Застрашеност в лагера на демокрацията

След „Новият световен безпорядък” и „Страхът от варварите” Цветан Тодоров предлага ново, своеобразно, многопланово вглеждане в социалните, културните, идеологическите силно напрегнати отношения, противопоставяния, сблъсъци в света като последица от изявени индивидуални и цялостни, колективни употреби и съответно фигурализации на властта. Политико-общественото изследване, с основополагаща роля на прецизно подбрания и приложен културологичен и (авто)рефлексивен концепт на послание и внушение, „Интимните неприятели на демокрацията” е книга – теория и равносметка на отблизо наблюдаваните, полиморфни в проявленията си процеси и явления, обуславящи хода на глобалните събития от средата на отминалото столетие до днес. Знаковата оксиморонна натовареност в титрологично-стилистичните инвенции обозначава именно онези противоречиви, парадоксални вътрешнотрансформационни изменения в представите за демокрация, за суверенитет, които „раждат собствените си неприятели”. Тази неустойчивост, породените от нея резки промени авторът търси в отделни посоки, които, оказва се, колкото и да са разнородни, предвид постоянно открояващите се в тях утилитарни настроения, често биват сближавани и пресичани. Те, от своя страна, не са единствените „вътрешни заплахи за демокрацията”, но изричното настояване, превърнало се в доминиращ структуроорганизиращ компонент, категорично гласи „говоря само за това, което познавам”.

Направените анализи върху основата на личния жизнен опит, натрупан първоначално от случващото се в тоталитарната българска, а сетне в либералнодекомо-кратичната френска действителност, представляват по същество една плътна мрежа от референции и съпоставяния, която има подчертано инклузивен характер, т.е. приема, привлича към себе си аргументи и гради хипотези, имайки за отправна точка както съвременните аспекти на обекта/ите на проучването, така и неговите културноисторически, условно изведени, протоформи, задаващи някои от направленията на развитието и осмислянето му/им. Това знаково пресичане на синхронния и диахронния методологически принцип в изложението предопределя и обхватността на интердисциплинарното поле, в което функционират нееднакви по сила и движение връзки на привличане и оттласкване съобразно предмета, който ги е породил.

Изхождайки от гореизложеното, уместно е да отбележим, че за Цв. Тодоров демократичният режим бива припознат като съвкупност от характеристики, ограничаващи се и уравновесяващи се взаимно, които в съчетание помежду си образуват сложна цялост, мотивирана от различни източници и крайни цели. Нарушаването на равновесието води до тревожни последствия. В това се съсредоточава ключовото за книгата твърдение – „Опасностите, присъщи на самата демократична идея, произтичат от изолирането и облагодетелстването на само един от нейните компоненти. Общото между отделните опасности е наличието на определена прекомерност. Народът, свободата, прогресът са съставни елементи на демокрацията, но ако един от тях се отдели от другите, като по този начин се измъкне от всякаква форма на ограничение и се утвърди един-единствен принцип, те стават опасности: популизъм, ултралиберализъм, месианство – интимните неприятели на демокрацията” (с. 26). Посочените конституенти, оформящи и регламентиращи общото пространство, наречено демокрация, се намират в преки отношения с възможните начини за упражняване на власт, т.е. с идеята за плурализма – видовете власт не трябва да бъдат поверявани на едни и същи хора, нито съсредоточавани в едни и същи институции. Отиването отвъд този принцип може да се възприеме като частна проява на онова състояние, „най-големия недостатък на човешката природа”, което древногръцката дума hubris  най-точно назовава. Самоопиянението, самоувереността, които „карат човек да мисли, че може всичко”, пренебрегването на умереността, мярката, произхождащи в случая от комплексността на социума и на демократичния режим, са само част от предпоставките за активизирането на посочените отрицателни социалнополитически феномени, за техния обхват и значение.

Цв. Тодоров разполага върху единна проблемна плоскост личности и явления, взети в линейната им последователност и особеното им диалектично сближаване, за да проследи предисторията на съвременните демократични процеси и закономерности. Мотивите за това са ясни – да се открои развоят на дадена позиция, нагласа или на определено схващане за човека и неговата природа до превръщането им в основополагащи за конкретно обществено устройство. Началната точка в това широко поле на идеите е поставена с припомнянето на „един стар спор” – между късноантичните теолози, писатели и философи Пелагий и Августин. Сблъсъкът между волунтаристичните увлечения и възгледите за човешката самостоятелност и съвършенство и тези за безсилието и непълноценността на индивида по един или друг начин отекват през вековете, с което върху социокултурната темпорална ос биват поставени мислители като Пико дела Мирандола, Декарт, Монтескьо, Русо, за да се контекстуализират измеренията на релацията човек-общество във взаимообусловеността на нейните съставни цялости и вътрешносъотносимата им зависимост и разгърнатост.

Близък до Пелагиевата концептуална схема, Кондорсе е поредната приведена емблематична фигура, която вече пряко кореспондира с изложената трактовка на проблема за проективите на политическото месианство. У изтъкнатия просвещенски мислител се открива онзи оптимизъм на волята, който става центростремителен организиращ принцип с оглед изследваните механизми на властта и рефлексиите им във всички сфери на живота, или, цитатно казано, „той смята в типично Пелагиев дух, че ако човек се старае достатъчно, той ще премахне злото от този свят; че прогресът никога няма да спре и че един ден хората ще бъдат удовлетворени и щастливи” (с. 50). Така се стига до ключовия постулат, който налага определен модел на обществено устройство, регламентиран от упражняването на сила и надмощие: „всички народи (…) трябва „да се доближат един ден до състоянието на цивилизацията, до което са стигнали най-просветените, най-свободните и най-освободените от предразсъдъци народи като французите и англоамериканците”, т.е. дълг на цивилизования човек е „да ги изтръгне от варварството” (по Кондорсе, с. 56-57). Цв. Тодоров разглежда политическото месианство като проявяващо се в няколко етапа (вълни), тласкащи историческия развой на човечеството в отделни посоки, с трайни последици от тяхното предприемане и изпълнение. Революционните и колониалните войни, водени от ръководителите на „най-просветените страни”, на практика осъществяват мечтите на Кондорсе. Създалото се положение не търпи радикални промени, при което статуквото става все по-осезаемо: „щедра програма, асиметрично разпределение на ролите, активен субект, от една страна, и пасивен бенефициент, от друга, от чието мнение никой не се интересува; военни средства за реализиране на проекта” (с. 58).

