Разговор с писателя Кшищоф Варга
Господин Варга, вашите книги, а мисля, че и вие самият, се срещате за първи път с българската публика. Как ви посрещна тя, усещате ли интерес към книгите си?
– Преди всичко на нашата среща в Полския институт дойдоха много хора. Те бяха българи – всъщност, както разбрах от дамата, която завежда библиотеката на Полския институт, повечето хора, които използват тази библиотека, които четат книгите на полски език, са българи. И това е много добра новина – че не само българската полония, тукашните поляци, но и българите желаят да четат полски книги в оригинал. Аз съм много доволен, въпреки че вече сe чувствам доста изтощен. Но съм доволен и разбира се, съм любопитен дали тези читатели, които бяха в Полския институт, дали вие, които идвате и желаете да разговаряте с нас, дали това ще бъдат читатели на нашите книги, които излизат на български език. Аз съм тук само за два дни и половина. Книгата има свой живот. Както разбирам, „Надгробна мозайка” е излязла съвсем наскоро, а „Гулаш с турул” малко по-рано, така че по никакъв начин не мога да определя интереса към тях. Единствената ми надежда е, че доста интензивното ни присъствие – в София всъщност съм за първи път в живота си – че всички тези срещи, които провеждаме тук с Анджей (Анджей Сташук – бел. прев.) ще повлияят върху интереса към книгите. Българският читател, след като прочете всички тези интервюта, може би ще си помисли: „Хей, може да пробвам, може да дам шанс на тази книга”. Мисля, че истинският отговор на този въпрос може да се даде едва след известно време.
Познавате ли публиката в други страни, където са издавани ваши книги? Има ли всяка публика своите характеристики, или творбите ви предизвикват сходен прочит навсякъде?
– Трудно ми е да кажа. Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото, разбирате ли, публиката в Полша например е различна в различните градове. В някои градове идват повече хора, в други – по-малко. Зависи и от характера на събитието. Това може да бъде например литературен фестивал, като Конрад фестивал в Краков, където хората идват на тълпи, наистина. Но в същия град може да се проведе среща, на която да дойдат петима души. Трудно е да се каже.
Мисля, че във всяка държава има определена читателска публика, която е глобализирана – в смисъл, че чете световните бестселъри – дали това ще бъдат скандинавските криминалета, дали американските сензационни романи, или пък изобщо някакви хитове. Тя просто поглъща това, което е в списъка на най-продаваните книги, това, което е популярно и известно. Но във всяка страна има и читатели, които търсят самостоятелно, интересуват се от други неща. Очарованието на читателската аудитория се състои в това, че тя е много разнородна, странна, че има странни вкусове. Така определен писател може да стане изключително популярен в дадена страна, без ние да знаем защо, без някаква рационална причина. И същият този писател в друга страна може въобще да не привлече интерес.
Аз си признавам честно, че не познавам вкуса на българската публика. Мога само да предполагам, че част от нея купува хитове от типа на Дан Браун. Но мисля, че в държавите от Източна Европа – например в Украйна, в Сърбия, където бях наскоро, в други страни, има читатели, които не си позволяват, нека го кажем така, да робуват на модата на бестселърите. Мисля, че трябва да обърна въпроса и да запитам вас каква е българската публика и какво търси тя, дали българската публика може да се заинтересува от моите книги, защото в този момент вие знаете много повече по този въпрос от мен. Тук се чувствам като дете, залутано в мъглата.
Съществува мнението, че днес литературата трябва да потърси и други, по-нетрадиционни форми за общуване с читателя. Използвате ли такива във вашето общуване с публиката?
– Знаете ли, мисля си следното. Има писатели, които изобщо не контактуват със своите читатели, а въпреки това са известни. Има и такива, които се изявяват изключително добре пред публика. Срещал съм различни автори. И едните, и другите пишат много добре. Някои са фантастични пред аудитория, а други са толкова отегчителни, че може да умреш от скука. И съм виждал наистина изключителни писатели, от които няма какво да се чуе, толкова са скучни. А познавам и чудесни писатели, които едновременно с това са и шоумени. Това са съвсем различни неща.
Като ми задавате този въпрос, си спомням за Чарлз Дикенс, който четял толкова добре своите творби, че на неговите авторски вечери жените припадали, хората падали като мъртви. Било е голямо, невероятно шоу. Той е четял така, че жените са изпадали в истерия, а мъжете са полудявали. А Гюстав Флобер смята, че авторът трябва да бъде напълно прозрачен, че трябва напълно да отсъства, че важна е единствено творбата, неговата книга. Това са напълно различни методи.
Не става дума за харизмата на даден автор. В крайна сметка от значение е това, което остава след него, дали нещо изобщо остава. Когато мисля по въпроса за популярността, винаги си спомням примера на Гюстав Флобер, който приживе не е бил особено известен, не е бил много четен. Бил е известен заради процеса за нарушаване на обществените порядки във връзка с „Мадам Бовари”, но не е бил масово четен автор. Тогава масов писател е бил Йожен Сю, авторът на романа „Парижките потайности”. Това е бил тогавашният бестселър, но днес никой не си спомня за Йожен Сю, а всички знаем кой е Гюстав Флобер, какво е написал, чели сме неговите книги. Така че времето може да бъде абсолютен съдия за някои автори, а други изважда от забвение.
