На 29 октомври в културен център „Морско казино” в гр. Бургас се състоя премиерата на сборника „Неизбродни вселени” и тържественото награждаване на победителите в Четвъртия национален конкурс за учители творци. Специални гости на проявата бяха заместник-кмета по култура и образование г-жа Йорданка Бенова-Ананиева и проф. Валери Стефанов – член на журито, определило отличените творби. За първи път тази година в категориите „Поезия”, „Разказ” и „Есе” бяха връчени и специални награди.
Наградата за поезия получи г-жа Генка Петрова от СОУ „П.Р. Славейков”, гр. Добрич. Освен авторските бройки от сборника „Неизбродни вселени” тя получи и ваучер за двама за уикенд в Арбанаси.
При разказите първо място спечели г-жа Любомира Петрова от Професионална гимназия по строителство и архитектура, гр. Пазарджик. Нейната награда е електронен четец за книги.
В категория „Есе” първа награда спечели г-жа Екатерина Бояджиева от ГПЧЕ „Ромен Ролан” в гр. Стара Загора. Тя също получи ваучер за двама за уикенд в Арбанаси.
Специална награда присъди и община Бургас, която бе съорганизатор на събитието. Наградата е за г-н Иван Сухиванов, възпитател в Дом за деца лишени от родителска грижа „Ал. Г. Коджакафалията” гр. Бургас. Наградата му беше връчена лично от зам.-кмета на община Бургас г-жа Ананиева.
Награди:
Генка Петрова
Трети март
или вменяване на вини
Така е млъкнал Март, свободният,
любовният, женският, вездесъщият Март.
Такава екзалтация в микрофоните,
актьорите коленичат пред Патриарха,
пред три деня нашите дружини как прохода бранят,
учителките по българска литература закопчават
палтетата си,
дишането им, учестено, разширява илиците,
копчетата без позволение извиват главички
ту наляво, ту надясно и хващат пътя без илици,
без ограничения, свободния път,
учителките по литература дишат учестено,
дишането им не може да преживее знамената на
революцията
в ръцете на млади лицемери,
в лявата – с дръжките на знамената,
в дясната – с джиесемите, които какво ли гърмят,
по-актуално от гръмкия глас на актьора,
България цяла сега нази гледа…
Срамът ни е толкова далече от куртоазията,
с която крачат младоците със знамената на
България,
днешната, древната, вечната, другата България…
Срамът е минало забравено, сегашно непознато,
само учителките по литература
сресват угризенията на съвестта си,
чупят зъбци на гребена на вълните,
които ги извисяват пет учебни часа годишно
до… тоя връх висок е, тя ще ни съзре,
ако би бегали, да мрем по-добре…
И умират учителките, и възкръсват.
Трети март е визитната им картичка, на която пише:
Свободата е бъдеще със сертификат,
издаването му – всеки Трети март
пред паметника на Аспарух,
пред Епопеята на Патриарха
и пискливите гласове на псевдонастоящето,
загрозяващо истината за свободата,
все по-голямата истина, все по-глухата и далечна,
дерайлирала от коловозите на истината Свобода.
За всичко случващо се на Трети март
са виновни… учителките по литература.
Генка Георгиева Петрова е учител по български език и литература в СОУ „П. Р. Славейков“, гр. Добрич.
Екатерина Бояджиева
Бележки за занаятчии, необразовани откриватели и образовани граждани
В своята „Естествена история“ Плиний Стари (I век) разказва за художника Апелес: „Завършените работи той излагал в открита беседка и сам, скривайки се зад картина, изслушвал забележките на минувачите, тъй като считал публиката за по-внимателен съдник от самия себе си. Веднъж, казват, зрител обущар отбелязал, че на сандала от вътрешната страна е изобразен един клуп по-малко от необходимото. На следващия ден, възгордял се от това, че посоченият от него пропуск е поправен, обущарят започнал да обсъжда и другите части от изображението. Тогава разгневеният художник излязъл от прикритието си и възкликнал: Обущарю, до сандала съди! – думи, които се превърнали в поговорка.
Този разказ има многозначителни литературни приложения и философско-естетически интерпретации, всяка от които използва ироничния елемент на анекдота. В своята „Притча за обущаря“ Пушкин превръща легендата в поетическо иносказание за обществото и човешките различия:
Картина обущарят съзерцавал
и грешка във обувките открил.
Художникът в миг грешката поправил,
но обущарят важно продължил:
„Лицето ми се вижда малко криво.
Не са ли твърде голи тез гърди?…“
Тук Апелес го спрял нетърпеливо:
„Ти, друже, до обувките съди!“
Приятел имам, нека да прощава,
но той със чудна вещина познава
не знам какъв предмет. На думите е скъп.
А обществото взе да преценява
съвсем по обущарския калъп.
А. С. Пушкин, 1829 г.
Притчата за обущаря и художника би могла да доведе и до други размишления и дебати, отнасящи се например до принципите на образованието и възпитанието не само у нас. Питам се, а отговорите ми нови въпроси отварят. Трябва ли да е ясно кой каква позиция изначално е заел в обществото и в зависимост от това да се определят
шансовете му за успешна социална реализация? Дали механизмът, по който става възможен житейският избор на човека – да бъде художник или обущар, или пък да се занимава с обществените дела, се оказва задвижван отвън, а не е способност на самия човек? Трябва ли разделението като принцип в човешките общества да се пренася като усвоен модел и в училището, т.е. то да бъде тясно профилирано и основно да дава професионална насоченост? Нима не е по-добре то да способства
за това, ученикът да се самоопределя и насочва отвътре – свободно и разумно? Какво образование ни е необходимо, за да е възможно завършилият училище днес да е едновременно полезен за себе си, но и подготвен за едно ангажирано гражданство в очакваното от всички по-добро общество?
Сигурно на поставените въпроси може да се отговори и с едно изречение: Нужно е добро образование, за да бъдат хората мобилни и значими както в личен, така и в по-широк социален план. Но какво днес е добро образование?
Пак се връщам към притчата за обущаря и художника. Избирам една от историческите й развръзки, давайки си сметка, че някъде са се случили и други. Диалогът между героите на древния разказ се превръща в анахронизъм още през времето, когато в Европа се заговорва за радикални преобразования в обществото и за модерно демократично училище. Може би това е станало ясно още когато часовникарят Уат изнамерил парната машина, бръснарят Аркрайт – предачната машина, бижутерийният работник Фултон – парахода… Със сигурност обаче принципът на разделение на труда, при това пренесен в образованието, престава да бъде ценност още през XVII век, когато феноменът в историята на политическата икономика, ангажиран пряко и с реформата на английското училище, Джон Белърс го определя като причина за атрофията на двата полюса в обществото. За него превърналият се в норма призив към обущаря да съди до сандала не е нищо друго ос-
вен занаятчийска мъдрост, имаща стойността на ужасна дивотия в епохата на Просвещението. (Говорим за Европа, разбира се.) По същото време и пак тук Джон Лок нарича модерното училище „ковачница за джентълмени“, предвиждайки там точно да се „създават“ хората на бъдещето, еднакво ценни за самите себе си заради култивираното умение достойно да се борят за своето лично щастие и успех, но и за
страната си, отново заради това. Доста дълго се е ковало там. Изковани са принципи, валидни за европейския тип култура изобщо.
