Разговор с Георги Тенев
На 6 и 7 май Софийската градска художествена галерия представи проекта „Паметник от моя спомен“. Фасадата й бе облицована с 200 фоторепродукции на мемориални плочи с имената на български войници и офицери, загинали в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Тези плочи са част от мемориал, издигал се в района на НДК, пострадал частично от бомбардировките през 1944 г. и заличен окончателно през 70-те години, а надписите с имената на загиналите са запазени в хранилищата на Националния военно-исторически музей. За тази метаморфоза на градската среда, създала нова хроника на минали събития, разговаряме с автора на проекта – писателя, драматург, сценарист и режисьор Георги Тенев.
Проектът „Паметник от моя спомен” съчетава почти всичките ви културни интереси и професионални занимания. Какво е усещането да се твори през толкова различни перспективи?
– Винаги се опитвам да има повече от една водеща линия в това, което правя. Искам да се разчитат много слоеве, дори такива, които са в конфликт помежду си. Това е присъщо на самия мен, а и на всички, смятам. Такъв е характерът на живота изобщо, той не е прост и ясен като концепция, която е една-единствена. Иначе, за усещането: в този проект водещо е усещането за „правене“, за събитие, което се случва в екип, пред очите на всички. И то минава физически през ръцете ти. Затова държах и аз сам да монтирам голяма част от табелите, всъщност почти всички, които са на височина над 3 метра, съм ги поставял собственоръчно.
Това културно-исторически или алтернативен арт проект е?
– И двете. Права сте да го наричате „алтернативен“, не ми беше хрумнало, но е много вярно определение. Защото той е алтернатива на общия процес, на тенденцията – заличаване, разрушаване на паметници и памет, закриване на историята. Тук, на фасадата на Софийската градска художествена галерия, ние откриваме историята по някакъв начин.
Защо избрахте точно Софийската градска художествена галерия за тяло на инсталацията, освен, разбира се, заради видимото архитектурно взаимодействие между сградата и монументалните плочи?
– Първата идея беше за една вътрешна експозиция, в самата галерия. Тази идея не е отпаднала, просто се премести във времето. Галерията беше избрана като място, екипът на СГХГ хареса намерението, но времето се оказа невъзможно за побиране на проекта в програмата. Тогава стана „късо съединение“ между конкретната ситуация и моето първоначално намерение, по-скоро мечта – за възстановяване на силуета на паметника във външна среда. Кураторката на галерия „Васка Емануилова“ Владия Михайлова в свободен приятелски разговор ме насърчи да мисля в тази посока, но не като бленуване, а като конкретно намерение. Беше въпрос на дързост. След това – на инженерно решение. Измерението е много повече техническо, отколкото идейно. Много повече инженерно и математическо, отколкото свързано с някакви концептуални внушения. Когато скулпторът и мой съмишленик Илия Новачев ми каза калкулацията само за металната рамка, върху която трябваше да се монтират плочите – около два километра стоманени профили!, – просто не повярвах. Но вече бяхме потеглили в тази посока, а идеята заразяваше все повече хора.
Трудно ли се съчетава такъв исторически обект с една действително съвременна и арт идея?
– Не съм събирал насила едното с другото. Нещата се сляха, модифицираха се в правилното съотношение. Ще дам пример – има много историзъм в подхода да се търсят запазените имена „до последното“. Държах да се преброят, да се изложат пред очите на хората всички, наистина всички имена от оцелелите плочи. Настоявах, и моите колеги и сътрудници си направиха труда да ги преброят два пъти и да се уверят заедно с мен, че някъде нещо не дублираме, нито пък изпускаме. Имайте предвид, че това са 2978 имена… Но този на пръв поглед педантичен историографски, или хайде, статистически подход, на моменти се сблъсква с чисто формални художествени решения – как да побереш тези имена в една рамка, като запазиш хармонията от 14 основни ниши с по три колони от три реда табели, плюс две нестандартни ниши, плюс една нестандартна допълнителна колона, плюс една нестандартна половин ниша – и като при това имаш предвид, че оригиналният ред е бил не на височина 4.20, както при СГХГ, а 8 метра… И да не говорим за разпределението на имената по населени места, а на офицерите – по йерархия на чиновете. В един момент трябваше да се взимат съвсем друг тип решения, чисто визуални, по напълно естетически принцип, в търсене на някаква хармония и на нашето конкретно „златно сечение“. За това се доверих на Наталия Тодорова и Ивана Ненчева, и на Гарс. Тази задача трябваше да се направи с окото на художници и дизайнери, не от мен само.
