…сполучлив ли е въобще homo sapiens?

Популярни статии

ЛВ, бр. 22, 6-12.06.2012

с Вислава Шимборска разговарят Кристина и Стефан Хвин[1]

(23 март 1993г., следобед, Полския институт в Лондон. След авторската вечер на Вислава Шимборска, в която са участвали Станислав Баранчак[2] и професор Йежи Пиетркиевич[3], с поетесата разговарят Кристина Хвин – с магнетофон в ръка – и съпругът й Стефан Хвин. Записът започва в залата на партера, след това продължава в коридора и в асансьора.)

(шум от гласове, климатична инсталация, записът трещи, въпросът от залата не се чува)

Вислава Шимборска:… струва ми се, че литературата с артистични амбиции, които стигат по-далеч например от самата фабула, се старае да скочи извън очевидното. Един скача по-високо, а друг по-ниско, но във всеки случай се опитва да се изтръгне от онова, което на всички им е горе-долу известно…Така ми се струва…Мисля си, че другите изкуства също се втурват извън очевидното. Ако нещо се получава, тогава винаги го има онзи скок извън реалността…Но нищо повече не мога да кажа, защото не зная…Не, не става въпрос за тайни – не, нямам никакви тайни: по-добре е да не се знае твърде много, да не се анализира прекалено…

(въпросът не е записан)

В.Ш.:… в годините 1955-1956 в мен настъпи някаква промяна в стила на писане: друго отношение към поетическата материя – промяна на стила от всяка гледна точка. След като този период премина, може би това е лошо, но не съм изпитвала нужда да променям поетиката си. Нищо не искам да променям, защото ми се струва, че започнах да бъда себе си. Може да съм съвсем скучна като човек, но пиша според това, което чувствам и мисля, и всъщност не преживявам никакви промени или така наречените творчески етапи. Понякога, разбира се, ми е малко по-тъжно, но това зависи от житейските обстоятелства. Понякога имам периоди на по-силна еуфория, но това не изисква никаква смяна на стила, поне така го усещам. Разбира се, критиците могат да твърдят, че това е лошо, което е напълно възможно, само че аз не съм литературен критик. Ценя хората, които непрекъснато търсят нови изразни средства, преместват ги, прелистват…Това е много необходимо…На критиците, на читателите. Но преди всичко на поетите. Само че това не е точно моят случай…

(въпросът не е записан)

В. Ш.: … много често преводачите избягват римувани стихотворения – а и защо да си създават такива грижи…А Баранчак, обратно – той се занимава с такива стихове с някакво садистично удоволствие. Това се усеща. Освен това много често може да се разбере дали преводът е добър или лош – познава се по въпросите, които преводачите задават. На него това не му беше нужно. Но съществуват преводачи, които трябва да попитат автора за някои неща, защото разчитат някакъв идиом, някаква история…По качеството на тези въпроси може да се познае дали се отнасят към превода сериозно, или не…дали го възприемат като работа за половин час…Това също се забелязва веднага…

(въпросът не е записан, пукот на климатичната инсталация, шум от улицата)

В. Ш.:…трябва да кажа, че историята ми помогна да помъдрея. Аз исках да избавя човечеството чрез онзи строй, някога, да… И после изведнъж разбрах, че не човечеството трябва да бъде избавяно и не човечеството трябва да бъде обичано, а отделните хора. Трябва да харесваш хората. Тогава започна моят друг живот.

Стефан Хвин: Може би това е бил моментът, в който е изчезнала вярата, че светът може въобще да бъде спасен, поправен?

В. Ш.: …не, не. Промени се моето разбиране за това как се поправя светът. Така ми се струва. Разбира се, че светът някак си се поправя, макар че едновременно с това се влошава – гледан от друг ъгъл. От една страна, се поправя, от друга – не… Вие записвате ли какво говоря? Това, което казвам, е толкова несъвършено, неточно… Най-голямата промяна, която преживях… Когато се появиха всички тези факти… И освен това, знаете ли, човек, който иска да вярва в нещо – казвам това от името на поколението, поколението на Ворошилски – вярва. Този жизнен опит не бих отдала на никого и за нищо.

С. Х.: Въпреки всичко?

В. Ш.: Да! Защото сега разбирам до каква степен някой може да бърка и колко дълбоко може да е заслепен. Разбирам това. Очевидно никога не съм била особено борбена натура – моят темперамент не е такъв. Ако бях по-борбена, сигурно щях да бъда някоя Егерия, нали, в Комсомола или в нещо такова? Но знам как е, че всъщност още тогава човек чуваше всички аргументи – че това е така, а това по друг начин, но въпреки всичко се търсеха контрааргументи и желанието да се повярва беше голямо…

С. Х.: …това не оставя ли все пак горчилка, която от своя страна ражда ирония? Тук ли са изворите на иронията?