Образованият, най-вече днес, не може да бъде само пасивен потребител на знания и опит. Той преди всичко е човек, успяващ да се справя с дела, важни за повече хора, касаещи по-общи от личните интереси. Това конкретно означава, че от просветения човек се очаква не толкова и не само да бъде тясно профилиран специалист, а по-скоро да има широки интереси, да е с нагласа за промяна и развитие, адаптивен и толерантен, разчитащ на собствените си инициативи и отговорно
ангажиращ се, а не вечно хленчещ и недоволен.
Днес Европа залага на знанието, защото това е нейното дълговечно достойнство. Оттук тръгват големите открития, преобразили света, тя е родител на демокрацията, както и на ценности и култура, добили характера на общочовешки. Корените на тези безценни плодове безспорно са в знанието, чийто демократичен статус е с най-стара традиция именно тук. Първи гърците определят точното място на училището в публичния живот като благотворна среда за култивиране на граждани. Младите атиняни, достигнали пълнолетие, били напълно подготвени да навлязат в политическия живот… Но нека да не се увличаме повторно по очарованието на древността. Все пак гръцкият полис е мястото, където педагог наричали роба, който водел за ръка децата до училището. Предпочитам днес да сме признати поне
за занаятчии в „ковачницата за граждани“.
Екатерина Трифонова Бояджиева е учител по философия в Гимназия с преподаване на чужди
езици „Ромен Ролан“, гр. Стара Загора.
Любомира Петрова
До Директора на… (НЕ СЕ ЧЕТЕ)
АНАЛИЗ НА ДЕЙНОСТТА
ПРЕЗ ИЗМИНАЛАТА ГОДИНА,
ИЗГОТВЕН ОТ (ЗАСЕКРЕТЕНО) –
СЛУЖИТЕЛ В (ЗАСЕКРЕТЕНО)
През изминалата година сготвих 365 пъти. В това число закуски, аламинути, запеканки, салати, супи, основно и десерт. Предимно пост но за през седмицата, за празници – с месо (и като си дойде веднъж детето). Направих на село 212 буркана зимнина общо. В това число сладка, кьопоолу, пукана люта чушка, гювеч, лютеница и кетчуп, туршии. Сложих кисело зеле.
На работата осем часа играя вегетарианка, но от тия, дето ядат яйца, мляко и сирене. Голяма част от колегите са любопитни и настървено надничат не в деколтето, а в сандвича, който извадиш. Като рентген са!
Мъжът ми започна да ме бие през април. Пет пъти до момента. Аз му ударих един шамар и го наплюх два пъти. Не е криза на средната възраст. Съкратен е. Когато на човек му се случи нещастие, той става лош. Не можете да ме убедите в противното…
През изминалата година ходих на пет погребения. На един близък и на други по-далечни роднини и комшии. Там си поплаках на воля. На погребения са много малко хората, които плачат за самия мъртвец. Предимство имат собствените апокалиптични представи за живота и самосъжалението. На едно от погребенията щях и да се разсмея, защото попът много интересно „изпя“ молитвата. Запецваше като прескачащ диск и смесваше стиловете – малко нещо беше като бийтбоксер, прехвърляше го на ръченица, че и рапираше. Ходих и на една сватба. Наскачах се на воля, защото иначе тази година не отидох ни веднъж на ресторант. Нали това с мъжа ми и малко, не, много е трудно.
През изминалата година не ходих на театър, на кино и изложба. Бях обаче в Дома на художника, за да купя хубава картина до 40 лева за една благодарност, ама нямало хубави картини до 40 лева. А, и веднъж бях на откриването на магазин за осветителни тела. Оттам имам екочанта от плат. Хубава е, здрава. Ще добавя, че присъствах и на два митинга, защото имаше балотаж. Забелязах, че този, чийто митинг
посетих, не спечели. Мъжът ми казва, че нося лош късмет. Сигурно. Виж как го съкратиха!
За изтеклата година не поканих никого вкъщи. Като звъни стационарният, не го вдигам. В нелегалност съм и когато се звъни на вратата. Все пак плащам четири лева за асансьор и чистачка. Но на стълбите. Не се излагам на показ, че антрето не е боядисвано скоро. За изминалия период и мен не са ме канили никъде.
През септември спряхме кабелната. То нямаше и какво да се гледа. Аз простаци наблюдавам по цял ден, тъй като работя в… (не се чете).
За изминалата година си купих четири книги: „Защо е вредна захарта“, „Нови рецепти за сладки туршии“, „Любовни сезони“ и „Пътеводител на Пловдивска област с карта“. Много са интересни и четирите.
Сестра ми не ми се обади и тази година. Като разделим имота, ще се чуем. Дано! Тя иначе е много свестен човек. И заета. Гледа двама болни пенсионери. Тя също е пенсионер, но по болест.
През изминалата година си продадох двете златни гривни от Коми. Дадоха ми по-малко, защото златото червенеело. Било с примес. Хубаво. С примес. Парите ги изпратих на сина, защото в Португалия също има криза. И по новините го казаха.
През април и октомври се обадих по веднъж в два сутрешни блока – на Нова и на СКАТ. В Нова темата беше политическа, ама аз исках да говоря за магазините „Секънд хендс“. В квартала има такъв – с надпис „Дрехи с минало от цял свят“. То много литературно звучи, ама дрехите миришат като селскостопанска аптека. Да вземат мерки! Водещият ме отряза, ама и това е политика.
В СКАТ разсъждаваха над зеленчуковата мафия и аз се обадих да
кажа, че ако си купуваме от село, ще ядем био и ще платим по-малко.
Познайте сега дали ме отрязаха!
През изминалото лято не ходих на почивка. По една телевизия говори професор и каза, че седмица след ваканцията те обзема пак работният процес, връхлитат те негативи и дистрес. Така аз се отказах от почиването. Имам вяра на медиите. Струва ли си за две седмици да профукаш малко състояние!
За периода купувах само в-к „Светлина“. Жълт и дебел. Това са му
предимствата. С него попивам, ползвам го за подпалка, за увиване на буркани, за трепане на мухи, комари и хлебарки, за разхлаждане, даже и го чета.
Няколко пъти посетих джипито, като в четири от тях се сдобих с направление. Направо си е разнообразие да ходиш на лекар. Докато чакаш на опашка, понаучиш нещичко, можеш да се скараш с някого и да изпуснеш парата…
Цели за предстоящата година
1. Ще се старая да не дразня мъжа си, защото, когато ме бие, се чува вероятно при съседите – още не са ми казали. Аз имам достойнство! А и ми се получават едни неприятни синини и после трябва да си пускам фалшив болничен и да не излизам, а така не мога да пазарувам. Тоест мъжът ми пак ще се сърди.
2. Да се боядисвам по-често от шест пъти в годината, защото има
защо.
3. Ще си събирам тайно пари в едно старо портмоне. Ако не се сетя за какво да ги похарча за себе си, ще ги дам на сина.
4. Ще се науча да работя със скайпа, защото Португалия е далече и така не мога да чувам детето, като реша, а става тогава, когато мъжът ми е в настроение. Той може да работи със скайп.
5. Ще се скарам с Анастасия. Нищо че се пише най-добра приятелка. Това са отживелици. Що разказа на личната ни лекарка, че харесвам нефролога от клиниката? Имам проблеми с бъбреците, разбира се! Но наистина го харесвам. Нефролога. Не като специалист.
6. Ще продължа да храня уличната котка, защото човек трябва да върши добрини и да има една душа, с която да си каже нещичко.
ДАТА: ххх
ГРАД: ххх
С уважение:
(НЕ СЕ ЧЕТЕ)
Любомира Иванова Петрова e учител по български език и литература в Професионална гимназия по строителство и архитектура, гр. Пазарджик.
Номинации
Диана Николчева
Обяснение
Живея ужким
и фрагментарно,
без Бог, без куче,
без ток и парно,
без грим, без име,
без хол с тапети,
без тоалетка
и тоалети…
По навик само
съм още цяла.
От кал и слама
събирам тяло.
Очи си нямам…
Ръцете де са?
Пищи душата ми
безадресна,
живородена,
мъртвотрептяща,
неплатонична,
ненастояща,
безкислородна,
слаботоксична
и все по-негодна
да те обича!
Диана Страхилова Николчева е учител по български език и литература в СОУ „Христо Ботев“,
гр. Враца.
Златинка Вълева
Библейската тъга на моя татко,
с която рови във пръстта и смисля дните си,
расте нагоре дива като кестен
и сянката є потъмнява във очите му.
На мама побелелите надежди
и тихите молитви преди сън
поемат всяка вечер своя път незрим
с талиги носталгични към небесния…
Единствено щастливи, двете черни котки
рисуват важно своя периметър
нагоре и надолу като с ръце на стар магесник:
две хранения, малко лов и ирисова диагностика
на скучния човекоден и вяли равносметки –
какво не сме направили и колко ни остават още.
Смълчано и с тревожна тайност битието
изражда се без вопъл върху празното селце –
сред маточни води от прах, мухи и жега
поникват слънчогледи и диви корени без плодове.
И сякаш някой бог безок със дива ярост
разтурил е огнищата на другите, стените е събарял,
гераните обръснал до зелено, покръстил жабите,
а смоците калесал за стопани.
Стоварил времето във черно-бяло –
да преобръща делниците и да ги подрязва
като инжира, който татко с лозарски ножици
разполовява.
От хората останали гротески – жълти досиета,
които махат от стените жалостно
и не напомнят никому за себе си.
Два щърка важни, забодени на стълба,
прострелваха в небето на езика си
хвалебствия за бъднини, деца и пътища.
Повярвах им – нали човеку надеждата е свита до
сърцето
и мъката не бива да е сянка спътница.
Стоварих спомена потискащ
върху протритото седало
на последния стар автобус
и в немара обърнах му гръб,
а живота нахоках – да си гледа хората,
след съня им да прати нов ден. И пот, и сълзи.
Златинка Георгиева Вълева е учител по български език и литература в ГПЧЕ „Ромен Ролан“,
гр. Стара Загора.
Йорданка Гецова
Предесенно
Натежаха лозниците – мъдро –
сякаш лятото сме го преписвали.
Ще си взема обратно на тръгване
всички думи, изгубили смисъл.
Пеперуди над океана –
обещание май непредвидено:
от дълга ми каквото остана,
се побира в окото на мида.
А е карма – да вае болката –
завещава ми перла бляскава.
Който колкото може, толкова –
неуместно е ръкопляскане.
Ако тръгна по пътя – на гладко,
ще покрие следите ми есен –
искам пак да ни праща загадки
палав вятър, с цветчета примесен.
Инструктажи за безопасност?!
Все успявам да стъпя накриво.
…И разбрах, че с петата ми сраснало е
камъчето, дето все ми убива…
Йорданка Дойчева Гецова е преподавател по парково и ландшафтно проектиране в Професионална гимназия по архитектура, строителство и геодезия „Арх. Камен Петков“, гр. Пловдив.
Наталия Цветанова
преди да ми омръзне този свят
подпирам тази хлъзгава врата
не ставам за калинката на двора ти
затъвам в разкопаната трева
цветята са въздишките на корена
над моя дом луната закъсня
стените се снишиха до копривата
и уж е юни
а пък застудя
и уж цъфти пръстта
а все е криво
страхът е крив
и съскащо цвърчи
от сол скриптят прегракналите маси
на гарваните тънките очи
под бялата ми рокля крият насипи
студът кърви
отнася ме в снега
смалявам се до синьото на нокът
какво като е юни
от мъгла
последните завои спират в покрива
преди да ми омръзне този свят
ще дойда с островърхите си мисли
и ще остържа сивата боя
от кожата на слънчевите истини…
ще посадя най-белите цветя
и ще си тръгна
чиста
Наталия Димитрова Цветанова е директор на ЦДГ № 6 „Слънце“, гр. Монтана.
Татяна Донева
На Дони
Като небесен пратеник дойде,
за да разтвориш слепите ми взори.
И аз видях полето и простора,
и птиците, и синьото небе,
и кончето от детския ми сън
да мята бяла грива сред лъките,
и пролетта, и утрото измито,
и слънцето над блесналия хълм.
Като небесен пратеник дойде
ти моя слух угаснал да възвърнеш.
И аз дочух как пясъчното зърно
говори с лъчезарното море.
Чух дроздът как отчаяно зове.
Чух тайнствената реч на дървесата
и шепота задъхан на тревата,
и песните на бели ветрове.
Като небесен пратеник дойде
да ми разкриеш Тайната и Смисъла.
И аз разбрах фиданката, орисана
да бъде скършена от плодове.
И болката познах, и радостта,
и силата, която в кълна бие,
и знаех, че ще бъдем вечни ние,
че само кратък миг ще е смъртта.
Като небесен пратеник дойде…
Татяна Любенова Донева е учител по български език и литература в Професионална гимназия
по търговия и ресторантьорство, гр. Враца.
Цонка Христова
Диагонали
Лична поема
Събирам изгубилите се в говоренето думи,
снега на разпилените листи,
мастилото на нощта, острото перо на светкавиците,
за да напиша единственото си стихотворение.
Балканът се изкачва вече по изгрева,
а небето слиза и облаците се разхождат
по улиците уморени, изплакали сълзите си.
Стоглавата паст на деня бълва лица.
Те раняват, разяждат, погубват, опитомяват…
Поисках да чуя безтегловния кристален
звън на тишината, да ме убоде писък
на самотна птица, ала вместо това:
телевизорът, този погребален агент,
ме стресна със звън на желязо, парцали живот…
И отворената му паст оформи изречение, че
„трябва да сме внимателни на пътя“.
Някак лошо започва моето стихотворение –
с облаци, безумни тиради, кръв и сълзи.
Утре със сигурност ще е слънчево,
ала не и за бездомните кучета
или за детето, в боклука изхвърлено,
за майката, вкаменена на прага от очакване
да се завърти глобусът
и годината да се превърне в минута.
Старицата пак ще си говори с мъглата,
а политиците ще измислят истории,
гушейки се в сянката на земята…
Всеки ден те закусват със слънцето
и правдата се проточва от устата им,
напоява коремите им и те се заоблят.
Но в поредния сериал винаги е слънчево,
всички имат лица на клоуни и имена на насекоми.
Исках да си поговоря с врабчето
за простия механизъм на срещата и раздялата,
чрез който светът вдишва и издишва.
Ала Балканът вече се хлъзга надолу
по пластмасовите ребра на дъгата.
Морето се изкачва по мачтите,
повлича със себе си рибите и медузите,
а телата им блещукат в тъмното
и смущават съня на самотните тротоари.
Мечтаех да поплача насаме с розата,
разцъфнала от копнеж по пчелата,
но светът полудял все звъни на врата ми
и телефонът ми се гърчи като
нападното от колики бебе.
Сърцето ми вдига палката си учтиво
и ме глобява с една нещастна любов,
защото съм увеличила скоростта
и се движа по самостоятелна орбита.
Откакто любовта си отиде, светът ме връхлетя,
изскуба яростно тишината, изпи сълзите ми.
Вече не плача – излях плача си
върху всеки милиметър от прашните пътища.
