?

Би трябвало. Законът за задължителното депозиране предвижда според тиража на изданието да се депозират до 12 книги. Две от тях обаче остават за НБКМ. Една за читателите, една за неприкосновения фонд, т.нар. Архив на българската книга.

А какво техническо време минава от издаването на една българска книга до момента, в който можете да я предложите на читателите на НБКМ?

Три седмици. От депозирането, не от излизането. Законът задължава издателите да депозират книгите си в едномесечен срок, но някои го правят наведнъж, да речем, в края на годината. Не им се сърдим, но има и такива, които не депозират. Трябва да ги гоним, да им пишем предупреждения и т.н. и едва след като им направим наказателни постановления, носят книгите си. За мен това са любители, които не знаят какво е истински професионализъм.

 

Една от основните цели на съвременните библиотеки е да дигитализират книжовното богатство, като така го правят по-достъпно за читателите, но и го спасяват за бъдещето. Къде е НБКМ в това отношение?

Нови материали се дигитализират всеки ден. С пресата сме по-напред, стигнали сме и до в. „Дума“ и  в. „Демокрация“, даже ги предлагаме като електронни книги на дискове. Не всички вестници са пуснати online, но имаме такъв проект, „Целокупна България“, който предвижда да обхване цялата преса след Освобождението, а и отпреди това. От възрожденските вестници засега сме качили тези на Л. Каравелов и Хр. Ботев. Така първо вестниците, после и списанията ще могат да се ползват online от всяка точка на Европа.

В Дигиталната ни библиотека имаме и  56 000 файла от ръкописи, старопечатни книги, архивни документи на български и на османски език. Там са голяма част от сиджилите, най-ценната част на ориенталската ни сбирка.

 

Ваша заслуга е подписването на Споразумението за включване на библиотеките от България в безплатна обмяна на библиографски записи в мрежата COBISS.net и пряко свързаното с него изграждане на единна национална библиотечно-информационна система. На какъв етап е реализацията на проекта?

Проектът работи и вече в него се включиха Народната  библиотека „Иван Вазов“, Пловдив, и Благоевградската библиотека. Предстои да се включат библиотеките от Силистра, Добрич, Разград, Монтана и още няколко града. Но се надяваме за 5 години да обхванем всички обществени библиотеки в България, защото това ще бъде национална мрежа и ще улесни много работата на библиотеките.

 

Има ли според вас връзка между състоянието на библиотеките и съвременния литературен процес?

Мисля, че не. По-скоро мисля, че библиотеките изостават от съвременния литературен процес – вече казах какви са причините. Лош момент в това отношение е затварянето на много училищни библиотеки, така децата още от училище отвикват да посещават библиотеката.

Няма библиотека, която да не иска да направи литературния процес част от себе си, но е трудно постижимо и нямаме много, с което да се похвалим. Разбира се, НБКМ се стреми да бъде и национален културен център и да участва в съвременния литературен живот, като почти всеки ден устройва представяния на книги, литературни четения и литературни празници на големи писатели – и на български, и на чужди. Също така устройваме около 50 конференции годишно, посветени на литературни проблеми – литературна история и литературна теория, включително и дебати на такива теми. Но това е вече част от общия културен афиш на София.
Въпросите зададе ЧАВДАР ПАРУШЕВ

 

Най-важното е Читателят да намери търсената книга

Разговор с Бистра Шокарова, собственик на книжарница „Български книжици”

Вече около десетилетие книжарница „Български книжици” е предпочитаното място, в което четящите хора в София идват, за да потърсят и изберат книга. Коя според вас е причината?

