Разговор на Силвия Чолева
с Хаджем Хайдаревич
Поезията събра за 52-ри път между 7-11 май 2013 в Сараево поети от различни държави. Фокусна страна тази година беше Швеция, а „Босненски стечак”, както се нарича наградата на фестивала, получи сръбската поетеса Миряна Стефанович. Тук бяха и четоха своята поезия Рефик Личина, Душан Шаротар, Владас Бразюнас, Ариан Лека, Велимир Костов, Горан Станкович, Клаудио Позани, Мари Силкеберг, Пер Хансон и др. Една от срещите с читатели, водена от познатата на българския читател Фадила Нура Хавер, беше разговор на тема „Моята поетика” – авторите четоха своите есета, а публиката не остана длъжна с въпросите. На поетичните вечери присъстваха също преведените вече у нас босненско-херцеговски автори Миле Стоич и Ясмина Мусабегович. Последния ден поезия на различни езици прозвуча в крепостта в Травник – родният град на Иво Андрич.
За онзи, който за първи път посещава Сараево, помни 90-те и е чел Иво Андрич, Изет Сарайлич и Йосип Ости, ще разбере, че да видиш на живо белезите от войната по фасадите е толкова силно преживяване, колкото литературата, написана за нея. Години по-късно тя продължава да напомня за себе си. Не само със следите от снаряди и куршуми, паметните плочи и разказите на хората, преживели ужаса. Преди година тук е открит Музей на геноцида в Сребреница. Снимки, видеокадри, картографиране на убийствата и систематичното унищожение. На плаката на входа – половината лице на старица, над което пише: „Ти си паметта за мен”. Вътре почти няма посетители. Затова пък по стените те посрещат една до друга снимките на убитите, после снимките на изровеното от масовите гробове, записи на изказванията – УНПРОФОР, ООН, лидери от двете воюващи страни, проследена е ден по ден войната – още преди да започне фактически, още, когато методично се планира геноцидът, при това с гузното мълчание на света. Разтърсващ е паметникът от стъкло в центъра, който е в памет на загиналите при обсадата деца. Тук, в красивото Сараево, можеш да пиеш кафе с локум и да слушаш севдалинки, да идеш в клуб, в който портретът на Тито е закачен на тавана, а една от централните улици да е още на негово име, да пиеш прясно изстискан сок от лимон или нар на улицата, град, в който синагога, православна, католическа църква и джамия са една до друга, затова още по-болезнен е всеки спомен от войната и преодоляването на последиците й – най-вече в душите на хората тук. Нещо, с което Празниците на поезията успешно се справят заради духа на приятелство и отдаденост на литературата, които властват и сред организаторите, и сред гостите.
С.Ч.
Хаджем Хайдаревич е роден на 18 юли 1956 г. в Крушево, Босна и Херцеговина. Пише поезия, проза и есеистика. Сред най-известните му книги са: „Живи води” (1990), „Песни от бурната река” (1994), „Петото устие” (1997), „Клиника за пластична хирургия” (2000), „Дъждовно дружество” (2006, есета), „Устието на езика” (2007, поезия, избор и превод на словенски език: Йосип Ости и Борис А. Новак), „Отвесна вода” (2009, избрано), „Където водата извира” (2010, избрано), „Сутеска” (2012), за която Миле Стоич пише: „Бързеите, водопадите на водата, край която е раснал поетът, ни въвеждат в меандрите на поезия, която говори за първата детска радост, за войната и мира, за историята, която е лоша учителка, за любовта и играта, която е отнета.” За поезията си е отличаван с множество престижни национални награди. Заместник-председател е на ПЕН-центъра на Босна и Херцеговина, а през последните години е председател на Сараевските международни дни на поезията.
Какво е новото тази година тук на Международните дни на поезията в Сараево?
– Сараевските дни на поезията се провеждат от 1962 г. и тази година от 7 до 11 май се навършват 52 години от тяхното основаване. Няма някакви новости, и то най-вече поради факта, че финансово бяхме твърде затруднени. Босна и Херцеговина е просто в турботранзиция, в смисъл, че всичко е затворено и отворено същевременно. Политическият контекст е абсолютно неблагоприятен, културата е в изолация, да не говорим и за така наречения синдром на колониалното съзнание. Та ето при такива проблеми тук провеждаме Дните на поезията, но все пак има нещо, с което да се гордеем и това е, че въпреки всичко успяхме да ги проведем поне на нивото отпреди две години. Още през септември предходната година се определят участниците в Сараевските дни на поезията, които винаги се провеждат през май. До края на годината цялата програма вече е уточнена и в интерес на истината беше далеч по-богата, но по-късно се наложи да я ограничим заради липсата на средства.
Вие работите в областта на поезията и политиката. Как се справяте? В тази връзка искам да припомня какво пише Йосип Ости, който е преведен на български, че пред най-добрия политик предпочита най-лошия поет.