В. Ш.: Не зная, мисля, че аз просто… (Вислава Шимборска запалва цигара. Съскане на кибритена клечка. Изведнъж в сградата на Полския институт започва да вие противопожарен сигнал. До Вислава Шимборска се приближава служител на охраната и казва: “Не можете да пушите тук! Тук пушенето е забранено!”. “Включи се алармата!” В залата цари нервност и уплаха, събралите се зрители бързо излизат.) А къде пушенето е позволено, дали там някъде не мога да пуша? Някъде отстрани?

С. Х.: …след падането на комунизма не се появи онази радост от 1918 година…

В. Ш.: А знаете ли, че аз задавах същия този въпрос на татко си, когато започнах в училище да уча за 1918 година. Питах го: тате, какво е било тогава, трябва да си спомняте, сигурно всички са танцували от радост…А моят баща отговори: ами, да, ние всички много се радвахме, само че изведнъж върху нас се изсипаха толкова много нови тревоги, че всъщност нямахме време да изразяваме тази радост…и сега е по същия начин, нали?… Също имаме много нови проблеми и нямаме време да оценим това историческо събитие.

(Женски глас, може би Людмила Марианска[4]) Не усети ли един такъв момент на огромно поемане на въздух, че изведнъж можеш да дишаш широко?

В. Ш.: (…) Усетих, да, усетих. Естествено. Но това е много декларативно, но разбира се, че се усещаше. Само че веднага се питахме какво ще стане занапред. Как ще се живее? Какво ще се случи? Когато ние извоювахме независимост, все още не се знаеше какво ще се случи в Съветския съюз, непрекъснато имаше напрежение…И човек нямаше време – това дори Милош го написа. Има такова стихотворение – че трябва да бият камбаните, че трябва да се изпее Te Deum…А какво – няма време, няма време, няма време…

Кристина Хвин: “Забравихме да изпеем Te Deum” – така написа Милош…

В. Ш.: Да, да…Написа красиво стихотворение…Множество задачи, неотложни. Но това е важно, това е животът, така изглежда животът – гъста тъкан, тук една чудна нишка – но тук, тук са някакви възелчета, там нещо друго се разнищва…

С. Х.: Поетите тогава носеха в себе си мечтата за “златния век”. Сега изгубихме ли тази мечта?

В. Ш.: Така ли мислите? Не, знаете ли, аз съм скептик. Скептикът обикновено е много любезен с хората, но не е особено борбен. Като скептик виждам, че с хората не върви на добре. Защото това, което ни заобикаля, не е особено хубаво и всъщност понякога могат да ни нападат черни мисли относно въпроса, дали въобще homo sapiens е излязъл сполучливо. И дали ще се спаси от инстинктите си, които не може да удържи? Нали?

С. Х.: Напоследък се потвърждава, че по-скоро не…

В. Ш.: Че не, наистина…Всъщност homo sapiens се е освободил от две неща. И това е постижение, за което почти не се мисли. Освободил се е от канибализма и кръвосмешението е станало табу. Но убийството на друг човек? Ааа! Тук нямаме никакво табу. Това все още не е влязло в паметта на нашата порода. Докато убийството не стане табу, дотогава всъщност ще бъде тежко.

Kwartalnik artystyczny, брой 1 (73), 2012, с. 85-88.

преведе от полски: Адриана Ковачева


[1] Кристина Хвин – поетеса, издателка, съпруга на писателя Стефан Хвин. Семейство Хвин са създатели на гданското списание за литература и култура “Заглавие”. Съавтори са на много интервюта, публикувани в това списание – напр. с Чеслав Милош, Станислав Баранчак, Ян Кот.

[2] Станислав Баранчак (1946) – поет, един от създателите на поетическата формация Нова Фала, преводач и литературен критик, дисидент. След фалшив съдебен процес е осъден условно на една готина затвор. В началото на 80-те заминава за САЩ, където е преподавател по полска литература в университета в Харвард.

[3] Йежи Пиетркиевич (1916-2007) – поет, прозаик, преводач. След края на Втората световна война емигрира в Лондон, където защитава дисертация и професура. Преподавател в Лондонския университет. През 1986 публикува студията Полската литература в европейска перспектива. Автор е на осем романа, писани на английски език. Едва през 80-те години неговото творчество се появява в превод на полски език на страниците на официалните литературни списания.

[4] Людмила Марианска (1923-2005) – поетеса и преводачка на английска литература. Особено високо се ценят нейните преводи на Емили Дикинсън, Уолт Уитман и Уилям Бътлър Йейтс.

Подобни статии

1 КОМЕНТАР

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии