Интервю на Ивайла Александрова със Стефан Китанов – Кита
Стефан Китанов – Кита (1961, София) завършва финанси и кредит, а след това кинознание. Специализира Артс мениджмънт в Лестър, Англия. Създател е на Мюзик Филм Фест (1997-1998), София Мюзик & Филм Фест (1999 и 2000) и на Международния филмов фестивал София Филм Фест (от 2001) – единственият български филмов фестивал, член на Европейската координация на филмовите фестивали, смятан за най-мащабния и амбициозен филмов фестивал в България. Бил е член на журито Opera prima на фестивала във Венеция, на журито на Europa Cinemas в рамките на петнадесетдневката на режисьорите в Кан, на международното жури на фестивала Go East във Висбаден. През 2012 е награден от Europa Cinemas като най-добър мениджър и за популяризиране на европейското кино в България. Наградата е оценка за дейността на Китанов като продуцент в региона и за създаването на София Мийтингс – пазара за копродукции на Международния София Филм Фест, за продуцентската му дейност и за участието в копродукции в Югоизточна Европа.
През целия последен фестивал твой лайтмотив беше, че посвещаваш фестивала на кандидатурата на София за европейска културна столица. Защо за тебе това е така важно?
– За нас е чест, че сме признати от общината за водещо културно събитие. Имаме съзнанието, че сме важно културно събитие, но когато получиш признание, това е свръхотговорност и трябва да отговориш на това с още по-качествен продукт. Ако се постигне тази цел, ако София наистина стане културна столица, това ще бъде един катализатор на много креативност, а този град има огромен потенциал. Има много младежки дух и будни хора, които, получавайки възможност, биха могли да представят пред голяма публика това, което имат като потенциал. Защото изборът на един град за европейска културна столица предизвиква интерес от света към този град и много хора ще дойдат да видят какво този град предлага на света. От друга страна, много артисти на световно ниво, много висококласни произведения на изкуството, музиканти, филми, театрални постановки, които са свръхактуални в света, ще дойдат тук, за да може хората, които живеят в този град, да ги видят. Ако София стане културна столица, това ще стимулира този град да изглежда още по-добре, защото ще бъдат вложени средства в инфраструктурата, сградите да изглеждат по-добре, градът да е по-чист, да предлага добри условия на живот.
Двайсет години вече правиш този фестивал в София, двайсет години работа. Тръгна с Рок Филм Фест в Дома на киното, като един малък Уудсток.
– Рок Филм Фест беше първото голямо събитие, което направих в 1993, точно преди двайсет години в Дома на киното. Две години преди това още учех кинознание, бях в пети курс и свирех на улицата на китара. Едното място беше на бул. „Витоша”, пресечката с „Неофит Рилски”, започнах сам, след това дойде моят приятел Пешето от Норвегия и почти две години изкарахме на улицата, свирехме и беше голям купон. Избрахме това място, защото зад нас и пред нас имаше офиси и нямаше хора, които живеят там, и можехме да свирим до единайсет вечерта. Помня джаз формацията на Мишо Йосифов и още други млади момчета, сред които май бяха Пепи Славов-младши и Владко Карпаров. Те тогава учеха в Консерваторията и бяха на съседния ъгъл, по диагонал. Но бяха малко по-шумни и трябваше в десет да приключат, освен това нямаше офиси над тях и понякога можеше да се случи да хвърлят върху им домати, което, разбира се, е за предпочитане в сезона на дините, както би казал Граучо Маркс. И както си свирех на улицата, кандидатствах в Съюза на филмовите дейци за директор на Дома на на киното и ме избраха. Оттогава в Дома на киното се случиха доста ключови събития. Първото се казваше „Световно кино в края на лятото”, през август 1992. Малък фестивал с трийсетина филма в партньорство с Филмовия център и с културните институти, всеки участваше с по нещо. Идеята беше, че в периода на голяма икономическа криза хората нямаха възможност да почиват през лятото масово извън София и фестивалът беше за тях. Имаше огромен успех, беше претъпкано. Следващата година – Рок Филм Фест в партньорство с Британския съвет. Енергията, която се акумулира в това събитие, наистина напомни духа на Уудсток, макар че за него бях само слушал, а нищо не бях гледал, защото филмът „Уудсток” нямаше как да се види. Докарахме го тогава на Рок Филм Фест, а и класики като Moneterey Pop, Don’t Look Back, и двата филма са на Дон Алън Пенебейкър, легенда в рок документалното кино. Филми като The Song Remains the Same, концерт на „Лед Цепелин” и други подобни бяха посрещани от публиката като концерти на живо. Хората викаха, свиркаха с уста, ставаха на крака след парчетата и беше уникално. И двата фестивала (през 1994 направихме второ издание) бяха откривани от големи концерти в Летния театър в партньорство с Радио „Тангра”. И на първия концерт, на който присъстваше барабанистът на Джими Хендрикс – Мич Мичъл, „Щурците” се събраха специално за да свирят с нас, за нас. На втората година бяха „Стари муцуни”. Всъщност втората година концерта го открихме ние с Пешето и групата „Ноу Брейкс” и тогава свирихме California Dreamin’. Последва първият фестивал на „Монти Пайтън” в 1996 с филми на Тери Гилиъм, с участието на Майкъл Пейлин, Eрик Айдъл, Джон Клийз, Греъм Чапман, филми на Тери Джоунс като режисьор… Беше пак незабравимо. Хората реагираха почти като на Рок Филм Фест, заливаха се от смях, духът беше приповдигнат и като десерт за първи път в България дойде Тери Джоунс. Показахме за първи път пред публика неговия филм „Шумът на листата”. Той току-що беше взел копието от лабораторията и зрителите на Дома на киното бяха първите в света, които видяха филма, незабравима прожекция – имаше примерно 150 души правостоящи, изключително задушно, но хората се забавляваха и Тери Джоунс беше окрилен, обикна България, след това е идвал три пъти. После попяхме във фоайето и той свиркаше с уста песента Always Look on the Bright Side of Life, лайтмотив на закриването на тазгодишния 17. София Филм Фест. Сега аз свирках с уста. Разбира се, имахме много събития с Френския културен институт, Гьоте институт, Чешкия център… От София тръгна един фестивал, който обиколи седемнайсет града на България – Пътуващ фестивал на френско кино. Жозе Джовани, прочутият френски писател и сценарист, бивш затворник, гостува в Дома на киното, Жерар Корбийо, Иржи Менцел, покойният Яромил Иреш беше тука… И човек като опитва, иска да опита и нещо друго. Дойде ми идеята да направя фестивал, който да излезе като мащаб от Дома на киното, да е по-голям, международен. В тогавашните ми възприятия формулата за стигане до зрителя беше свързана с музиката, но ми се щеше да се излезе от рок рамката и да се стигне до по-широка публика. Мюзик Филм Фест имаше всякакви жанрове музикални филми. Тогава всеки ден имаше концерти в два клуба – всички най-известни рок и джаз музиканти в България по това време дойдоха да свирят при нас. Много спонтанно, пак тази позитивна енергия. И тогава изместихме галапрожекциите на голямата сцена, в зала 1 на НДК – там бяха по-масовите филми. Трябва да кажа, че в лицето на Христо Друмев като директор и на Хермина Азарян срещнахме партньори от самото начало – независимо че правеха филмов фестивал, с усмивка дадоха възможност да импровизираме, защото това, което ние правехме, беше пълна импровизация. Никой не беше правил такива неща и аз просто експериментирах на фона на съвсем малкия опит, който имах от Рок Филм Фест. Постепенно ми омръзна филмите да бъдат само музикални, искаше ми се всякакъв вид кино. На първия фестивал през 1997 имаше двама гости, и двамата автори на музикални документални филми. Единият е фигура в световното кино – Лех Ковалски, поляк с британски паспорт, живее в Ню Йорк и е автор на няколко култови филма за пънк музиканти, най-важният от които е D.O.A. за „Секс Пистълс”. Той беше много впечатлен от София и от енергията, която имаше на фестивала. Другият се казва Робин Махони, независим британски режисьор, който ни показа филма Glastonbury the Movie. Нещата се развиха, на втория фестивал имаше шестима гости, на третия – четиринайсет, на четвъртия – към трийсет и няколко. Първата голяма личност, която дойде, беше Кшищоф Зануси. След това Кустурица имаше ретроспектива и концерт с групата си „Забранено пушене”. Постепенно хората се престрашиха да идват в България, в началото не беше лесно да ги убеждаваш.
Как се убеждават тези най-големи личности в киното да дойдат на фестивала в София? С какво ги привличаш?
– С това да се държиш естествено. С Вим Вендерс се запознах на фестивал в Йерусалим. Помещаваше се във филмотеката на Йерусалим, а тя е извън стария град. С жена ми бяхме в хотел в стария град и всеки ден отивахме от нашия хотел до Синематеката. Последния ден, отивайки към фестивала, точно в долината, която е под сградата, имаше много маси. И както се разхождам, виждам едно маслиново дърво, а под него банкнота от двайсет долара. Взех ги, нямахме много пари, дойдоха ни прекрасно и тръгнахме да търсим още. Отиваме при тези маси, долари няма, но изведнъж зад една от тия маси виждам Вим Вендерс и директно отидох при него, представих му се, казах му, че правя кинофестивал в София и че моята мечта е била той да дойде на фестивала. Вендерс тогава живееше в Америка и каза: „С удоволствие бих дошъл, обаче аз не живея в Европа. Ако имам обаче три свободни дни, когато идвам в Европа, ще дойда”. Попитах дали би се съгласил да ни съветва като консултант, да ни предлага филми, които харесва и той се съгласи. Обикновено по-големите имена идват в София след лични контакти. В Солун съм се срещнал с много големи режисьори, включително с покойния Тео Ангелопулос, с Вим Вендерс отново съм се срещал там, с оператора на Уонг Карвай Кристофър Дойл, с Горан Паскалевич, Фатих Акин, Джери Шацбърг, там се запознах със Зигфрид, едно уникално явление в киното. Питър Грийнауей беше в Солун през ноември предишната година, запознах се с него, поканих го и дойде. Тогава с Общината инициирахме Наградата на София за цялостен принос и всъщност той е първият й носител (2004). Следват Рангел Вълчанов и Вим Вендерс… Има няколко фестивала по света, които хем са големи, хем от друга страна, са топли и там е възможно да се срещаш с всички гости, включително от такъв ранг – фестивалите в Солун, Карлови Вари и Сараево. Но ние създадохме фестивал, който надмина това понятие за топлота, защото тук всички са равни и всеки може да срещне всеки по всяко време. В това отношение сме модел за подражание по света.
Ако направим съпоставка на София Филм Фест с другите фестивали?
– Ние никога не може, а и не бива да мечтаем да имаме мащаб като фестивалите в Кан, Берлин, защото тези фестивали затова са гигантски фестивали, защото са уникални, сами по себе си са индустрия, тези фестивали са извън аритметиката. В Кан сигурно има между 20 000 и 40 000 акредитирани. Бихме могли да направим сравнение по качеството на гостите съобразно мащаба. За гостите на „София Мийтингс” казват, че това е „Кой Кой е в европейската филмова индустрия”. А по качество на показаните филми ги бием, това е гаранция, защото имаме голямата привилегия да избираме от всички тези фестивали най-доброто. В стремежа си да бъдат уникални и филмите при тях да са световни премиери, те много често показват филми, които човек би се чудил как са направени, камо ли как са стигнали до Кан, до Берлин или до Венеция. Не съм познавач на програмата на фестивала в Берлин, защото Берлин е точно един месец преди София и като отида там, само се срещам с хора, но в Кан и във Венеция съм имал възможност да бъда член на жури и съм гледал потресаващи филми. Но това е част от усещането да си голям, особено що се отнася до Кан. Това са фестивали, които правят тенденциите в киното и много често рискуват в избора, стремят се да откриват, но не винаги новото, свежото, различното е нещо, което ще остане като стойност, обаче те го правят. Затова са толкова големи. За мен е важно като програма да представям изминалата година с най-доброто, създадено по света. Много често показваме повече филми от това, което софийският зрител може да поеме. Показваме и филми, които знаем, че