Нека започнем с обстоятелство, важно за всеки търговски обект – местоположението. Градинката “Кристал” е емблематично място в столицата, с почти вековно минало, културно средище и оживен кръстопът. Това е едно от най-добрите места в София за специализирана в хуманитаристиката книжарница като “Български книжици”. Следващият важен фактор за успешен бизнес са хората, работещи в него, и това, честно казано, е по-трудното. Да се намерят хора, които да са приветливи, усмихнати и любезни с клиентите; да се оправят в сметките (и математиката е важен предмет);  да си вършат работата, да ги е грижа за нея, а не да я “отмятат”; да са готови постоянно да учат нови неща; да могат да работят в екип… Във времето от вече 10 години не винаги успявах да намеря точните хора и за това мога да разказвам с часове. В момента екипът е от млади хора – неопитни, но енергични; имат много да учат, но са любопитни. Всъщност едно от най-трудните неща се оказва да накараш човек да се усмихва (ама не защото му разказваш виц). Да накараш човек да се усмихне, защото вижда друг човек. А една усмивка отваря толкова врати преди дори да си видял, че ги има! Така, ако изборът на местоположение може да бъде и еднократно решение, то работата за изграждане на екипа е постоянна и много по-сложна.

“Български книжици” се отличава от редица други книжарници и по подбора на предлаганата литература. За нас годината на издаване на книгата е без значение – важна е тематиката. Стремим се да предложим всичко излязло в областта на българската литература, история, философия, психология, политология. Искаме Клиентът да знае, че тук може да намери всяка книга от тези области, стига тя да има тираж, а понякога и след това. Не се опитваме да “поучаваме” Читателя какво да чете, изборът е негов, а и много от клиентите ни знаят за книгите в дадена област далеч повече от нас. Тогава ние учим от тях. Смятам, че ролята на книжаря е не да оценява изданията (не че нямаме своите пристрастия), а да осигуряваме пътечката между Читателя и Автора. Нови заглавия постъпват всеки ден. Имахме доставка на нова книга дори на 31 декември. Всяка нова книга получава своето място на витрината и в сектора за нови книги, дори и да не очакваме продажби от нея, и понякога оставаме приятно изненадани.

Да се “напълни” една книжарница е скъпо нещо. Със собствени финанси това е невъзможно. Без подкрепата и доверието на издателите, изразяващо се в даването на консигнация, не може да съществува нито една успешна книжарница. За нас коректните отношения с издателите и авторите са особено важни!

Когато вашата книжарница се появи, основната й конкуренция беше като че ли книжният пазар на площад „Славейков”. После обаче отвориха врати големи книжарници, книжарски вериги… Отрази ли ви се тяхната поява? Как бихте описали основните процеси и промени в българския книжен пазар през годините, откакто съществува „Български книжици”?

Допреди две-три години площад „Славейков” беше най-близката ни конкуренция, но и нерядко колегите от площада ни изпращаха (и още го правят) клиенти, защото и те знаят, че най-важното е Читателят да си намери търсената книга. Бих казала, че между нашата книжарница и площад „Славейков” има по-скоро сътрудничество, отколкото конкуренция. И това е така, защото там работят и много професионалисти с дългогодишен опит.

Често се чуват гласове книжният пазар на „Славейков” да бъде затворен. Аз не мисля така. Това е емблема на българската столица. Представете си турист, който идва от Истанбул, където в центъра на града има само една книжарница, и то с книги на английски, а големите пазари са Капалъ чарши и Египетският, и вижда тук голям пазар на книги в сърцето на града. Този турист вече знае, че е в Европа!

В последните две-три години се отвориха много МОЛ-ове (и още ще има) с книжарници в тях. Тяхната поява се отрази по-негативно на нашата работа дори и от кризата. Спадът в продажбите на по-масовата литература е по-голям от спада при специализираните издания, които книжарницата ни предлага. Но в по-общ план “Всичко, което помага Читателя да намери своята книга, всичко, което стимулира четенето, е добро”. Формулата “Книжарница в Мол-а” е успешна.

Как изглежда връзката автор-издател-разпространител-читател през очите на един книжар?

