Разговор с Мариана Асенова
Мариана Асенова е журналист, продуцент, мениджър в областта на културата, образованието и информационните технологии. Изследва как изкуствата и културата променят средата – градската, училищната, семейната. Последните й проекти в тази област са: Изоставеният Северозапад – маршрут за един необикновен туризъм (2011), Оттатък моста – тайният разказ на Ромските приказки (2010), 1989 – места на памет в Северозапада (2009), Лаборатория Блаблас – децата създават, учат, общуват (2004 – 2007). Eдин от основателите и съорганизатор на фестивала на спомените „Козе мляко” в Бела Речка.
Sofia Contemporary е може би най-адекватният пример за културен фестивал, който манипулира, модифицира, видоизменя градската среда, и то не с чисто ексхибиционистични цели, а и със социални и провокативни намерения. Как възниква идеята за фестивала и откъде черпи концептуални ресурси?
Идеята за фестивала възниква в хода на развитие на няколкото други фестивала, които платформата ЕДНО организира: Sofia Design Week, Sofia Dance Week и Sofia Architecture Week. ЕДНО още със списанието развива идеи за съвременно изкуство във всичките му форми и след тези три фестивала някак си нормално дойде ред и на съвременното изкуство. Концептуалните ресурси се крият в няколко елемента. От една страна, това са идеите на куратора, който ние каним, за да подготви и предложи съответната програма за всяко едно от двете досега, издания на фестивала, и от друга страна, в комуникации и дискусии с художниците, които кураторът подбира за участие в програмата, както и от екипа на самия фестивал.
Доколко изборът на темите за всяко издание на фестивала съответства на социалната реалност, въобще на политическата ситуация и състоянието на гражданското общество?
Като цяло съвременното изкуство затова е съ-временно. Художниците, които се занимават с него, са изключително ангажирани с актуални теми. Такива, които са свързани с всекидневието на хората. Миналата година първият куратор на фестивала Яра Бубнова беше предложила тема за фестивала „Сегашно продължително”. Най-кратко казано, идеята, която стои зад тази тема, е да видим какво се случва сега – нещото като процес. Тази година куратор е Овюл Дурмушоглу, родом от Турция, която между другото в момента е в Истанбул през последните дни, откакто се случват събитията там. Тя стартира изявите си във Фейсбук във Венеция, по време на откриването на Венецианското биенале, което съвпадна точно с началото на протестите в Турция. Овюл Дурмушоглу предложи една много интересна тема, естествено базирана на нейния личен опит: „Близо, по-близо, заедно”с подзаглавие: „Упражнения по съжителство”.
До какво доведоха всъщност тези „упражнения по съжителство”?
На първо място бих отбелязала това, че тук у нас, в София, Овюл Дурмушоглу, може би защото идва отвън, успя да „накара”, да предразположи организации и институции, които иначе по никакъв начин не си сътрудничат, да се срещнат и да работят заедно. Тя също така успя да направи една много силна социална програма. Всички художници от чужбина, които покани, са сравнително млади автори, които в момента са „на гребена на вълната”, сравнително млади автори, със своите силно критични произведения. Например Лиз Меджик Лейзър, американска авторка, чийто пърформанс Digitale face представя пропастта между това, което политиците обещават в речите си и това, което на практика се случва. Тя използва една танцьорка, която с езика на тялото пресъздава части от речи на политици. Авторката започва този пърформанс в САЩ с речи на Буш и Обама и навсякъде, където пътува и го представя, добавя речи на някой местен политик. В България бяха добавени двама: Ахмед Доган и Сергей Станишев. И така, всъщност навсякъде, където представя пърформанса си след това, те ще присъстват в него. Това също е един ефект от фестивала, който остава малко встрани. Всички тези автори, които участват в Sofia Contemporary, добавят участието си в страната ни в своето CV. И работите, които развиват тук, винаги имат български контекст. Миналата година например Риркрит Тираваниджа, също световно име в света на съвременното изкуство, направи една четириекранна творба, в която филмите, които се прожектират, се избират от публиката. Миналата година, специално за Sofia Contemporary 2012, направи проекта си с национално кино, тоест в класацията участваха само български филми и публиката си избра четири от тях, които в продължение на няколко вечери бяха представени на една голяма инсталация в градинката между Софийския университет и Народното събрание.