– Участието ми в политиката е от епизодичен характер. Просто мои приятели ме убедиха да се включа в листите на Социалдемократическата партия на Босна и Херцеговина, без да съм неин член. Ако приех, то е само защото властта в Босна и Херцеговина е твърде националистически ориентирана, а вярвам, че единствено социалдемократическата идея е в състояние да оказва някакво противодействие на националистическите крайности. Иначе работя в Института по език, занимавам се с научна работа. Съвсем наскоро издадохме голям правописен речник на босненско-херцеговския хърватски и сръбски език. Литературата и поезията обаче са нещо, с което съм дълбоко свързан, нещо същностно, то ми е в сърцето. Разбира се, с такива задачи няма кой знае колко време за писане.
Поезията в днешния свят не заема обществено признато място. Възможно ли е в един свят, който Марио Варгас Льоса опредля като цивилизация на зрелището, свят, който не се интересува от сериозни неща, отношението към литературата да се промени?
– Ние живеем във време на непоносимо консуматорство и тази система на отблъскващи ценности е толкова натрапчива, че трудно се понася. Проблемът е, че в държавите в преход културата е изтласкана в кьошето. В поезията си съм особено внимателен към родния си език и се числя към онези, които твърдят, че езикът е най-важното нещо в човешкия живот, а поетите са неговите – да ги нарека така – градинари. Те са пазителите на езика, негови творци и защитници на свободата му. А поезията винаги е била в незавидно положение, и тук се сещам за една мисъл на Данило Киш, че поезията е аристокрацията на духа. Същевременно поетът се намира в двойствена позиция. Той, от една страна, е над света, в който живее, а от друга, така и не може да се освободи от чувството за недостатъчно признание. Но го има и това: за поета в крайна сметка е по-важно да приемат поезията му, отколкото него самия.
Какво мислите за преводите на поезия от малък език на малък език? Примерно от босненски на български и обратно. Това е голям проблем поради доминантата на големите езици.
– Тази атмосфера на неоколониализъм в културата и образованието най-силно се манифестира чрез английския и другите големи езици. Колкото до босненския, тоест общия език на сърби, хървати, черногорци и бошняци – ние разделихме своя общ език, така че в крайна сметка преводът на чужд език сега се оказва по-труден. Чужденците не се оправят лесно във всичко това и питат: какво е босненски, какво е сръбски, какво е хърватски, черногорски. Аз съм един от авторите на Речника на босненския език, както и на практическа граматика на босненския език. Езикът за мен е най-важното нещо във възприятието на света, при това смятам, че езикът не може да се придобие, с него се раждаш. И той, езикът, е това, за което неговите носители казват, че е. Просто защото самият той допуска тази свобода. А преводът на друг език е нещо, което зависи от самия преводач. Ако той разпознае и почувства нещо като близко до себе си, ще го преведе. Затова много повече се радвам, когато някоя книга се преведе на български, на албански, на тези, да кажем условно, малки езици, отколкото на английски. Нека кажа – аз не смятам, че има малки езици. Има езици, които се говорят от малък брой хора. Така че за мен наистина е голяма радост, когато виждам преводите на българска поезия и проза в нашите пространства и ще бъде чудесно, когато тези преводи започнат да се появяват не само в Белград и Загреб, а и тук в Сараево.
Тук винаги възниква въпросът за финансирането. Знаем за мрежата „Традуки”, която върши огромна работа в тази посока. Мислите ли, че самите балкански държави биха могли сами да си помогнат за това?
– Има един чудесен проект „100 славянски романа” и аз в началото съдействах на този, да го нарека, глобален славянски проект. Не знам докъде стигнаха нещата, но при нас в Босна спряха, а причината беше, че в един момент започнаха въпроси: колко ще бъдат едните, колко другите, колко третите. В крайна сметка надделя националистическото мислене и една хубава идея беше провалена. Иначе би било идеално, ако самите балкански държави, министерствата на културата, да речем, си съдействат в превода на техните литератури. „Традуки” е мощна, голяма организация и благодарение на нея публикувах своя книга на немски език преди две години в Лайпциг. Големите народи просто имат и пространство, и пари, и културни хоризонти, за да помогнат дори на останалите да се справят. Проблемът е в това, че ние сме някак прекалено затворени, прекалено изолирани, прекалено комплексирани, а ако продължаваме с това акумулиране на миналото, струва ми се, че то е в състояние да ни задуши.
Като казахте „затворени” и „комплексирани”, се сещам колко трудно се пътува на Балканите без кола, например от София до Сараево, и колко самите балкански държави стоят затворени в себе си, като че ли сърдити една на друга. Може би решението, ключът за проблема е в едно отворено общуване, което да промени всичко това. Не само в политиката, но и в културата. Фестивалите на поезията например са такава форма…
– За съжаление аз не знам да има някакво по-активно сътрудничество между Босна и Херцеговина и България в политически план. Ние знаем тук в Сараево, че България беше първата държава в света, която призна Босна и Херцеговина като самостоятелна държава и това е, струва ми се, факт, който не само не може да се забравя, но е и достатъчно сериозна причина да се прави нещо повече в полето на културата. Ние не можем да се конкурираме с развитите държави в областта на високите технологии, но едва ли ще навреди, ако всяка година един български автор гостува в Сараево или един босненски в София. Да не говорим за близостта между нас… Но проблемът е, че писателите понякога бягат точно от това, което ги свързва. И постоянно повтаряме едни и същи грешки от историята.