Ако всеки си върши качествено работата, и връзките и отношенията Автор-Издател-Разпространител-Читател са добри и ползотворни. Но това не винаги е така. Освен че не всеки автор и не винаги пише шедьовър, който издателят е готов да издаде, а читателят да прочете, и издателят понякога си “оставя ръцете” при предпечатната подготовка и полиграфското изпълнение на книгата, а разпространителят просто „прескача” тази книга… За мен главният проблем е, че и във вашия въпрос липсва една брънка от тази верига – литературната критика, рекламата или най-общо казано, “пътеводител” за Читателя сред морето от книги. Представянето на новоизлезли книги в медиите е хаотично и повече въпрос на лични връзки и случайност. В медиите има, от една страна, чиста реклама на книги и от друга, специализирана литературна критика в съответните специализирани издания като вашето. Коментари за книги, насочени към масовия читател, могат да бъдат срещнати главно в интернет, но и там са предимно в чатовете. Да си представим, че млад и неизвестен автор е написал фентъзи роман. Издава го със собствени средства, няма как да плати за реклама в големите медии, а и специализираните издания за литература няма да му обърнат внимание просто заради жанра – какъв е шансът, дори да конкурира Толкин, славата му да излезе извън близкия му приятелски кръг?

Говори се, че никога не отказвате да приемете в книжарницата си книга, която автор или издател ви е предложил. Защо? Мнозина разпространители постъпват по обратния начин…

Не, не отказваме ново заглавие, дори да ни изглежда малко вероятно да продадем нещо от него. Това ни създава логистични проблеми – складовете ни са в пъти по-големи от крижарницата. Но всеки известен автор в началото е бил неизвестен и нерядко сам е издавал първата си книга и само той е вярвал в себе си. Нашата задача е да му дадем шанс за среща с читателя, а защо не и с литературната критика.

Книжарницата ви поддържа много добър сайт, нейно „виртуално копие”. Той или самата книжарница събира повече посетители и купувачи?

Реалната книжарница и “виртуалното и копие” се подпомагат взаимно. Виртуалната книжарница има повече посетители дневно, но реалната има повече клиенти. Само нашият сайт предлага възможността да поръчаш в интернет, а да закупиш книгите на място в реалната книжарница. В интернет предлагаме повече заглавия, отколкото е възможно да представим в реалната. Поръчвайки по интернет, клиентът е сигурен, че при идването си в реалната книжарница книгите ще го чакат вече отделени и запазени за него. Удобно и за двете страни. И все пак интернет не може да замени директния, реален досег с книгите.

 

Имате ли наблюдения какъв е профилът на вашите клиенти? На кои най-много се радвате?

Книжарница “Български книжици” е специализирана за българска литература и хуманитаристика и това определя основния профил на клиентите ни – научни работници и студенти в съответните области, български писатели, литературни критици. Понякога на шега казвам, че нашите клиенти са хора “отдавна научили се да четат и пишат…” В повечето случаи те знаят за книгите  в съответната област повече от нас.

Радвам се, когато виждам млади хора пред рафтовете да избират книги без списък в ръце. Радвам се, когато клиентът е готов да експериментира с напълно непознат автор или в нехарактерна за него област от литературата. Изненадана съм от клиенти чужденци, които говорят български и се интересуват от българска литература и история.

 

Кои са основните трудности пред „Български книжици”?

Трудностите! Откъде да започна? От възможността тази пролет отново да се наводним (вече три пъти дъждът влиза в книжарницата); от вечните проблеми с малкото пространство и многото книги, които искаме да представим; от двете “зони” на българската икономика – тази на фирмите, регистрирани по ДДС, и на тези, които не са регистрирани по ДДС, които на практика не могат да работят заедно – проблем особено тежък в книгоразпространението; от все повече свиващия се пазар; от орязаните субсидии за библиотеките; от нелоялната конкуренция на големите вериги; или може би от най-новия логистичен проблем – синята зона в центъра, която не дава никакви преференции за работещите там или поне за тези, които не ходят на работа с колата, а работят с нея.

Как изглежда във въображението ви идеалната книжарница?

В момента книгоиздаването е пред революционна промяна. Много  скоро въпросът ви би могъл да изглежда като “Как си представяте идеалната пишеща машина?” Електронната книга, електронните четци са бъдещето. Това е въпрос на време, на смяна на поколенията и най-важното  на решаване на проблема с авторското право. Може би след 15 години реални книжарници няма да има или ще бъдат заменени от литературни клубове или книжни “бутици” с по един “експонат” на рафт.