С какви организационни трудности се сблъсквате, вярвам, че едно толкова мащабно нещо не протича съвсем гладко в процеса на случване?
С неразбирането, защото то за съжаление се случва и на институционално ниво. От една страна, имахме партньори, които веднага разбаха, че правим нещо, което си струва, като например Природонаучният музей. Това също е едно публично пространство, но със особена специфика. Място, в което има изложени различни животински и растителни видове, но там например беше локацията на една от работите на Самуил Стоянов, един изключителен съвременен български художник, който е почти напълно непознат у нас, освен на хората, които живо се интересуват. Той направи една видео-инсталация в Природонаучния музей, специално за СК, която дори беше снимана там. Отделно отново музеят беше и една от детските ни локации, за нас това е много важна линия. Ние си даваме сметка, че публики се възпитават и когато в училище децата имат един час музика и един час изобразително изкуство до седми клас, това не ги прави жадна за изкуство публика и не им създава тази необходимост. Но трудностите най-вече са с институциите и с локациите. Този тип фестивали изискват изключително различен процес на продукция на всяка една работа. Не е като например кинофестивал, където знаеш, че ти трябва една зала, прожекционен апарат, екран и т.н. Трябват конкретни неща, които са идентични за всяка една прожекция. Залата може да е по-голяма или по-малка, но така или иначе процесът на производство е един. В случая всяка работа е напълно различна и ние имахме лошия късмет от гледна точка на пространства, че фестивалът съвпадна с предизборната кампания за предсрочните парламентарни избори и въпреки че както споменах, фестивалът е проект на Столична община, наредбите са такива, че дори да имаме разрешение за едно място, ако в този момент или в следващите дни се появи която и да е от четиридесет и няколкото партии, които се бяха кандидатирали за участие в изборите, и поиска това място за някакво свое предизборно събитие, те са с предимство и го получават. Имахме два големи проблема от гледна точка на тези локации и промяната им, защото освен всичко останало програмата и материалите ни бяха напечатани и разпространени. На сайта веднага реагирахме и отразихме промяната, но не всеки може да успее да го отрази. Един от тези примери е работата на турската художничка Гюлсюн Карамустафа – „Плачещи мъже”, която трябваше да бъде на мястото на бившия мавзолей, но в последния момент я преместихме в градинката пред „Кристал”. Не че това не е доста посещавано място, но първо не е близо до предвидената локация, второ не съответства концептуално на темата, която тя разработва. Това е тема, която е почти табу, за мъжете, които по презумпция са силният пол, не плачат, а в случая тя представя трима много известни турски актьори, които пресъздават образите на изоставени мъже, които плачат. И алюзията е именно с мястото, където е пребивавал един силен мъж от историята ни, което придава един съвсем друг смисъл. Другият пример е доста по-тежък, става въпрос за една работа на Правдолюб Иванов, която изцяло отпадна от програмата. Инсталацията Form from, за която дори имахме амбицията да остане постоянно в градска среда. Нея изобщо не можахме да осъществим, защото мястото, което той беше харесал в парка „Заимов”, се оказа зона за предизборни хепънинги, концерти и събития. Не можахме да намерим друго място, което концептуално да отговаря на неговата идея и на практика заедно решихме, че въпреки всичките усилия, които см хвърлили, за да направим тази инсталация, не можем да направим компромис с локацията й.
Как в един толкова многопластов откъм историческа гледна точка град, какъвто е София, влизат във взаимодействие традицията и съвременното изкуство?
