Разговор на Белослава Димитрова със Здравко Григоров
За първи път в София се проведе фестивалът за документално кино Sofia Biting Docs. В рамките на седмица от 10 до 17 октомври на българските зрители бяха представени 19 премиерни заглавия, засягащи важни теми като нарушаването на човешките права, интеграцията на малцинствата в обществото, проблемите с околната среда. Идеята e публиката не само да се запознае с интересни истории и хора, но и да бъде информирана и провокирана да дискутира темите, които филмите засягат.
Първото издание е организирано от Здравко Григоров и Ангел Хаджийски от сдружение „Позор“, а основни партньори на събитието са Чешкият център и фестивалът за документално кино в Прага „Един свят”.
Sofia Biting Docs се откри в Дома на киното с дебютния филм на Нина Пехливанова и Петя Накова „Ром Кихот”, проследяващ събитията в живота на четирима от обитателите на ромската махала в Кюстендил.
На пръв поглед Sofia Biting Docs засяга като че ли познати и обсъждани теми, но пък попада в сегашната ситуация, в която сирийската бежанска вълна не е приемана от някои среди и хора. Как стои в този контекст фестивалът, чиято идея е най-вече да говори за човешките права?
– Точно на място. Първата дискусия, която се проведе на 11 октомври в „Червената къща”, бе на тема: „Какво е да си бежанец в България“. Участваха бежанци и доброволци, с които говорихме за техните проблеми. След почти всеки документален филм има поставена тема за обсъждане и целта ни е да водим дискусия с гостите.
Сдружение „Позор“ се занимава с различното кино и го представя на българската публика. Ваши са фестивалите Sofia MENAR с филми от Близкия изток и Северна Африка, „Късо съединение” е за различните форми на късометражното кино, „Северно сияние” – с филми от Скандинавия и Прибалтика и „Сатори фест”, представящ културата на Далечния изток. Защо беше важно за вас да организирате за първи път фестивал само за документално кино?
– В началото имахме опасения, че ще бъде много трудно да го осъществим. От предишно издание на Sofia MENAR, в което включихме и документални филми, забелязахме, че публиката има интерес към този тип кино. Преди ни спираше фактът, че нямахме партньор, който да ни помогне за един такъв леко рисков фестивал. Чешкият център и фестивалът за документално кино в Прага „Един свят“ ни подадоха ръка. „Евросинема”, Домът на киното и „Червената къща” също откликнаха и предоставиха своите салони за прожекции на документални филми. Намерихме и български филм, с който да открием фестивала.
Смятате ли, че бихте могли да провокирате хората с подобен тип форум и дискусии?
– Това са първи стъпки. Но все пак темите на дебатите в „Червената къща” са доста предизвикателни и противоречиви. Много дълго време се опитвахме да намерим участници за дискусиите и в крайна сметка се случваше тези хора да се отказват в последния момент. Така беше с темата за бежанците и също с дискусията за правата на ЛГТБ обществото у нас. Опитваме да обхванем важни за обществото теми, например имаме дискусия „Мислиш ли екологично?“. Екотематиката е винаги актуална и е добре да се покажат някакви варианти, как хората да живеят екологично и природосъобразно. Филмът, след който следва тази дискусия, се нарича „Стихиите“. Той е американски и не е имал европейска премиера, така че освен премиера за България това е премиера и за Европа.
Остава ли документалното кино най-силната медия за подобен тип дискусии? За този разказ през документа, през истинското…
– Документалното кино се гледа винаги, защото носи послание. Много рядко можеш да видиш документален филм без послание, за разлика от игралните филми. В България все повече хора започват да гледат документални филми. Имаше един период, в който сме пробвали на наши фестивали из многото игрални филми да вмъкнем и някое документално заглавие и салоните оставаха празни. Фактът, че започна да се говори за проблемите, които съществуват около нас, оформи едно поколение, което иска да гледа малко по-различни филми. Хората имат вече потребност от документалното кино, защото то говори на езика на техните проблеми.
Докато правехте селекцията на филмите, мислехте ли за определени теми, които задължително да присъстват в програмата?
– Първоначално искахме да има повече дебати около филмите. Важна за нас беше например темата: „За и против раждането в домашни условия“. Засягаме я през филма „Сестра“, който селектирахме. Той показва различните варианти за раждане в Африка. За съжаление не намерихме хора, които да се включат в подобен тип дискусия. Надяваме се в следващо издание да я осъществим. Важна ни беше и темата за правата на малцинствените групи, този разговор го осъществихме при откриването на фестивала благодарение на филма „Ром Кихот“ и участието на режисьорките му. При селекцията сме следили големите фестивали за документално кино и кои са наградените заглавия. От най-големия фестивал в САЩ Sundance са филмите „Кралицата на Версай“ и „Детропия“. Първият показва едно от най-богатите американски семейства и строежа на техния „Версай“. Още по време на снимките идва финансовата криза и те не могат да довършат този мащабен проект. Техният свят в разкош и охолство се срутва.
Друга важна тема за нас беше тази за междуетническите бракове, показваме я през филма „Червено зеле и чимшир“. Филмът разказва за брака между туркиня и германец и съответно между германка и турчин. Виждаме как такива семейства, чиито членове са от различни религии, могат да съжителстват в хармония и разбиране и всеки един от тях да почита своите празници.
В програмата присъства един много интересен германски филм „Домът“, който представя живота на немски евреи, изселени в Израел по време на Втората световна война. Въпреки че напускат Германия в ужаса от войната, те пренасят целия си свят в новото пространство и ако в дома им човек не гледа през прозореца навън, през цялото време ще си мисли, че е в апартамент в Берлин – европейски мебели и библиотека с класически немски автори, потънали в прах и история. Внукът на това семейство прави филм за живота на своите баба и дядо.
Филм, който също дълбоко ме впечатли, е чешкият „Крепост“. Той представя непризнатата от никого Приднестровска молдовска република. Двадесет години след краха на СССР в Европа все още има място, където гордо се извисява и е на почит бронзовата статуя на Ленин. Там всички си спомнят с носталгия за добрите стари времена на Съветския съюз и все още старото правило за забрана да се правят снимки по жп гарите е в пълна сила. Те обитават своята Приднестровска молдовска република, защото, за да излязат извън границите на Молдова, им е нужна виза, а те не са признати от нея. Получава се затворен кръг и така тези хора остават в своята крепост.
Надявам се дискусията около правата на гейовете и лесбийките да се получи, защото екопроблемите са вече широко обсъждани в обществото, тези за бежанците - също. Затова искаме да наблегнем на тази: „За предизвикателството да си гей или лесбийка в България“. Филмът, който провокира дискусията, е „Невидимите“, френска продукция, която взе наградата „Сезар“ за най-добър документален филм. В него се разказва за живота на осем много възрастни хора, които разказват какви трудности са преживели заради разкриването на своята хомосексуалност. В търсенето на участници за дискусията се сблъскахме с много страх и притеснение. В крайна сметка успяхме.
Закриваме Sofia Biting Docs на 17 октомври с „Духът на Лейди Джей в тялото на Дженезис“ – може би най-провокативното заглавие в програмата. През 2000 г. Дженезис се подлага на серия от операции, за да моделира тялото си максимално близо до това на своята любима – Лейди Джей, негова половинка и партньор на сцената повече от 15 години. Той се превръща в „тя” като част от акт на артистично себеизразяване под името „Създаването на Пандрогена”. Това е историята на една любов и опитът за унищожаването на две индивидуални личности с цел да създадат невидима трета.