Като втори етап – пълна противоположност на пелагийския и революционния волунтаризъм, – Цв. Тодоров разграничава марксизма. Тази доктрина не е видяна просто като детерминистка, но редом с това бива припозната като „един праволинеен волунтаризъм”. Въпреки получения парадокс недвусмислено се предлага убеждението, че „съчетанието на тези две привидно противоречащи си характеристики се обяснява ясно чрез известната марксистка догма, според която „съществуването определя съзнанието”. Съзнанието, тоест волята на индивидите, действа предопределено в посока, предвидена от историческите закономерности, тъй като съзнанието е техен продукт. Волята задължително помага на битието” (с. 62). Проследявайки предпоставките за възникването на явлението и неговото системно разгръщане, авторът прави неизбежното съотнасяне на облика на тоталитарната „всемогъща държава” с този на ултралибералния „всемогъщ индивид”, като достига до любопитна функционална дихотомия от вида свободоубиец социоубиец.

Разгръщането на третата форма на политическото месианство се наблюдава след рухването на комунистическите режими в Европа и бележи едно от най-отблъскващите свои проявления – налагането на демокрацията чрез бомби. Конфликтът в Югославия, военните действия в Ирак, Афганистан и Либия експлицират стремежите на развитите демокрации (САЩ, Великобритания, Франция и др.) към вмешателство, с особено смътни интенционални заявености, посредством крайни, „силови средства” при опорочаването „благородството на целите” („да се подобри съдбата на човечеството или на част от него”), като по този начин се стига до трайно компрометиране на демократичните ценности, „които уж защитаваме, тъй като в очите на предполагаемите техни бенефициенти те изглеждат като маска, прикриваща различни мотиви – политически, икономически, идеологически” (с. 97-98).

Винаги повече!

Това гласи логиката на потреблението в условията на ултралибералното пренареждане на жизненото пространство, на потискане на държавната власт и на нетърпящото отклонение налагане и следване законите на пазара. Така знаковите реторически стратегии от същия регистър несъмнено показват, обуславяйки го, и естеството на човешките отношения в създалата се ситуация на преразпределение на силите и възможностите в обществото. Новите техники на мениджмънт и на управление, последица от настъпилата в него еволюция, от прилагането на въпросната идеология, която пък те в замяна облагодетелстват – отслабването на закона (а нека припомним поредното същностно важно позоваване в книгата: пренебрегването на закона отприщва произвола на властта), обезсмислянето на работната сфера, стандартизацията на хората^[i] (дехуманизацията), – на принципа на махалото не просто се оттласкват от предходното, изживяното, утвърждавайки обособена социално-политическа концептуална рамка, но с това и задават характерологични модели на поведение, форми на присъствие, разкриващи някои от съвременните измерения на Пелагиевото наследство. Получената закономерност Цв. Тодоров обяснява по следния начин: „Ултралиберализмът оправдава искането си за неограничена свобода на предприемачеството, търговията и управлението на капиталите си не като защитава правото на егоизъм, а с твърдението, че тази свобода е най-ефикасното средство за забогатяването на обществото като цяло. Той се противопоставя на всякаква мярка за регулация от страна на държавните власти, тъй като според неговите привърженици тя би довела до обедняването на цялото население” (с. 122).

Популизмът е третото зловредно явление, видяно като „интимен неприятел на демокрацията”. Значението на медийната сфера, езиковите стратегии за внушение и послание, демагогията, широко разпространената унификация на политическия дискурс, са онези типични негови суплементи, заради които, ако опрем до комуникативния модел на Роман Якобсон, каналът на връзка бива преустановен, някои от съставящите го елементи (код, предмет, цел) спира да функционира, което е знаково състояние за отношенията в социума. Цв. Тодоров не пропуска да анализира и „сърцевината на популистката идеология” – ксенофобията и отхвърлянето на имигрантите, – придружавайки наблюденията си с множество примери от европейската политическа действителност, за да достигне до извода, че, „подтиквана от нуждата да намери прости и разбираеми обяснения на всеки проблем на ежедневното съществуване, тази идеология си нарочва един познат противник, за да му вмени отговорността за нашите несполуки” (с. 207).

Изследването на Цв. Тодоров се взира само в отделни аспекти от застрашаването на демокрацията, без претенции за всеобхватност и изчерпателност. Но, по думите на Стоян Атанасов, автор на предговора към книгата, разкривайки тяхната същност, тя „ни помага да разбираме демокрацията като сложна и променяща се реалност, чиито компоненти са добродетели, когато съжителстват в хармония, но стават нейни неприятели, когато някой от тях забравя за останалите” (с. 16). Предвид разгледаното предимно в глобален синхронен план, а нека добавим – с оглед и на случващото се в родни условия, все по-настойчиво звучи въпросът „Не е ли настъпил моментът да чуем и приложим актуалния призив: „Демокрация сега”?”.

Цветан Тодоров, „Интимните неприятели на демокрацията”, прев. от френски Деница Иванова, Деница Кателиева, Катерина Заркова, изд. „Изток-Запад”, С., 2013