Точно във връзка с интернет, с новите медии и глобалния свят, с рекламата и пиара се чудя – и съм по-скоро песимист – дали днес даден автор може да бъде изваден от небитието, след като вече е забравен, и да бъде показан. Вие знаете за примера с Норвид1, когото открива Мириам Пшесмицки2 много години след смъртта му. Тогава никой не си спомня за Норвид, който почива някъде в безименен гроб. Мириам открива вече мъртвия автор и го лансира. Главният ми въпрос е дали това е възможно днес. Дали днес може да се появи нов Мириам, да извади някой автор от забвение и да го покаже на публиката. Но отишлият си автор няма да дойде на среща с читателите, няма да се появи по телевизията, няма да даде интервю. Така че смятам, че днес е невъзможно да се направи подобно нещо. От друга страна… Извинявам се, май само си противореча. Но от друга страна, имаме примера с шведския автор Стиг Ларшон, който прави кариера едва след смъртта си. Той пише своята трилогия „Милениум” и умира, преди да бъде публикувана. Но тя става световен бестселър. Не знам.
Малко ме е страх обаче, че тази инвазия на електронните медии, която насила изравнява всичко, ще действа срещу авторите. Защото повечето писатели са интроверти, а не шоумени. Те няма да танцуват и пеят по телевизията, а телевизионната публика иска тъкмо това, иска шоу.
Освен белетрист сте и журналист. Оказва ли това влияние върху писането ви?
Това има значение дотолкова, доколкото много се старая двата регистъра да не се смесят. Моят проблем е, че аз съм фейлетонист, всяка седмица публикувам фейлетон във вестника. И се страхувам едното да не се превърне в другото. Не искам езикът на фейлетоните ми да започне да влияе върху това, което пиша като прозаик. Не се страхувам от обратното – че езикът на прозата ще се появи във фейлетоните, а че езикът на фейлетона, който задължително е различен, ще започне да се набърква в прозата ми. А аз правя двете неща успоредно и оттам идва тази опасност. Но се надявам, че тези два езика все пак не се смесват твърде много.
Вие сте полски автор, но сте свързан и с унгарската култура. Дава ли ви това някаква различна гледна точка, литературна ниша, която да е присъща само на вас тъкмо заради тази ваша „двойна” принадлежност?
– Мисля, че да. Тъй като знам каква е унгарската култура, унгарската менталност, знам по какво се различават унгарците и поляците, за мен е по-лесно да видя поляците от определена дистанция. Да ги наблюдавам не само отвътре, но и отстрани. Тогава виждам по какво се различават. Виждам, че не са меланхолични като унгарците, а са сантиментални. Виждам също, че не са иронични като унгарците, а имат по-скоро просташко чувство за хумор, ние го наричаме казармен хумор. Това не е изтънчена ирония, а креслив смях. Мисля, че това ми позволява да запазя дистанция и в двете посоки. Това ми помага да погледна унгарците отстрани, но и да гледам поляците от различна перспектива.
Има ли градове – в Полша, в Европа, по света – които да са важни за вас като литературни пространства?
– Ще ви кажа следното: през май миналата година заедно с Анджей пътувахме до Суботица в Сърбия. Не отидохме там да видим дали градът е красив или не, а защото това е град, свързан с Данило Киш, който според мен е един от най-добрите писатели на двадесети век. Всъщност Анджей издаде три романа на Киш. Аз съм голям почитател на Киш и отидох в Суботица, за да видя града, който е свързан с него.
Това са моите пейзажи. Когато съм в даден град и знам, че с този град е свързан някой автор, писател, аз гледам на този град по различен начин.
Но така и не можах да видя Прага през перспективата на Франц Кафка, тъй като Прага е като един голям магазин за сувенири. Пълно е със сувенири и магазини за туристите.
Но всъщност, когато се чете писател, който е от даден град или е свързан с конкретен град, то човек просто си представя, изгражда си някакъв образ на това място, гледа го през перспективата на литературата. Например преди първото ми посещение в Париж виждах Париж не през очите на някой френски писател, а през очите на Хулио Кортасар, който е живял там и е писал много за това.
Но разбира се, градът винаги е различен от това, което описва някой писател, тъй като писателите измислят, творят, променят, лъжат – това е причината.
Има ли съвременни автори – от полската или друга литература – които да чувствате близки в литературен смисъл, с които да споделяте сходни виждания и търсения?
– Не, не мисля. Аз просто имам някои приятели сред писателите. Приятелството ни не винаги е свързано с това, че те са писатели. А други писатели са ми безразлични. Съществува едно общо разбирателство. Но моля, имайте предвид, че с тези писатели, които са ми близки, ние рядко разговаряме за литература. С тях говорим за различни неща. С някои мога да говоря за спорт, с някои – за жени. Но не сядаме да водим сериозни дискусии за литературата. Литературата е индивидуален спорт. Човек е сам със себе си. И мисля, че всеки автор, ако говори за литература, то говори сам със себе си. Разбира се, че се случва да кажа: „Това е страхотна книга” или пък „Тази е кошмарна. Що за идиот я е писал?”. Това се случва. Но в действителност не провеждаме литературни дискусии, нито пък програмни спорове. Мисля, че е минало вече времето на колективните изяви. Никой днес няма да се изявява в рамките на някаква група, да пише колективни манифести. Всеки живее сам с литературата. Разбира се, че някои писатели са ми близки, а други са ми безразлични, но това е свързано с моя личен вкус.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
Преведе от полски РАДОСТИНА ПЕТРОВА
1 Циприан Камил Норвид (1821–1883) – полски поет, драматург, есеист, художник, считан за един от големите поети на полския роматизъм. Прекарва по-голямата част от живота си в емиграция, умира в Париж. – Б. пр.
2 Зенон Пшесмицки – Мириам (1861–1944) – полски поет, преводач и литературен критик. Издава авторитетното модернистично списание „Химера”. Открива и публикува голяма част от творбите на Ц. К. Норвид, както и свързани с живота и творчеството му документи. – Б. пр.