Завъртя ме циганското колело
и кръшна циганка ми предсказа съдбата –
сама да си бъда дом, хляб и разпятие.
Пуснато писмо без адрес
в пощенската кутия на утробата.
Сърцето ми – кош за пеперуди – се опита
да надхитри словата, да ги забоде
в хербария и да ги опази красиви и мъртви.
Ала те ловко се изплъзват
и полепват по лозунги и афиши.
Майка ми, загърната в кожата на облака,
който сивее от вечната є цигара,
постоянно мърмори нежно, че зяпам в небето,
вместо да въртя земята на пръста си.
Стихотворението вече подсмърча от студ.
Как да го стопля – не се съдържам вече
в своите очертания на ангел хранител.
Зла, студена и празна е душата ми,
като разсъхнала бъчва в изоставена къща.
Ничий хляб не може да я възкреси
и никакво вино – да я погуби.
Навъртя своите четиридесет години в пустинята
и само изпосталялата череша на двора
я очаква и оплаква с кървави сълзи…
Люлее се дяволът на полумесеца
и върху кръста подхвърля зарове,
а бай Иван и Али – ключарят,
играят кротко табла под лозницата
и врабешкият хор като в древногръцка трагедия
разкрива тайната на тяхното съжителство
(просто всеки оставя другия да печели,
както Аллах и Христос са ги учили).
Отдавна се гушат думите в скута на мълчанието –
най-вярната стража на харамийската ми душа.
Научих се да печеля любов, тъй както
се печели глътка въздух на прага на небето.
Денят изтрива потта от челото си,
бърза вечерта да прегърне, да я оплоди с илюзии.
В нейния призрачен скут поетите назовават нещата,
за да може слънцето да ги освети
и тъгата да ги благослови.
Спят очите ми в корема на паяка, а онова
чудо на цивилизацията, погребало и опяло не един живот,
не млъква и все повтаря ли, повтаря,
че писането на стихотворения е престъпление,
четенето на стихотворения е престъпление,
мисленето на стихотворения е престъплениe,
раждането на стихотворения е престъпление…
И смъртта също – животът тържествува в мълчание,
а илюзията е дом и ежедневие за прозата.
И на кого ли да подаря това стихотворение –
две вечни клюкарки, предъвкващи лятото,
кресливи врани, налетели на мърша,
мама, изпушила на рая тютюна,
бай Иван и Али – каприз на калта и вятъра,
издънки на хилядолетното дърво,
превърнали словото в тоалетна хартия…
Изкорубен великан е дървото –
с проскубани коси, с пресъхнали сълзи.
Не свиват гнезда орлите на голото му теме…
Къщата ми е колумбово яйце,
крила са вратите, а очи – прозорците.
Имам хиляди родини – разноцветни балони,
живот като зрънце – изкълвано от гарвани.
През деня броя глътките въздух
и сменям маските на вярата и разума.
През нощта стиховете ми тракат с вълчи зъби,
надкукуригват петела на разсъмване
и ме молят при тях да остана.
Бременна е планината със самодивски
и хайдушки сборища, с партизански пътеки…
Раждаме се от ехото и без да сме тръгнали,
мечтаем да се завърнем, да си останем
деца на отминалото – погубената душа на словото.
Светът ни опява, без да сме умирали,
и Бог си имаме – без да сме кръстени,
и гроб си имаме – без да сме живели…
Безпътица е нашето име – без да сме обичали…
Ала ти, вечна любов, спасение зад ъгъла,
като Пенелопа тъчеш и разплиташ времето.
Напиши вместо мен моето стихотворение,
от кремъка на живота ти, от кръвта ти да разцъфне.
Позволи ми отново да се тревожа за теб,
както смъртта – телохранителят на живота,
всяка нощ сънува плодородни пасища…
Понеже спрях да те търся, ти си навсякъде.
Помогни ми отново да прегърна живота си!
Помогни ми отново да се завърна!
Цонка Людмилова Христова е учител по български език и литература в СОУ „Максим Райко-
вич“, гр. Дряново, обл. Габрово.
Георги Сталев
Втори
Не знам дали е игра на съдбата, или пък случайност, но в живота си много често съм бил втори. По-точно, числителното бройно две и числителното редно втори са част от моята същност.
Имам брат близнак. Когато майка ни реши да ни ражда, първи тръгна брат ми, но тъкмо се показа и пак се върна, и така бая време – напред-назад. Викам му: „К’во става, братле, давай напред, много си нерешителен“ – и го сръчках отзад. Измъкна се и вместо да се зарадва, се разрева с цяло гърло. Аз много не му мислих, където брат ми – там и аз, и смело се гмурнах във въздушното пространство. Ококорих се и гледам, че го мият, теглят и повиват, а една лелка в бяло вика на другата: „Този, вторият, не проплаква – какво да правим?“ Явно не разбираше много, сигурно е била стажантка, щото другата ме хвана, плесна ме по дупето и така се разревах, че се успокоих чак когато ми дадоха да захапя зърното на една цица, както по-после започнах да осъзнавам, че било на майка ми. Брат ми яко сучеше, страхувайки се да не го изпреваря и за него да не остане.
И оттогава във всичко съм все втори. В училище бях втори номер, в „Б“ паралелка, седях на втория чин с брат ми, в стая № 22. Оценките ми, тогава имаше количествени оценки и в началните класове, гравитираха около двойката и класната ми никак не се притесняваше да ми ги пише, без да се съобразява дали ме стресира, или не. Във втори клас щях да повтарям, ама понеже близнаци не се разделят, преминах с брат ми в трети клас. Така покрай него изкласих.
Като бяхме в пети клас, се записахме да играем футбол – брат ми като първи го направиха вратар, а аз станах десен бек и носех фланелка с № 2. После тренирахме лека атлетика, гладко бягане на 400 и 800 метра, но все излизах втори – явно съдбата ми беше такава.
Като кандидат-студент бях втора резерва, но благодарение на брат ми и аз станах студент в много титулуваната тогава специалност българска филология. Както в училище, така и в университета не блестях с особени знания за езика и литературата, бях втори по успех в групата, но отзад напред. Трябваше да се явявам на изпит по езикознание. Изтеглих билет № 2 и тема № 2 – за еволюцията на човека. Мислих цели два часа и най-накрая професорът ми вика: „Хайде, колега, втори влезе, а предпоследен ще излезеш. Кажи сега как така маймуната станала човек…“ Не бях стъпвал на лекции, нито бях чел, пък и не вярвах в тази теория за произхода на човека, но трябваше да се спасявам някак. „Те, маймуните, били най-напред по дърветата, там живеели, хранели се, с една дума – всичко там правели. Но постепенно се увеличавали и храната не достигала, та част от тях, по-будните и креативни, слезли на земята да търсят храна и почнали всичко там да правят, като постепенно започнали да се поизправят, за да имат по-добър хоризонт, после започнали да използват тояги
и камъни за самозащита и като примитивни оръдия на труда. Разбрали, че на земята има повече храна, отколкото по клоните на дърветата, започнали да разсъждават, мозъкът им се развил повече и се обособили като особена група маймуни, чиито наследници сме днес. В заключение, другарю професор (такива бяха обръщенията преди Десети), трудът е направил от маймуната човек.“ „Добре, колега – вика ми професорът, – един допълнителен въпрос, от чийто отговор ще зависи оценката ти. Може ли човекът да се превърне в маймуна?“„Много често – отговарям категорично – и мога да се аргументирам, другарю професор!“ „Благодаря, колега, няма нужда, пиша ти тройка за откровения отговор на допълнителния ми въпрос…“
Когато с брат ми си хващахме гаджета, за него не знам, но аз често чувах мелодраматичното излияние на съответната госпожица, че аз съм є вторият, че първият бил много гаден, подъл, че бил я измамил, бил се подиграл… В началото вярвах и много им съчувствах, задето са ги наранили тези лоши мъже, но когато и второто, и третото, и т.н. гадже ми казваше все това, разбрах, че може би съм двайсет и вторият, но не и вторият…
Към днешна дата съм женен, с брат ми си разделихме две близначки, на мен се падна втората, имам две деца, два заема, работя на две места за по две минимални, обличам се от магазини втора употреба, карам кола втора ръка и наскоро (само жената да не разбере) си хванах втора любовница. Съдба – какво да се прави!