ще имат малко зрители, но това е актуалното кино. Българският зрител заслужава да има достъп до това кино, да има правото на избор, но има нуждата и да извърви един път до това кино. Целта ми не е киното, което показваме, да е на нивото на масовия зрител и неговите потребности, да се съобразяваме с неговия вкус, за да сме популярни и имаме голям боксофис. Това е добър повод да си спомним за Миткалото. Миткайки из България с пътуващите издания на София Филм Фест, преди десет дена бях във Велико Търново, отидох в Музея на Учредителното събрание и там прочетох една мисъл на Отец Матей Преображенски – Миткалото, бродил из България с торба, пълна с книги, във втората половина на 19. век. Продавал е на хората книги, за да ги накара да бъдат по-будни, по-начетени и да имат по-големи изисквания към света и към себе си. Той казва следното в 1870: „Народът ни не е стигнал още до там, щото да разбира всичко, а иска онова, което е близо до неговия живот. С една дума, народът желае книги, като за себе си. Иска да прочете или да слуша, което разбира, а не големи хитрости, благословии и философии и чужди преводи, написани пословешки“. Дешифрирането е много просто – ние не желаем да смъкваме нивото на култура до масовия потребител, а искаме да издигнем масовия потребител на нивото на високата култура чрез киното. Това е нашата мисия, това е, с което сме се заели. Не искаме флирт със зрителя, а постепенно да изградим аудитория или поколение от зрители, които да са грамотни и да разчитат качеството на голямото кино. И когато дойде филм на Ким Ки Дук или на Джим Джармуш, Уон Карвай, Иржи Менцел, Ларс фон Триер, Михаел Ханеке, те да знаят за какво става въпрос, да отидат безрезервно и да поемат всеки техен нов филм. Тази година показахме 271 филма (разбира се, не малко филми са късометражни) и това е цифра, равностойна на киното, показвано в Карлови Вари, Москва, Сараево. Но броят филми не е важното, а какви са тия филми. Стараем се да направим доста пълен спектър на световното кино през последните години, взимаме каймака на най-големите фестивали, наградените филми. Опитваме и ние да откриваме – конкурсната програма е такава – първи и втори филми на режисьори, неексплоатирани по света, може да са си показали филмите на един-два фестивала и ние ги взимаме след това, за да им дадем възможност да се наложат. Имаме и фокус върху региона. Тук не искаме да откриваме, а да покажем най-добрите филми, както беше тази година. Фокусираме се върху определена кинематография – сега беше Израел, миналата година Румъния, Германия, Великобритания, Русия, Норвегия са имали фокус. Правим портрет на най-малко един кинематографист, този път на братя Тавиани, Коста Гаврас и Тони Палмър. Стараем се да съчетаем актуалното в киното с образователните програми, които да изградят вкус или да запознаят зрителя с тенденции, кинематографии или конкретни личности в киното. Целият този пъзел изгражда програмата на фестивала. Оставяме зрителя сам да си направи извод какво е киното на момента, защото ние му го представяме като на витрина.
Накъде върви киното в момента?
– Трудно е да направя извод, защото във всеки един момент има неща, които те грабват, а има неща, които са ти скучни и познати. Често, отивайки с голяма кошница на фестивали като Кан и Венеция, гледайки филми на утвърдени имена, човек изпитва разочарование. А много повече се радва да открие нещо ново, от някоя малка кинематография, от някой съвсем неизвестен режисьор. Голямото удоволствие – да си откриеш нещо, а пък да не си очаквал, че може да дойде точно оттам. Примерно за мен на 17. СФФ това беше „Снежанка” на испанския режисьор Пабло Бергер, чудесен филм с огромен вкус към класиката в киното, с много добър стил и доста по-добър от „Артистът”…