В края на миналата година “Български книжици” изнесе класация за най-продаваните книги през 2011 г. Бихте ли я коментирали? Закономерна ли ви се струва, или сте изненадана от нещо в нея?

Това е класация на читателите и за читателите. И се надявам, че поне мъничко допълва липсата на “пътеводител” сред морето от литература.

Какво четете вие самата в момента?

В момента чета Умберто Еко, “Пражкото гробище”, преди нея беше Жак Атали – “Всички разорени след десет години”,  а преди това Милен Русков  – “Възвишение”. И не искам да пропусна възможността да поздравя Милен Русков за великолепната му творба. Вярвам, че това е книга, която някой ще преиздаде и след 50 години.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Има ли в различните страни отлики в принципите и логиката на книгоиздаването и книгоразпространението, в начина, по който творбата изминава пътя от автора до читателя?  Обърнахме се с няколко въпроса по тази тема към автори, които имат опит с практиките както у нас, така и в чужбина.

 

1. Имате издадени книги и в чужбина, и в България. Намирате ли разлики във функционирането на връзката писател-издателство-читатели там и тук? 

2. Каква е ролята на литературния агент, на разпространителските мрежи и книжарниците, на рекламата за налагането на една книга или един автор? Имате ли наблюдения как функционира тази система в България и в другите страни, където публикувате? 

3. Има ли значение дали пишете за българския или за чужд читател? Можем ли да говорим за различна читателска публика и ако да, в какво се състоят различията? 

4. Какво е да си автор в България и в чужбина? Авторитетна ли е тази позиция? 

5. Има ли такова нещо като национално писане или добрият писател е наднационален? 

6. Каква е новата книга, която пишете? 

Ружа Лазарова

 Да си творец е съдба навсякъде

1. Връзката с читателите е силна емоционална връзка, която всеки  – и писателят, и читателят – изживява насаме, в допир с текста. Тя е универсална, струва ми се. Материализира се по време на литературни срещи. В нея съжителстват невероятно чувство за близост и категорична дистанция.
Връзката с издателите е различна. Преди 10 години, когато излезе на български “Coeurs Croisés” (2002), намирах огромна разлика. Струваше ми се, че в българското книгоиздаване цари весел хаос. С издателите си прекарвах много добре, имахме вдъхновяващи разговори, но текуща информация нямаше. Отношението към коректурите беше много различно. Сега имам чувството, че нещата вече се доближават.

Във Франция работата над ръкописа е взискателна. Лично мен работата с издателите ме е обогатила. Никога не излиза текст, без да е подписан от автора. За сметка на това мисля, че част от френските издатели имат склонност към интервенция. В моя случай никога по отношение на съдържанието или формата, но по отношение на езика, да. Понеже френският ми, като проговорила и прописала на български, е особен. Когато осъзнах, че част от „грешките” ми са странности, които характеризират литературния ми стил, започнах да се боря за всяка запетайка и за мястото, което ще заеме в изречението. А истински грешки все по-малко правя.

Като цяло ми се струва, че в България уважаването на писателя като творец е по-голямо. За сметка на това финансовата страна е по-мъглява, както и информацията за продажбите. Във Франция всяка година през април получавам подробна разпечатка. Все пак да не се забравя, че съм превеждан автор.

2. Във Франция литературните агенти едва в последните години започнаха да играят по-голяма роля в издаването на съвременни френски автори. Те бяха специализирани най-вече в преводната литература. Разпространителските мрежи тежат много – от тях зависи как ще бъде експонирана книгата, какъв е шансът й да стигне до читателя. Те тежат и в разпределението на печалбите – взимат около 45% от продажната цена (авторът взима 10-14%, а издателят около 20%). В реклама се инвестира най-вече за бестселърите. А “le bouche-à-oreille” (слуховете, това, което хората си споделят) играе огромна роля за качествената литература.

3. Различията са в културните ориентири, в политическата, социална и културна национална история. Всичко това определя прочита на даден текст. В България има много качествени читатели, във Франция – също. Бих казала, че Париж е място на концентрация на взискателни читатели. 

4. Да си творец е съдба навсякъде. А позицията на писателя е все още авторитетна.