Георги Делчев Сталев е учител по български език и литература в ОУ „Пенчо Славейков“, гр. Димитровград.
Дияна Боева
Цветът на зайците
Гледам.
По стената в детската градина на дъщеря ми е пълно с многоцветни зайци – зелени, червени, лилави. Цъкам и мисля. Обърквам се по правило, ако ме попитат какъв е цветът на шишарките или хипопотамите. Просто защото си ги представям всякакви. Но не и многоцветни. Зайците по стената приличат на пауни и ме дразнят.
Веднъж Мария ме попита нещо, по което и до днес мисля: „Катериците умни ли са?“ Отвърнах: „Предполагам.“ „Знаеш само да предполагаш.“ Колко е права.
Сега мисля за зайците, дето са пауни. Клонират ми се пред погледа.
Малката лейди се появява с готови отговори и куп въпроси.
– Кой е моят заек, познай?
– Не мога, не пише имена.
– Не търси при цветните. Имената не са важни – ти трябва да знаеш.
Гледам един самотник – чистобял с кафява опашка. Художничката го сочи. Поглежда ме и казва:
– И ти си като госпожата. Не разбираш, че зайците са бели.
– А защо опашката му е кафява?
– Така искам.
И продължава:
– Някой ден като порасна ще си родя бебе ти ще си му баба а моята баба няма да я има не є казвай моля те искам и тогава да си ми майка татко ще му е дядо на бебето… и да знаеш катериците са умни а зайците бели листата са жълти през есента… 3D очилата не са страшни а и динозаврите са наужким ама са като истински да знаеш… не се притеснявай за нищо не ги сънувам… и пак ще гледам чарли чаплин оня човек дето прави смешни неща а всъщност е тъжен…
Мълча.
Дияна Иванова Боева е учител по български език и литература в Езикова гимназия „Гео Милев“,гр. Добрич.
Женя Димова
Анка и нейните сестри
Скъпи татко,
Тук е всичко, което щях да ти напиша, ако можех да пиша. Всичко, което щеше да прочетеш, ако можеше да четеш. Знам, че писмото ще се получи дълго, имам толкова неща да ти разкажа, но нямам власт над него. Пък и петелът, който ме буди рано всяка сутрин от съседската къща, разкъсва разказа ми на онова, което ме плаши през нощта, и на другото, което ме ужасява през деня. Това е моят живот сега.
Да, съседите имат петел. А в къщата, в която ме даде дванайсетгодишна, има още трима млади мъже освен моя, негови братя, които нощем се връщат по някое време не знам откъде и лягат до нас на земята, в края на постелката, чувам движението на телата им, блясъкът на черните им очи осветява тавана, тежкото им накъсано дишане ме плаши и едва дочаквам съмването. Затова петелът е толкова
важен.
Знам, научих, че като млада булка трябва да ставам рано. Мъжът, петнайсетгодишният ми хилав и грозен мъж, и неговите братя спят до късно, а аз излизам на прашния спечен двор, гледам сухата земя, по която не расте нищо – нито цвете, нито суха вършинка боб, стоя в полусветлината на утрото, в сивия час, и не зная какво да правя. Както не знаех и през нощта.
Малко след мен от чергите се измъква и моята нова майка. В нейния ъгъл спят по-малките ми нови братя и сестри, още четири: три момичета в оная възраст, в която още не знаят, и едно момче, което също още не знае. Булките на по-големите ми братя са избягали скоро с децата си. Не знам къде са живели, къщата има само две стаи, чух, че близката недовършена постройка е захваната заради средния брат и неговото тогавашно семейство, в края на миналата есен цялата фамилия навлязла в гората да сече дървета за греди и трупи – всъщност къщите, новите, дето хората си ги строят тук, настъпват, а гората отстъпва и сигурно скоро селата ни ще се съединят и ще си живея пак при вас. Тухли не разбирам откъде донасят, различни са по цвят и големина; като няма с кого да живее средният кардаш там, сигурно ще я дадат на нас, гледам, че пак захванаха да влачат дървета и още една стая захващат, колона подпират встрани и трупат тухлите, сателитна чиния довлачиха и проточиха жица към стълба, наистина
не знам нищо, никой не ми казва, моят Любчо е още момче, мига с очи срещу тези на майка си и баща си и клати глава в знак на съгласие. Както когато баща му е решил, че е време да го ожени. И му е довел мен. С твоя помощ.
Хич и не съм мислила, че мъжът, на когото ще ме дадеш, ще е толкова грозен. Устните му изглеждат винаги като омазани с манджа, не знам защо – манджите, които понякога ядем, са водни и в тях плуват няколко картофа, които той прецежда през двата счупени и трита криви зъба в устата си. Все ходи сополив. И той не може да пише. И белегът на лицето му… предишната зима, казва свекърва ми, опитал да налее малко донесен отнякъде бензин в загасващата печка и тя избухнала, като жестоко обгорила лицето му. И ме е страх денем да го погледна. Добре че него пък го е срам, та си говорим с наведени очи, ако изобщо има нещо да си кажем.
Татко,
Онзи, на когото ме даде, изглежда някак недоволен от мен. Не съм можела да готвя, слаба и дребна съм била, задникът ми бил плосък и гърди съм нямала още. Приличала съм на дете. Недоволни са и братята му. Знам, че иде сватбата и че там ще търсят кръв, но мен ме е страх, мен ми е лошо, мен ми е чуждо при тия чужди и страшни хора, искам си при вас, искам си при мама и сестрите ми, да си спя до късно,
да си стана и да ида в училището, за голямото, за закуските, приятелките ми са там, да се смеем, да седнем на перваза на прозореца в класната стая и да си клатим краката. Може да свърша шестия клас с тях, ако и те останат; Лиляна я гласят за един, дето тя не го искала, искала си едно нейно момче, баща є я затворил за седмица вкъщи да не я откраднат близките му, нашата госпожа ходила няколко пъти да моли да я пуснат на училище, баща є псувал и крещял да не се бъркат в работите им. Румяна – тя е друго. Баща є, нали е пастор, ще я изучи до осми клас, може и още. Виждала съм я как пише в час, навежда се към тетрадката, вдига глава към дъската, гледа нещото там и пак се навежда. Мисля, че тя разбира онова, което пише. Ние, другите, прерисуваме думите. Тя дори говори с госпожата, нещо я пита все, нещо обсъждат, как се чуват една друга, не знам, викат си двете или събират глави за кратко, нещо си обясняват. Румяна няма да я оженят рано.
