Мексиканският романист Хуан Пабло Вилялобос
за своите градове
Детелина, пчела и мечта – това е рецептата на Емили Дикинсън за ливада… Какво според вас е нужно, за да се направи град?
Единственото, което е действително необходимо за един страхотен град и което почти никога не се среща, е жителите му да умеят да живеят в общност и усилията им да са посветени на това да усъвършенстват своето съжителство. Латинска Америка е пример за точно обратното: доминиращите класи се изтеглиха напълно от общите пространства (пространствата на общността) и се отдадоха на строене на частни зони (пространства на привилегированите), обикновено обградени със зид и снабдени с охрана. Наричат ги „луксозни комплекси”, „шопинг молове”, „спортни клубове”, а те всъщност са затвори.
Съществува ли положение, при което бихте живели извън града?
Ако пишех писмо до Дядо Коледа, желанието ми за място за живеене щеше да звучи така: да има богата библиотека с книги на испански, красиви паркове, крайбрежие (море, река или езеро), редовен градски транспорт, отличен мексикански ресторант, барове, отворени до 6 часа сутринта, разнообразна културна програма (изложби, кино, концерти) и добър футболен отбор. А, и хубави училища за моите деца, разбира се. Това обаче е на теория: Кампинас, градът, в който живея в момента, не разполага с нищо подобно, и все пак ей ме нà…
Кои места в Кампинас са ви най-важни и защо?
Домът ми. Кабинетът ми. Футболният стадион на местния отбор („Понте Прета”). И преди всичко летището.
Роден сте в Гуадалахара, живели сте в Барселона, сега сте близо до Сао Паулу, но и често пътувате: кой от градовете, в които сте били, ви е белязал?
В Лагос де Морено, градчето, където отраснах до 15-ата си година, придобих всички травми, нужни, за да започна да пиша (както се вижда като по учебник във втория ми роман, „Ако живеехме в нормално място”). Гуадалахара ме научи на всичко, което не желая да бъда и ми показа пътя, по който да си отида. В Халапа, щата Веракрус, където следвах литература, се научих да чета и да пиша. В Барселона се сдобих с двете си деца и попаднах на издателя, който ме направи писател. Има други градове, към които съм особено привързан, по различни причини: Мексико, Рио де Жанейро, Сао Паулу, Лондон, Париж, Берлин и Амстердам. Мисля, че най-любим от всички ми е Берлин, но Барселона единствена изпълнява всичките мои условия, изброени няколко отговора по-горе.
Рио, Сао Паулу, Мексико, Буенос Айрес, Ню Йорк – били сте в някои от мегаполисите на света: спомняте ли си чувството от първите ви срещи с тях?
Двата града, от които останах с особено силни първи впечатления, са Рио де Жанейро и Лондон, но по противоположни причини. С Рио беше любов от пръв поглед, от самото начало се почувствах като у дома и когато в края на първия си ден легнах да спя, знаех, че съм открил едно от моите места под слънцето. И всеки път, когато ходя, е същото. След две седмици имам ново пътуване дотам и отсега съм безкрайно щастлив. С Лондон се получи точно обратното: първия път го възненавидях. Изкарах три дни там, и трите – в необяснима нервност и потиснатост. Едва на третия път успях да изпитам удоволствие от престоя си в Лондон и постепенно конфликтните ни взаимоотношения се превърнаха в любов. Този септември бях за десет дни там и накрая не ми се тръгваше, искаше ми се да остана за постоянно.
Има ли нещо, виждано или опитвано другаде, което ви се ще да пренесете в мястото, където живеете сега?
Ароматът на градовете, които харесвам. Нещо не успявам да изградя емоционална връзка с миризмите на бразилските градове. Привързаността ми към Гуадалахара е обонятелна: нищо не ухае по-красиво от Гуадалахара след дъжд. Същото е и в Барселона с приятния й средиземноморски дъх. Лондон също мирише на хубаво, нищо, че главно из парковете.
В България сте били в София и Пловдив: помните ли ги с нещо специално?
Не че се оправдавам, но нека ви обясня контекста на посещението си: в България се озовах след изтощителна работна седмица във Франция и точно тогава ме застигна джетлегът (винаги го усещам най-тежко седмица след прелитането на океана), бях в окаяно душевно състояние, а милият ми издател ми беше направил десетчасова програма… Помня София както се помнят сънищата. Или както след нощ на злоупотреба с алкохол и други стимуланти човек се събужда и си спомня (по-скоро се опитва) какви ги е вършил… Виж Пловдив имаше много красиви развалини, това поне си спомням ясно.
Случвало ли ви се е така да преживеете срещата си с някой град в литературата или киното, че да запазите спомена за него като част от реалния си опит?
Да, най-много с Буенос Айрес от аржентинската литература през последните петдесет години. Берлин от „Криле на желанието” на Вим Вендерс. И един, който се разбира от само себе си: Токио от „Изгубени в превода” (вероятно по вина на Скарлет Йохансон, не знам). Наскоро прочетох един малък бразилски роман, който беше побрал целия дух на Рио и ме плени: „Госпожица Симпсън” на Сержиу Сант’Ана.
Има ли история, свързана с град, където сте били, която не би могла да се случи другаде?
Струва ми се, че има градове, които са с толкова силни кодове, толкова са автореференциални, че каквото и да стане в тях, дори наглед да е универсално, се превръща в „нещо, което би могло да се случи само там”. Град Мексико например или Рио де Жанейро, Париж.
В личната ви класация кое е най-символичното градско здание, за което се сещате?
Паметник е – Ангелът на независимостта в град Мексико. Като го видя, неизбежно се замислям за всичко, което бихме могли да бъдем като страна, но не сме… и все пак някой далечен ден току-виж сме станали.
Въпроси и превод от испански НЕВА МИЧЕВА