Зависи пак от концепцията на автора. Имахме например специално със старините на София, с Археологическия музей, един неразрешим въпрос от гледна точка на това, че един от художниците, които участваха в програмата, искаше да използва за няколко часа пространството на музея. Въпреки безкрайните ни преговори, въпреки че Sofia Contemporary е част от по-голям проект на Столична община, тоест на практика е проект на общината, така и не стигнахме институционално до разбирателство до момента, в който те накрая ни оферираха четирицифрен наем за два часа и разговорът приключи дотам. Така че понякога има пълно неразбирателство, но тези срещи се случват, когато художникът има нужда от конкретна локация за концепцията си. А мястото, пространството е много съществена част от самото съдържание на конкретния проект. Преместването понякога унищожава цялата работа и идеен замисъл. Съжителството между нови и стари неща е прекрасно, когато е направено с вкус.
Как се справяте с финансирането, знаем, че това е един доста важен елемент от цялото?
Да, това е доста важен елемент. Аз вече споменах, че през тези първи две години Sofia Contemporary е част от един по-мащабен проект, наречен Фестивали за изкуство в публичното пространство Sofia Contemporary и Фестивал на открито в Западен парк. Това е проект на Столична община, който е финансиран по Оперативна програма за регионално развитие на Министерството на регионалното развитие за първите две години, като СО има ангажимент да направи още по едно издание на фестивала. Отделно ние още в първото издание си дадохме сметка, че за да може този проект да продължи да се случва, е необходимо да създаваме връзки и партньорства, както и да търсим спонсори още от самото начало. Това беше проблем, тъй като проектите, които се финансират по оперативните програми, не позволяват странично финансиране. Затова ние добавихме допълнително съдържание към проекта, за да можем да намерим партньори и спонсори, които да ни финансират и за да имаме вече някакви изградени взаимоотношения към третата година, когато трябва да започнем сами да търсим финансиране, както са и останалите други два фестивала от платформата на ЕДНО. Така че до този момент, от една страна, съдържанието е разписано по проекта финансиране по оперативната програма, от друга страна, допълнителното съдържание и допълнителните модули са финансирани през партньорства и спонсори. Като локациите-спонсори са много важни. Ето например тази година Vivaсom ни беше спонсор за локацията за китайската изложба, която беше в паралелната програма за откриване на фестивала. Това се случи за първи път: трийсетина автори от Китай да представят работите си тук с една голяма изложба, която пътува из Централна и Източна Европа. Те изтеглиха напред във времето цялото си турне, за да участват в нашия фестивал.
Кой от екстериорните проекти тази година успя най-много да видоизмени градската среда?
Те всичките по някакъв начин го правят, може би хоризонталният клекшоп беше един много интересен експеримент, защото ние вече малко сме забравили периода с наводняването на София с тези „уникални” инсталации, при които, за да напазаруваш каквото и да било, трябва да заемеш една доста странна поза. Това, което промени авторът на проекта, беше, че постави тези магазини хоризонтално, тоест витрините бяха позиционирани на тотоара. Клекшопът не беше на стената, а на тротоара и нямаше човек, който дори да не се спре, да не изрази с физиономия отношението си към това различно позициониране. Освен това в публичното пространство изключителен интерес имаше към работата на Гюлсюн Карамустафа, с прожекцията й в градинката „Кристал”, прожекцията на „Плачещи мъже” – едни много къси документални видеа, които представят в близък план трима плачещи мъже. Язденето на бик на Самуил Стоянов. Също един проект на Искра Благоева, под наслов „Общи блага за колективно добро”. Авторката правеше сама захарен памук, който поставяше по дърветата и статуите в парковете.
Не е ли извън ресора на изкуството да е толкова насочено към политически и социални теми?
Аз мисля, че точно това е идеята и функцията на съвременното изкуство, защото то третира нашия всекидневен живот и актуалните теми в нашето всекидневие. Тоест актуалните теми засягат съвременното изкуство, иначе то няма да е съвременно. А дали е изкуство, е сложен въпрос, на който всеки сам намира отговора.
Разговора води Лидия Кирилова