Е, татко,
Моят мъж ме накара да тръгна пак на училище седмица след джумбуша. Годежа де. Щото ще ми спрат детските и няма от какво да се издържаме младото семейство. Само дето още е недоволен от мен. Сигурно като порасна, ще е добре всичко, като заприличам на жена, като стана жена, като знам какво да правя с всичко, като си родя деца, две най-много, казваше ни госпожата, да мога да ги изхраня и да ги изуча, тогава ще е добре за всички, така почвам да мисля аз. Едното да е момче, другото момиче. Ако да приличат на мен, пак ще е добре. Може пък и мъжът ми да е бил красив преди печката, не знам, снимки нямат. Искам моите деца да имат снимки. Искам да могат да си изберат човек. И да са доволни. Един от друг. Да си имат петел. И три кокошки. Не като мен.
Сега аз чакам сутрин гласа на съседския петел, мъжът ми понякога става с мен и отива за риба – ходи пет километра до нашия язовир с кривата си въдица, може да си го виждал, и като се върне, мърдат в кофата три риби (другите ги е продал някъде), печем ги вечер на плочата пред къщата, малките се завъртат наоколо, като им замирише. Иначе все съм си гладна, но тук взеха да ме гледат криво, като трябва да ми дадат парче от рибата или филия хляб, те са повече хора от нас и сега делят с мене, а аз – нищо. Стоя по цял ден в двора, няма много играчки тук, вечер на поляната между къщите се събират хора и деца и е интересно, стоя и там, с другите момичета на моята възраст. Някои са от други села. Антоанета и Атанаска от нашето ги пратиха и тях тук. Нощем плача за вас с мама, към сутринта съм ядосана на теб и на другите, после мъжът ми пак ме похлупва, после петелът. И аз ставам, уча се да готвя, привечер пак играя с децата, идва зима, тръгвам и аз с другите за дърва, къщурката ни е готова, чакам бебе, татко.
Анка
Женя Димова Димова е учител по български език и литература и английски език в ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“, с. Паничерево, обл. Стара Загора.
Иван Сухиванов
Лудости
Прибирам се след нощна смяна. Слънцето не се е показало, но знам, че скоро жегата ще притисне улиците и само в сумрачните входове ще остане хладен сутрешен въздух; кефи ме да си стоя в някой вход и да слушам шумовете на сградата; разглеждам пощенските кутии… Повечето са отключени, претъпкани с рекламни брошури, има и пожълтели писма, вероятно получателят е в чужбина или е починал, или каквото и да е, не ме интересува…
Хората продължават да умират. Некролозите го потвърждават. Чета ги разсеяно и се взирам във физиономии, които никога няма да срещна… Наскоро открих, че починалите си имат двойници. Срещам ги сутрин, най-често в тролея, на път за вкъщи. Вглеждам се настойчиво в тях и виждам притеснението им, че са разкрити. Поглеждат ме крадешком, но усещам погледите им да лазят по мен… Това, което ги смущава, е лудостта, откривам я в очите им, не могат да я прикрият… Светът гъмжи от луди, никой не ги контролира, пъплят по тротоарите, никой не ги задържа… Очите им ги издават – поглеждат гузно и свеждат страхливо поглед, вече съм майстор в разкриването на лудостта, тя е повсеместна… Всеки, рано или късно, е обречен да полудее, машинките
се разцентроват – а това вътре в тебе работи, работи, не спи, цъка и съска, часовников механизъм; и все някога се случва… Страхувам се от полудяването повече от смъртта… тя е хладен покой, намираш кротко успокоение и не чуваш и не виждаш хора край себе си; бих забравил и тези от тролея, срещам ги всяка сутрин, като отиват на работа, сънени, но с лудост в очите… Особено старците със сбръчканите очички, особено синеоките; но не могат да ме надхитрят, а и през цялата нощ съм мислил и готвил; преди да сляза от тролея – хвърлям един поглед, ето всички скрито ме наблюдават… Изведнъж виждам себе си в насрещна витрина, един тротоарен бордюр ме бутва към… и бързам да хлътна във входа…Качвам се в асансьора, но заедно с мене още двама се пъхат през процепа, потегляме… аз живея в мансарда и слизам последен, но единият ме подхваща под лакътя, прошепва: връщай се, вкъщи ли – питам, а той не отговаря, другият натиска бутона и асансьорът поема надолу, към партера…
Иван Георгиев Сухиванов е възпитател в ДДЛРГ „Ал. Г. Коджакафалията“, гр. Бургас.
Антоанета Стоименова
Тераси
Моята тераса
Любимата ми тераса е южната. Тя е заобиколена петоъгълно с големи прозорци. Всеки прозорец разкрива своя неповторима гледка. От всеки се вижда различен филм.
Всяка сутрин от югоизточния прозорец идва слънцето. Когато се появи в рамката, то вече е набрало своята мощ и бавно отива към зенита си. Аз го гледам и се радвам, а то ме гали. Понякога влиза в очите и ме кара да примижа, изпращайки ме в царството на светлината. Игриви зайчета подскачат и огряват вътрешния ми свят. Настава оживление, което изпълва сетивата, излиза извън мене и най-вероятно се сдружава с цветята, живеещи на терасата.
В късен следобед, когато след дъжд изгрее слънцето, пак оттук блясва небесна дъга, понякога и втора. Искрят седем цвята, прехвърлили мост от връх до връх, и те въвличат в приключението „да минеш под дъгата“ и да се опиташ да разгадаеш феномена є.
Южният хоризонт на прозорците дава простор. Освен върховете на Родопа планина се открива и много небе. Понякога е толкова синьо и безкрайно, че се загубвам в него. А когато забележа високо прелитащ самолет, се „качвам“ и пътувам непременно в мечтана дестинация. И пак се връщам на моя любим балкон, подслонил маса с два стола и много цветя, зелени и цъфтящи според сезона… Все пак броят на излитанията трябва да бъде равен на броя на кацанията.
Понякога в ранния пролетен или есенен следобед обръщам гръб на югозападния прозорец. Из тялото ми се разлива топлина, идваща от слънцето, тръгнало към заник. Отпускам се блажено и задрямвам… Този прозорец е и нашата витрина. Тук са на показ празниците и сезоните, през които преминаваме. Според случая окачваме българския трикольор, мартенички, коледна украса, цветя и др.
Западният ни прозорец е мъничък толкова, колкото да покажеш през него главата си и да помахаш на приятел или познат, минаващ по улицата. Всяка Нова година оттук подаваме чашите с шампанско в дванадесетия час и през фойерверките си казваме със съседите „За много години“. Кръстили сме го социалния прозорец.
И остана последният и най-малък северозападен прозорец. Не стига, че е малък, ами и забутан в края. Не се радва на много внимание, освен когато го мием или определяме посоката на дъжда.
Според мен това е идеалната тераса. От нея се вижда слънце, небе, дъга, връх, път. Край нея минават хора, пулсира живот…
Терасите на другите
За южните народи терасата е начин на живот. Тя е най-важната „стая“ през лятото. Терасата те свързва с живота навън и ти ставаш участник в този живот. Погледнете колко деца и възрастни хора надничат от терасите.
Всяка тераса разделя пространството вътре от пространството вън и същевременно ги обединява. Виждала съм различни тераси:
• Тераси, потънали в цвят, зеленина и аромат
• Тераси, излъчващи разруха и печал
• Тераси за кафе
• Тераси за простиране на дрехи
• Тераси за готвене
• Тераси за кучета и други домашни любимци
• Тераси за сън
• Тераси, които могат да поберат не повече от двама души
• Тераси, приютили една или две дузини хора
• Тераси, които не можеш да забравиш
• Тераси, които не искаш да запомниш
Терасите приличат на стопаните си. Някои те държат на дистанция, а други те приканват да ги разгледаш, да им се порадваш. В някои от терасите припознаваш частица от себе си, а други свързваш с познатите си.