Може би младите хора трябва да се заемат с това. Тук имаше четене на млади босненски автори, те бяха представени на специална вечер, това е пътят – през тях, те са бъдещето.
– Много се радвам, че през последните няколко години бяха преведени няколко забележителни босненски писатели на български – Фарук Шехич, Фадила Нура Хавер, Ясмина Мусабегович… Това са много качествени автори и ще бъде наистина добре да се намери начин и тук в Сараево да бъдат преведени български автори. Финансовите проблеми не могат да бъдат постоянно оправдание.
Има ли днес, вече близо двайсет години след войната, научени уроци? Как се отнася младото поколение към това тук в Босна?
– По време на цялата война аз бях тук, в Сараево. Три и половина години живях в една варварска обсада на града, обсада, в която всеки един от онези около хиляда и четиристотин дни ми се струваше цяла година. Сараево е бил винаги отворен град, толерантен и въпреки жестокостите, през които премина, съхрани своето собствено човешко лице. Войната до голяма степен предопредели мислите и темите в произведенията на босненско-херцеговските писатели. Всичко, което пишем, мислим и чувстваме, по един или друг начин е свързано с тази война. Иначе каква ли литература не се написа през тази война – и националистическа, и лъжливо патриотична, всякаква, всякаква. Но има нещо много важно и то е, че атмосферата на преживяване на войната беше пресъздадена блестящо във великолепни художествени произведения. Тук само ще спомена за чудесните романи на професор Енес Карич, три романа, които стъпват върху съвременната ситуация в Босна и Херцеговина. Също поезията на Миле Стоич, прозата на Фарук Шехич, Ясмина Мусабегович… Тук спирам, защото се страхувам, че мога да изпусна много автори, но няма да пропусна главното – войната създаде и въведе в литературата някои много важни теми и даже си мисля, че ако имаше някоя комисия, която да е в състояние да го оцени, сигурно щеше да се види, че днес в Босна и Херцеговина се пише световна поезия. В крайна сметка именно в състояние на непрестанен натиск се създаде атмосфера и енергия, които дословно създадоха условия за нещо съвсем различно в литературата.
Така се казва и една от книгите на Фарук Шехич – „Под натиск”…
– Преди няколко години се появи и една чудесна антология на босненско-херцеговската поезия, която се казваше точно така: „Под натиск”.
Разкажете за темите в поезията си, за това, което ви занимава, върху каква традиция стъпвате?
– Публикувал съм девет поетически книги, а и книги с проза, есета, публицистика. Колкото до поезията ми, в един момент забелязах, че повечето от заглавията на книгите ми са свързани с водата. Изглежда, сам съм търсел някак това. През 2009 г. издадох две книги със заглавия „Където водата извира” и „Сутеска”. Сутеска е реката, при която съм роден. Така че изглежда, фундаменталната основа на моята поезия – това е водата. Когато става въпрос за инструментариума, школата – когато литературните критици говорят за поезията ми, говорят за език, който е специфичен, рафиниран, сюблимен. И самият аз смятам, че поетът трябва да има отговорност към езика. Езикът като богатство, езикът като свобода. Войната от своя страна направи така, че някои думи станаха сръбски, други – хърватски… Как обаче да избирам, когато всички тези думи са мои, принадлежат на езика, който ме е формирал и само така мога да ги използвам в поетическите си търсения. Последната ми книга, както казах е „Сутеска”, реката, която има важно място в историята на Втората световна война, в партизанското движение, така че е доста известна. В моята книга тя е и нещо друго – някаква моя речна Атина, чиста, целомъдрена като селска девойка, която преминава през приказни пространства, влива се в река Дрина, която тук е граница между Босна и Херцеговина и Сърбия. Историческият фон няма как да се избегне, но в крайна сметка и защо ли е нужно.
Тук на Сараевските дни на поезията чухме в есетата на поетите повтаряща се констатация, че много хора пишат, а малко четат. Може би пък темите, които занимават поетите, не занимават по-голямата част от читателите?
– Писателят само избира темата или пък всъщност темата си избира писателя… Аз съм с чувството, че онова, което се случи сега в Босна и Херцеговина, тази война беше един вид продължение на Втората световна война, понеже хората тръгнаха под същите знамена, под същите националистически, фашистки и други идеологии. Когато става въпрос за съвременната литература, поетите може и да тръгват от войната, но темите в крайна сметка са модерни, това е неосигналистка поезия, това е съвсем нов вид реализъм, който трудно се поддава на анализ… В крайна сметка поезията си има свои собствени пътища, които можем да проследяваме само назад, но напред да предполагаме какво ще бъде, е напразно.
Преведе ЛЮДМИЛА МИНДОВА