София поне за две денонощия се сдоби с Паметник на загиналите български войници, и то като че ли в най-подходящия момент. Може ли да се определи това като ценен исторически принос, или просто като възстановка на спомен, който ще бъде забравен, след като не присъства като „артефакт”?
– Не мога да дам оценка, а и не бива. Това, което видях, бяха заинтригувани минувачи и зрители. Също като в театъра – виждаш само част от лицата на хората, някой може и да остане след представлението и да сподели мнението си. Тук, в тези два дни и две нощи пред СГХГ, чух много истории, провокирани от възстановените плочи с имената. Чух много предложения. Питаха ме куп въпроси, на които не беше по силите ми да отговоря – за историята, за съдбата на други паметници, за това какво ще се случи нататък с този паметник, с града, с паметта и така нататък. В този смисъл произведение е имало, защото то създаде някакво общуване между хора, между хора и спомени, между хора и идеи.
Да, именно това взаимодействие е доста важно, търсено и дори необходимо! А с какво промени, макар и за кратко, този проект градската атмосфера?
– Атмосферата на града, предполагам, е нещо свързано със субективното ни усещане за нея. Останах с чувство, че повечето зрители на събитието са отнесли със себе си някаква… да не кажа тъга, но определено – някаква замисленост, нещо в себе си се вглъбиха. От това излиза, че атмосферата малко е била променена в посока на смълчаване, на замисляне за нещо, което не се рее всеки ден и час на повърхността.
На мен някак сега фасадата на галерията ми се струва по-гола. Защо инсталацията остана само два дни? Имаше ли опция да пребивава по-дълго в столицата?
– Това е художествен проект, какъвто правя за първи път. От киното знам колко важно е планирането, затова държах да съставя реалистичен план, който да проведа от начало докрай, без импровизации. За мен беше много важно проектът да се случи точно когато искам и да завърши точно тогава, когато съм предвидил. Създателите на конструктивното решение гарантираха, че конструкцията ще издържи, имахме детайлна прогноза за времето – защото конкретно вятърът, особено от север-северозапад, беше опасният ни враг. Много хора поискаха „опаковката“ с табелите върху СГХГ да остане по-дълго, но така бяхме планирали с екипа, това бяхме обещали във всички първоначални предложения до СГХГ и в писмата за одобрение и разрешение до общината. Исках да сме верни на плана. Много малко неща около мен се случват по план и се опитвам да променя това там, където зависи от мен. Разбира се, тук спестявам и ред бюджетни и организационни причини, с които не искам да ви занимавам. Само ще кажа, че всеки един ден повече оскъпява проекта. А той е създаден само с лични средства и с доброволен труд на ентусиасти.
Как в град като София, събрал няколко пласта история, могат да влязат в симбиоза традицията и съвременното изкуство?
– Те така или иначе съжителстват заедно, такива, каквито ги има. Оформил се е локален и уникален стил на това съжителство, който на места е стигнал до гротеска, другаде е толкова абсурден, че ражда някакъв нов, загадъчен смисъл, над който си струва да се размишлява без усмивка. Но не бих оплаквал това съжителство, не бих зачеркнал софийската градска среда, колкото и хаотично да се смесват в нея стари и още по-стари артефакти, сгрешени реставрации и грозни решения, паметници, надписи, художествени акции. Това е София. Всичко е написано на лицето й.
Пътували сте на различни места по света. Кои са най-успешните практики, на които сте били свидетел, градските пространства да станат контекст на културата?
– Няма да отговоря на този въпрос не защото нямам пристрастие към дадено място и оригинално решение. Но не искам да говоря за далечни места, които в момента при този измъчен бит и трудно ежедневие допълнително са се отдалечили от нас. Понякога добрият пример, вместо да е стимул, може да се превърне в повод за отчаяние, че „тук никога няма да е като там“. Няма „там“, смятам. Всичко е „тук“, където си.
Привлече ли „Паметник от моя спомен” неочаквана за вас публика? Как виждате възможностите изкуството да се отваря към нови аудитории?
– Търсене на нови аудитории – именно това е, което правя. Продължавам разказа от романите и пиесите си, но с други средства. Дебютирам в области, където има потенциални зрители и слушатели, до които още не съм достигнал. Необходимо ми е и предизвикателство, както и нови сътрудничества с професионалисти, с каквито не съм работил до момента. Усещам, че когато го няма елемента на новото, го няма и самото усещане за създаване, за творене, всъщност – за правене на нещо, което бих нарекъл изкуство.
Въпросите зададе ЛИДИЯ КИРИЛОВА