Световноизвестни тераси
И днес едно кокетно балконче в град Верона – Италия, привлича стотици любопитни погледи на туристи. Познахте – балкончето на Ромео и Жулиета. За по-сантименталните от нас то е символ на любов и страст. Може би и днес има тераси, под които верни мъже разгарят страстите у дамата на сърцето си…
Аз съм виждала терасите на Гауди само по телевизията. Те предизвикват у мен изумление. И разбирам, че фантазията е привилегия насмелите. В тях има безразсъдство, което те отделя от земята и те изпраща в света на приказните чудеса, където светът може да бъде разбран, преживян и пресътворен необикновено.
Впечатлена съм и от случващото се на друга известна тераса, описана от Михаил Булгаков в „Майстора и Маргарита“:
Прокураторът Пилат Понтийски „с досада си помисли, че най-простото би било да пропъди от балкона този странен разбойник, като произнесе само две думи: „Обесете го“1.
Арестантът Иешуа с ведра усмивка отговори: „Съгласи се, че да пререже косъма може навярно само оня, който го е окачил“2.
И по нататък: „Всяка власт е насилие над хората и ще настъпи време, когато няма да съществува нито властта на кесарите, нито каквато и да било друга власт. Човек ще премине в царството на истината и справедливостта, където поначало ще бъде излишна всяка власт“3.
Много вероятно е оттогава пътят към истината и справедливостта да минава през всяка тераса, в това число и моята!
1 Булгаков, М. Майстора и Маргарита. София: ФАМА, 2006, с. 26.
2 Пак там, с. 29.
3 Пак там, с. 33.
Антоанета Стоименова-Такова e учител по физика и математика в Професионална гимназия по икономика „Карл Маркс“, гр. Смолян.
Елеонора Велева
За думите
Поредният час по български език приключва с обяснение за значението на думите и аз с дневник в ръка се запътвам към учителската стая. По коридорите е пълно с ученици, които поемат глътка въздух преди биенето на звънеца. Отвсякъде се чуват викове и крясъци. До ушите ми достигат най-различни реплики от рода „Днес е много яко!“, „Виж го тоя колко е тъп!“, „Много ми е тъпо…“ Няма как да не чуя точно тези думи, които дразнят моя слух и ме карат да се възмущавам до дъното на душата си.
Питам се защо не мога да накарам учениците си да говорят нормално, къде е причината да употребяват само трибуквени думи, които си имат толкова прекрасни съответствия в българския език. Какво е това „яко“, ами това „тъп“? Нима не може да се каже „Днес е прекрасен ден!“ или пък „Много ми е скучно“, „Този е глупав“? Защо децата ни искат да се изразяват колкото се може по-кратко? Нима бързат за някъде или това е модерно днес? (Май аз остарявам, като се замисля.) Има случаи дори, когато ги попитам да ми обяснят значението на тези думи, те не знаят какво означават, сякаш ги употребяват хаотично и безлично. Какво се случва с това поколение и защо то не желае да чете и да бъде умно? Нима се страхува от това, че ще го нарекат „зубър“или просто не иска да се развива? Въпросите, които като проливен дъжд нахлуват в съзнанието ми, така и не намират своите отговори. А аз продължавам да чувам покрай себе си омразните думички, тъй любими на учениците ми…
Прибирам се вкъщи уморена и намирам сина си, „запленен“ от поредната компютърна игра, която хипнотизира съзнанието му, и се опитвам да го върна в реалността. След поредното обещание, че ще си научи веднага след края на играта, го оставям и се отпускам на дивана за порция почивка. Мислите ми от училище обаче продължават да ме преследват и ме карат да разсъждавам върху поведението на децата ни. Осъзнавам, че днес без технологии не може, но виждам, че те правят следващото ни поколение мързеливо и отпуснато. Защо да помни цифри, след като телефонът ще запомни номера, защо да чете книга, когато може да изгледа филма на компютъра, защо да пише есе и да си напряга мозъка, когато може да го препише наготово от някой сайт… И после… защо общува с „три букви“, няма смисъл да се питам… Спирам да мисля за това, защото решавам, че на следващия ден урокът ми ще бъде по-различен, и си поставям за цел да накарам поне половината си ученици да се замислят, преди да употребят някоя трибуквена дума…
Влизам усмихната в час и съобщавам, че днес ще пишат есе. Първото нещо, което достига до ушите ми, е недоволство, но тъй като виждат, че аз не се отказвам, питат каква е темата. Обръщам се към дъската и красиво изписвам Аз съм тъп и това е яко, а на теб ти е гот. В стаята настъпва тишина и усещам погледи, пълни с изненада и недоумение. „Ама това е тъпо!“ – се провиква някой отзад, „Не, ти си тъп!“ – му отвръща друг, „Не бе, яко е!“ – допълва трети… И така се продължава, докато един
от класа не се провиква: „Спрете се бе, хора, аз не съм глупав и не искам да ме мислите за такъв, за да се чувствате добре вие!“ Е, най-сетне, възкликвам аз с радост, че все още има някой, който може да говори, като употребява хубавите български думи. Учениците ме гледат смаяни, а аз продължавам да разсъждавам на глас, като обяснявам, че няма нищо по-хубаво за учителя да чуе нормална реч от ученик, който може да се изразява, използвайки точните думи и изрази, когато трябва. Защото всяка дума има своето значение, дори и трибуквената, стига да се знае значението є и да се употребява, когато трябва, а не да се „изтърква“ от употреба.
Преди да ги накарам да започнат да пишат есето, пиша на дъската думите „тъп“ и „яко“ и моля учениците да ги заместят с други думи. За мое учудване установявам, че повече от половината се справят доста добре. Срещу „тъп“ се мъдрят думите глупав, некадърен, мързелив, простак, ненормален, а срещу „яко“ – хубаво, прекрасно, красиво, превъзходно, добро, щастливо. Чувствам вътрешно удовлетворение, че все пак децата могат да употребяват и други думи. Решавам да им дам малко свобода, като променят заглавието на есето, но думите в него заменят с „нормални“. Разбира се, има и такива, които искат да запазят заглавието… Оставям ги да пишат с надеждата, че са усетили моята ненавист към тези думи и че ще напрегнат малко мозъчните си клетки, за да разберат колко важно е да умеят да общуват помежду
си, като говорят вярно и употребяват думите, както трябва.
Сигурно съм смешна в техните очи, но поне съм сигурна, че вече ще се замислят как говорят пред мен. Все пак това е техният начин на общуване, който изглежда „ненормален“, когато е използван от възрастен. Зная, че езикът ни непрекъснато се променя и все повече навлизат чужди думи в него, които са събрани в „Речник на чуждите думи“. Но трябва да запазим своето езиково богатство, за да не загубим своята идентичност, за да ни има и като бъдеща нация, която е издържала на изпитанията на времето, за да не се налага някъде в бъдещето да се създава „Речник на изчезналите думи в българския език“…
Елеонора Димитрова Велева e старши учител по български език и литература в СОУ „Антим I“, гр. Златоград, обл. Смолян.
Мария Димиева
Невинна лъжа
Песента „Дощеро моя майчина…“ говори за опит сълзите да бъдат овладени. За да се омаловажи мъката по една не съвсем достойна, суетна мъжка красота.
„Защо ти плачат очинки, /пък ти се смее лицето?“ – пита майката.
Красивото позьорство на любимия, който язди сиво конче, на синьо седло стои, кехлибар чибук държи, кадаиф тютюн пие, пушекът като сърма се вие…
Това е разказът на момините очи. Уж коприненият дим от тютюна, донесен от вятъра, ги е разплакал… Но това е вълнението от доближаващата се любов.