Капка Касабова

Всяка „чужбина” е  различна

1. Всяка „чужбина” е  различна, и ми е трудно да обобщавам, мога да говоря само за британската и новозеландската издателска индустрия. И дори в същата страна – примерно във Великобритания – съдбата на една книга до голяма степен зависи от издателството. Едно слабо издателство, което се отнася небрежно към книгите и авторите си, може да погуби една книга, и обратното – издателски екип, който подхожда със страст и професионализъм, може да изгради една книга и един автор. Може би най-съществената разлика обаче е това, че в страни като Великобритания има много литературни фестивали и други литературни и културни събития, където авторите имат шанса да се срещнат с колеги и читатели. Това е много важна част от живота на един автор, тъй като го поставя в директен контакт с реалния свят на книгите.

2. Във Великобритания почти няма автори без агенти, тъй като издателствата рядко дори поглеждат ръкописи, пращани им директно от автори. Но това е по-скоро културна особеност. Примерно за Франция и Италия съм чувала, че агентите не са толкова разпространени. Също така зависи от размера на пазара. Ако един автор има добри отношения с едно издателство, агентът не е така важен. По-скоро един автор има нужда от ментор, някой, който винаги да е на негова страна, тъй като издателствата сменят редакторите си и често пъти на един автор му се налага да смени издателството. Що се отнася до разпространението, рекламата, изобщо тази част от индустрията, която е извън силите и обсега на един автор – това определя дали една книга ще оцелее или ще потъне. В това отношение българската книжна индустрия – като цяло – е доста летаргична, все едно ролята на издателството свършва с отпечатването на книгата. А тя само започва с това.

3. Естествено, всяка култура си има особеностите, и българският читател има по-различна културна чувствителност от британския примерно. Със сигурност романите  на Джон льо Каре се четат различно в двете страни – за британците „другата страна” е все още екзотична и мистериозна. Но може би приликите са повече: всеки, навсякъде иска да чете, за да бяга от реалността си, да научи нещо ново, да види отражение на себе си. Това са универсални неща.

4. Във Великобритания има определено известни автори (които продават огромни бройки) и „авторитетни” (които са известни като обществени фигури). За мен най-важното като автор не е да имам „авторитетност”, а да запазя независимостта и индивидуалността си като творец. Някои автори се превръщат в политически активисти, комедийни артисти, обществени фигури и какво ли още не, но за мен свободата, Санчо, е велико нещо. За един автор е важно освен да бъде публикуван и четен, също така и да бъде оставен на мира.

5. „Националната литература” е културно-политическа конструкция, която служи на нечии интереси – и те рядко са интересите на автора или читателя. За мен това е старомодно и ретроградно понятие, което принадлежи на предишна ера. Всеки добър автор е хуманист по свой си начин, което означава, че е над тесни и измъчени категории като национализма, и дори националната принадлежност. Всеки читател се интересува от човешки съдби и истории – затова четем – и тези истории са универсални, независимо от конкретния контекст. Според мен всички съвременни автори, независимо откъде са и къде живеят, пишат от определена гледна точка и културна принадлежност, но тя не е национална, а универсална.

6. Още се възстановявам от последната си книга, която излезе преди 2 месеца и е за аржентинското танго, обсесията и други неща от живота, като примерно непринадлежността, и се казва „Дванайсет минути любов” (Twelve Minutes of Love).

Цвета Софрониева

Литературата е чудесно нещо, защото никой не може я да предвиди

1. В Германия се провеждат много повече авторски четения, а и медиите повече се интересуват от литература. Правата често се дават на издателя за по-дълго, но пък той се грижи повече за връзката с читателите. Всъщност отдавна вече навсякъде по света основната връзка на писателя с издателя минава през агента, а напоследък това важи и за връзката на писателя с читателя. За мен винаги е било много важно да не се оставя напълно в ръцете на посредници, така че наред с агентури комбинирам различни други варианти на литературни връзки, дори ако понякога това води до забавяне на някои книги и проекти или до ситуирането им в оф-пространства. Считам оф-пространствата за много важни за иновациите в литературата. Обичам и непросредственото общуване с читатели чрез литературни инсталации или чрез сайта ми.

