Чудно как тече животът – срещаш се с някого в младостта си, сприятелявате се, после не се виждате с години и хоп – пътищата ви отново се кръстосват. И без капка неудобство, сякаш продължаваш недовършен разговор, споделяш и изслушваш, съпреживяваш и критикуваш…
После Боби ми прати пиесата, аз я прочетох и се ужасих. Не харесвам вулгарното. После я прочетох пак, за всеки случай. Някак го преглътнах по-леко. Търсейки смисъл, взех да го откривам. Може би и там, където го няма… В смесицата от автобиографичност, абсурдизъм, в излагането на традиционни ценности и тяхното разбиване и опошляване, в намесването на реално съществуващи хора с истинските им имена, което направо ме кара да очаквам на следващата страница и своето име.
Бедният Кюстендил и клетите кюстендилци не са на почит в главата на Боби. И все пак пише за тях, защото добре ги познава и точно те са му помогнали да бъде това, което е. Натоварва ги с характерологични особености, приписвани или присъщи. Няма милост и към символите на града – Майстора, Свилен Блажев… Е, все пак те са споменати в положителен контекст. Сякаш Роканов се опитва да излее върху листа наведнъж всичко, което му е минало през главата в Кюстендил, реално или не.
София, Пловдив, Кюстендил се смесват безогледно в един поток на съзнанието, заедно с личности от тези и други градове, в култови заведения като „Пауталия“, „Найлона“, „Хамбара“. Героите си измислят други герои, създават се едни други. Парадокси и фантасмагории се преплитат с реално съществуващи личности. Дали те ще са доволни да се видят или прочетат в този текст? Май по-добре да не им се дава…
Назидателната фигура на редакторката, която се опитва да „вкарва в пътя“ писането на Боби, може да се възприеме отчасти подобно на хора в древногръцката трагедия – изразител на общественоприетите/професионалните ценности и мнения. Само че и с нейния образ авторът се отнася непочтително, като чисто и просто я вкарва в леглото на героя си. Малката Мария, натоварена с нелеката роля да бъде женското начало у автора, стоварва реплики, по-груби и от каруцарски. С нея Боби – героят в пиесата, си партнира, те представляват двете страни на един образ. Разказва се и историята на Виктория, обладана или не, която служи като че ли за завръзка, но авторът така и не я показва на сцената…
Четящият добива усещането, че разнообразни, странни, уродливи люде са избрали автора/героя, за да споделят случки от живота си, от което сякаш им е невъзможно да се въздържат. И колкото повече развихрят въображението си, толкова повече читателят/зрителят се обърква, защото логиката е само привидна. И толкова повече на подсъзнателно ниво нещата необяснимо му се изясняват, май… Фантасмагоричната огрубена реалистичност на текста предполага или буквално следване на описанията и характеристиките на героите при постановка, или търсене на тяхната противоположност. Семплото поставяне на този текст в стил „реализъм“ би изглеждало само вулгарно.
И всичко това под озадачаващото заглавие „Да живее кралицата“! Сякаш е много важно какво вика някоя си при оргазъм, при това постигнат с въображаеми партньори и реален вибратор. Острият, даже понякога безмилостен
(но справедлив!) Боби, когото познавам от годините на разпределението ми в Кюстендил „отпреди демокрацията”, и тук издевателства над герои и читатели. Няма милост нито към идолите от съветското кино, нито към политици от миналото, нито към т.нар. терористи/революционери. Всичко минава под ножа на Роканов. Не по-малко остър от онези, описани в пиесата…
Фантазиите на автора се смесват с тези на героите и често може да се сбърка кой кого измисля. Без капка жалост Роканов посича онези отрицателни страни на българите, които го дразнят, разделяйки ги по географски принцип и приписвайки на едно само съсловие – актьорското, пороците на всички: „Те са суеверни като врачани, невежи като пловдивчани, нахални като софиянци, неблагодарни като старозагорци, мръсни като русенци, клюкари като варненци, мазни като бургазлии, високомерни като кюстендилци, а освен всичко това актьорите са и прелюбодейци, защото са постоянно разгонени“. Не ще и съмнение – авторът е имал вземане-даване с тази прослойка и резултатът от мача помежду им се изравнява сега с цитираното описание…
Обобщаването, уедряването на наглед дребни пороци и конфликти е важно в тази пиеса. В някакъв момент от четенето човек се замисля – не е ли всичко това написано с една само цел – да бъде изиграно, разказано, представено от самия Борис Роканов? Това би било интересен ход. Защото по пиеса авторът е оставил за героя със своето име най-смислената роля, с най-непредубедено интелектуално излъчване, това на симпатичния оцеляващ в лудницата на своите мисли и фантазии. Подозирам тази хватка, дааа… Чудесен поет, той пробва прослава и в попрището на театъра, в онази част, която му се струва най-достъпна – драматургията. Но в текста прозира неговата непреклонност и решителност „по режисьорски“.
След споменаването много пъти на женски и мъжки полови органи и дейностите, свързани с тях, като че ли към края авторът се изморява от тази насилена вулгарност и от него избликват Шекспирови фрази – разбира се, в устата на по-добрата му половина, Мария. Ироничен, та чак сардоничен, Боби Роканов дразни, съблазнява, обладава, разказва грозно и непочтително разни случки и истории, повече или по-малко интересни, но не стои на едно място. Не може да му се отрече – изразява себе си с всяко достъпно средство, дори да не е разбираемо или лесносмилаемо от „общата” публика. Изисква се доза предварителна подготовка, познание за живота и схващанията на автор като него, за да не изригнеш в псувни, а да се вгледаш по-дълбоко в този текст. Субективният поглед, привнесен към този търсено парадоксален текст, който залага на абсурда, може да му добави смисъл, и даже трябва. Смисълът, разбира се, би бил различен за всеки четящ, според собствените му способности и наклонности. И ето как Роканов ни хваща в клопката си – да го ценим, макар и възмутени. Да пишем за него, да се опитваме да анализираме творенията му и така да осъществим и собствения си стремеж към реализация.
Когато седнах да пиша, дълго размишлявах как да стане най-добре. Накрая реших да следвам почина на Боби и да споделя онова, което ми идва в главата почти без цензура. Текстът на „Да живее кралицата” е неприличен, да. Но имаше и места, на които се засмях (предполага се в една адекватна постановка те да са много повече). Харесва ми и смелостта, с която Роканов изследва границите на допустимото, тества докъде ще го изтърпим, като ни подмамва с различни тактики. Текстът ще бъде труден за постановчика, който го вземе прекалено на сериозно. Моята препоръка към него е да слуша вътрешния си глас, да се довери на първото си усещане и да не изпада в прекалено анализиране. Това би убило спонтанната и симпатична безобразност на пиесата – едно от основните й достойнства.
ИРИНА КАНУШЕВА