Сърцето є сякаш се страхува, а лицето є се е смаяло какво да прави – да плаче ли, или да се радва.
Майчиният въпрос є налага да търси обяснение за сълзите си и докато се опитва да ги оправдае, тя изговаря целия разказ на очите си. Вятърът разнася една самотна страст, която може да обвие всекиго. Пушекът се вие като свила – способността за страстна любов се вие така. И тя прозира тази способност. Тревожи се от нейната коприненост.
Пазила е образа му, а самият мъж идва към нея. Единственото, което е имала от него, е бил този образ. И когато вижда обичания човек, тя разбира, че неговият образ я напуска – става човек… Желан човек.
Свиленият пушек се вие, тихо го вие вятърът, донасяйки го върху очинките: „та ми очинки разплака“.
Вятърът е виновен за сълзите.
Много е красив този пушек… лъже се сърцето.
Мария Христова Димиева е учител по български език и литература в ПМГ „Академик ИванГюзелев“, гр. Габрово.
Райна Георгиева
Европа откъм сърцето
Среща в Кносос, лабиринта на Минотавъра;
9 май; ще бъда с букет от жълти маргарити.
Той ще прекоси земите на викинги, сакси, бавари, готи, франки, келти,ободрити, лютичи, поморяни, тесалийци, епиряни, за да чуе одата на радостта във вековна полифония. Ако успее, ще срещне мен. Аз идвам от земи, където Зевс е широко почитан. Ще се скрия в лабиринта на Минотавъра, до двореца на цар Минос, а скандинавският ми интернет ухажор трябва да ме търси. Ще ме намери, знам! Ще се
срещнем, защото сме си необходими! Изгревът завършва със залез, но залезът ражда изгрев. Слънцето стопява ледовете, но пък ледовете укротяват страстите, отрезвяват ума. Затова избрахме за място на срещата лабиринта в средата на Земята. (На гръцки Μέσογέίω – Средиземно море – означава средата на Земята.) В срещата е смисълът на нишката на Ариадна. Нишката чертае пътя на спасението.
Спасението е гарантирано, когато се обединиш с някого. Общностна ценностна идентичност се кове като праисторическо злато, като нашето от Варненския некропол – V хилядолетие пр. Хр. 1796 златни пластинки с диаметър 4 мм и дебелина 150 микрометра, пробити в средата, нанизани, са украсявали елегантния врат на някоя самородна красавица. Стотици златни пластинки, през които минава една нишка. А когато красавицата танцува, всяка пластинка пее със свой глас. Този глас трябва да е чувал Сали Яшар. С този глас пеят и „колелетата“, възвестявайки мига на срещата.
Когато се върти колелото на историята, а ти чуваш песен, пътят се изминава неусетно. Когато „прабаба тъмноока избягала със някой светъл хан“, вятърът заличил следите им до кръстопътя. На кръстопът съградили дом. Който мине по кръстопътя, оставя по нещо. Който поеме пътя си от кръстопътя, взема по нещо. Преди да тръгна за своята среща, бях на кръстопътя в Пловдив. При македонците този град се е наричал Филипополис, при траките Пулпудева, при славяните Пълдин, при римляните Тримонциум, едва при прабългарите Плъвдив. В една от възрожденските къщи някога щастливо е живяла гръцката фамилия Георгиади. Странно защо точно в този дом си
спомних едно хайку на Борис Христов: „Разпъната бе майката, а не синът.“ Носи разпятията си цяла Европа. Пренася през вековете гробищни кръстове и Майка България. Князът покръстител изкупва със сина си Расате кървавата цена за 52-та обезглавени болярски рода. В това кърваво море изплува Златният век. Кървите попиват в земята ни, а буквите на третия писмен език в Европа разбиват триезичната ерес. Те прогласяват Евангелието през вековете, но на тях и богомилите пишат разбираемо апокрифи. Със същите букви родените на тази земя евреи, турци, арменци пишат „Аз съм българче“. Майко Българийо на кръстопът! Щом тук мога да чуя одата на радостта, ще мога да го направя и в Кносос!
Минавам през с. Габрене, където се събират три европейски граници. Там прадядо ми е ограмотявал азбукарчета българчета, гърчета, турчета. Показвам снимката му на една старица. „Това е даскалот! – прегръща ме. – Ке те водам дома!“ Енергично ме хваща за ръка и ме въвежда в дома си. Набързо събира поизвехтялата черга, изважда от раклата с невестинския си чеиз везана постеля. В раклата има копринена кошуля за момъка от гергьовските люлки. До нея – прости ленени престилки, кога идат на вършитба. Ето ги и шамиите с мъниста по края – тънки, тънки, посегне ли момък за китка, да се свлекат по раменете и да се покажат коцалите, навити като снопи ръж. Отдолу са саите с тънки сърмени гайтани. По извивките им спомени, мълви…чак до пендарите. Носила ги е прапрабаба є. А самотната старица взела, че скъсала няколко, когато внучката є заминавала да учи в Брюксел.
„Пуста опустела тугина! Тука ни е пратил Дедо Боже! Нека си седат пендарите у ковчагот, та е дека е Белгия. Она ке се връне. Тука каща є требе!“
Ех, бабо, бабо, не си чувала ти нито за европейска идентичност, нито за технологичност. Близо 3000 български студенти са отличници в европейски университети. Когато си във Витенберг, разбираш, че на човек му трябва само Библия. Заставайки в средата на Колизеума, разбираш защо хуманна Европа още не е разрушила арената на жестокостта. По тъмно в Елсинор осъзнаваш, че във всеки живот дреме Шекспиров сюжет. Преминавайки по моста между Буда и Пеща, чувстваш нужда и ти да построиш мост, по който да стигнеш чак до Любляна – там тиролци ще съберат бистроструйни планински реки в една песенна наздравица. След такава наздравица можеш да се понесеш по морските вълни като коркова тапа, за да разбереш как от кората на дърво цяла Португалия забогатява. В Словакия разбираш защо княз Ростислав още през vХ век под носа на франкското духовенство чете първите преводи на Свещеното писание на старобългарски, направени от светите братя Кирил и Методий. „Когито, ерго сум“ звучи най-естествено в градините на Версай, очарователни с красотата на Декартовия рационализъм. Бабче, няма нищо по-рационално от това, всичко, дето ти разказах, да стане и наше. Тези като твоята внучка ще ни го донесат. Преди твоето „наше“ и твоето „чуждо“ все до войни са стигали. Василий Българоубиец за гърците звучи героично, а за нас трагично. Светът вече е глобален и мобилен! Когато искам приказки, се сгушвам в прегръдката на баба, когато търся щастие, хващам пътя.
Ето ме в Кносос. Пристига кораб дракар. Преди 1200 години такъв кораб би всял ужас в душата на Европа. Днес душите ни се изпълват с радост. Моят викинг приближава с Амундсенова откривателска жар, с дълбокия поглед на Бергман, с Рембрандов поклон пред красотата, с неспокойния поетичен дух на Вигеланд. Срещаме се! Подарява ми венец от червена боровинка и клен. Подарявам му венец от здравец и омайниче. Венчаваме се в лабиринта на Минотавъра. Лабиринтът вече не е без изход. Нишката на Ариадна чертае общия ни път. Европа пее за нас одата на радостта!!!
Райна Димчова Георгиева е учител по български език и литература в Професионална гимназия по транспорт, гр. Дупница.