2. Авторът се прави от литературния агент, разпространителските мрежи, книжарниците, по-точно от закупвачите за книжарниците, това си е отделна професия, и от рекламата или по-точно контактите на издателството с медиите. Рецензиите на книги често зависят не от текста на книгата или от професионалните литературни контакти на издателя, а от това, дали издателството плаща големи обяви на този вестник или дали собственикът му е в определени бизнес среди или пък дали книгата пасва на някакви социално-политически среди, желаещи да я инструментализират за нещо актуално нужно им. Публиката често поглъща омаяна една добре представена на пазара книга. Не рядко обаче един наложен известен автор не бива четен, дори и да са купувани книгите му. Хората имат нашумялата книга и я коментират, без да са прочели повече от няколко страници. А се намират ниши, които поемат и препращат ненашумели книги, и накрая напълно объркват сметките на системата. Награди, сайтове, преводи, неформални мрежи, частни салони, устна пропаганда, политически промени и подобни нещица превръщат неочаквано една книга в литературно събитие. Тоест при цялата организираност на литературното производство изненадите са по-чести, отколкото предполагаме. Литературата е чудесно нещо, защото никой не може я да предвиди.

В България всичко това има лек ориенталски нюанс, но се управлява от подобни механизми.

3. Пиша, за да отида на ново място в езика, а не за определен читател. Работата в различните езици се различава само на пръв поглед. Под водата отделните острови са плътно свързани помежду си и с континенталните плоскости. Обитавам езика като изследовател и като странник, а не като екскурзовод или алпинист. Когато някой иска да тръгне с мен, се радвам да откриваме заедно, но на тези, които само ме следват, оставям да се оправят по следите и не ги мисля предварително, що за читатели са.

Мислещи и четящи хора има навсякъде. Широката читателска аудитория обаче наистина се различава в София, Самарканд, Сан Франциско или Сингапур. Но това има значение предимно при превода или в избора на пасажи за четения. Защото става въпрос за различни предпочитания как да се засити гладът, ала хората са гладни по един и същ начин.

4. Авторитетна къде, в кои кръгове, за какво? Има много слоеве от населението по цял свят, за които да си автор е лудост и хора, които не разбират това изобщо какво е. А има хора, за които авторът е магьосник, спасител, гражданската съвест…

В момента съм в американския Кеймбридж и независимо дали в автобус, в университетска зала, в квартална кръчма или в учреждение стане дума, че съм автор, възхитата е огромна. Защото в града има много висши учебни заведения и всички уважават университета, който ме е поканил като автор. В Лос Анджелис позицията на един автор е авторитетна, ако има филми по негови текстове, в Ню Йорк – ако е публицист. Но тези примери биха могли да се отнасят и за друга професия.

Ако имам някъде авторитетна позиция на автор, то е, защото съм си я създала с личността си и с текстовете си, а не защото професията на автор носи авторитетност. Никой днес не уважава политика, учителя, лекаря, предприемача, миньора, алпиниста и прочие по принцип. Авторитет има добрият такъв. Заблуждението, че някоя от професиите може да има по-авторитетна позиция от друга, се дължи на средата, в която се движи човек и на това колко е наивен той по отношение на авторитети.

5. Трудно е да познаваш лично Бродски и Бекет и да вярваш в националното писане. Но и думата наднационално е фалшива. Писателят е винаги едновременно локален и глобален, като със самото съчетаване на тия дихотомии той ги отрича. Нима можем да сложим в рамката на националното или пък на наднационалното Ботевото писане?

6. Есета за многоезичието и пресечните пространства литература – наука.

Въпросите зададоха АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА и АНИ БУРОВА

Подобни статии

4 КОМЕНТАРИ

  1. Не съм добър писател, но като станах на 71години написах една автобиографична книга, за мен важен крайъгълен строителен блок в завършека на целия ми умствен, виртуален, душевен литературен и културен потенциал. Макар този потенциал да е личен, той хвърля светлина към приятелите ми и обществото около мен. Търся вече от две години насам издателство за материала си, след като получих десетина рецензии, които говорят, че книгата не е хубава, но във всеки случай заслужава да бъде издадена и ще се намерят читатели и за нея. Намерих три литературни редакторки, които срещу заплащане биха ми редактирали книгата. Поне така обещаха. Те обаче ми заявиха, че нямат достъп до никакво издателство и не им влиза в работата да ми търсят издател. Предложих книгата си чрез мейли на десетина известни издателства, но досега и сигурно за винаги нямам и няма да имам отговор. Докато не пойучих следния имейл:
    „Здравейте, Производството на книгата (тираж 300) ще струва около 1250,00 лв. Това включва коригиране, редактиране, предпечатна подготовка, художествено оформление, хартия и печат + 15% комисиона за издателството. Поздрави, подпис „
    Зарадвах се, на тази цена и предплатих в издателатвото на ръка чрез сестра ми около 17 процента от крайната сума, т.е първо за редактирането, за което ми казаха, че то трябва да се извърши от издателството . Това редактиране се било оказало трудно, и поискаха още 500 лева за цялата работа. Не се съгласих. Ако бяха поискали всичкото в началото, щях да се съглася, но по техния начин се почувствах неудобно. Сега съм готов да дам и повече от поисканите ми 1750 лева, с цел да се напечата книгата. Ще я давам като подарък на приятелите ми. Ако останат бройки, ще ги подаря на читалища и търговци.
    Сега ще се опитам да потърся помощ TUK.
    Да знае още някой как да ми помогне? ЩЕ МУ БЪДА БЛАГОДАРЕН

    • Здравейте господин angelstamow,

      Извинявайте, че копирах името Ви, но не съм сигурен, че го прочитам правилно и за да не направя грешка, постъпих така.
      Аз се казвам Димитър Личев и мисля, че бих Ви помогнал при определени условия да издадете написаното от Вас.
      Един от проблемите е, че живея в провинцията, ако Вие сте от София. Но съвременните комуникации скъсяват и премахват разстоянията, така, че това не е голям проблем.
      Ако ми отговорите на посочения по-долу имейл ще можем да продължим да си пишем, чуем и уточним нещата.
      Сърдечни поздрави от най-смешният град!
      Димитър Личев

      • Здравейте господин Личев,  случайно попаднах на свoя личен адрес във wordpress.com, където видях Вашето съобщение. Значи, че понякога съм немърлив или не смогвам ефективно да преглеждам пощата си. Книгата ми (130) стр.излезе от печат на 10.06.2014 г. Издателството е Българска книжница с главен редактор Трендафил Василев. Чак след като платих всички сметки, разбрах, че той няма да ми продава моята книга в книжарницата си в София, градинката Кристал до ул. Раковски. Сигурно той смята, че книгата ми няма голяма литературна стойност. Лично аз продадох 100 бройки по 5 лева, останаха ми в повече 200 бройки, които в момента продавам по 5 лева.Ако имате някаква представа, как да си продавам книгата, моля Ви да ми съобщите за това. Но не сте в никакъв случай длъжен, ще се радвам, ако се обадите изобщо. Ако Ви е интересно, мога да ви изпратя книгата по и-майл, мисля, че няма да сбъркате, ако прочетете някой и друг ред набързо. В момента съм написал 100 страници от мемоарите си, продължавам да пиша и търся издател и литературен редактор. Ще се радвам, ако се обадите. С колата си мога да мина във Вашия град, да се видим и поговорим на бира или кафе.
        Като книжно тяло книгата ми се продава на пл. Славейков в София, срещу Мак Донелс, от страната на трамвая от един млад продавач на книги Румен от гр. Перник. Продава се и в една малка книжарница, смесен магазин за сувенири в Ахтопол от лявата страна на читалището.
        Ангел Стамов, „Една невероятна история”, София 2014, 130 стр.
        Моля обадете се на адрес angelstamow@gmail.com, или на адрес
        angelstamow@abv.bg

Вашият отговор на Издателска дейност в България в началото на ХХІ в. | MEDIA MARKETING Откажете отговора

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии