Месторазположението на световната литература

Лекцията на Галин Тиханов „Месторазположението на световната литература / The Location of World Literature” се състоя на 4 декември в Новата конферентна зала на Ректората, организирана от Софийския литературоведски семинар и Културния център на СУ.

Галин Тиханов (р. 1964) е George Steiner Professor по сравнително литературознание в Лондонския университет (Queen Mary College). Той е член на международния консултативен съвет на Института за световна литература (IWL) в Харвардския университет. Избран е за член на Academia Europaea. Един от почетните председатели на Комитета по литературна теория в Международната асоциация по сравнително литературознание (ICLA). Автор е на четири книги и е член на редколегиите на дузина научни списания в Европа, Северна Америка, Бразилия и Китай.

Бих искал най-напред да благодаря на любезните домакини на тази лекция, професор Кьосев и професор Николчина, и да кажа, че от моя гледна точка отложеното удоволствие на тази среща е още по-голямо за самия мен. Също преди да започна искам да благодаря и на Камелия Спасова, която наистина направи страшно много за организирането на тази лекция, включително този интересен плакат, който, без аз да знам какъв ще бъде, всъщност добре е уловил шегата в моето заглавие. Шегата е, че когато казваме „месторазположение” или дори английското „location”, ние допускаме, че ще се мисли за пространство, за място и за локалности. Аз ще говоря и за това, но в координатната система, която бих искал да предложа, за да се локализират световната литература и този дискурс за „световна литература” (world literature), който е толкова широко разпространен в момента, че почва да става опасно очевиден и саморазбиращ се, в тази координатна система аз ще започна всъщност с въпроса как се отнася световната литература към времето, как се разполага тя върху времевата ос. След това ще говоря по-кратко тъкмо за пространството и за местата. Накрая ще завърша с въпроса къде е положена, къде е поместена световната литература от гледна точка на езика. Така че трите координатни точки, които бих задал тази вечер, са: времето, мястото и езикът.

Нека да започнем с времето. Консенсусът, който според мен е много тревожен, е, че световната литература е явление на транснационализма. Поради това е явление, което идва след модерността, след триумфа и заника на националната държава и националните култури. От тази гледна точка световната литература е тържество на идеята за мобилност без граници. Сама по себе си това е идея, която изисква да зададем доста въпроси, защото тя продължава да изключва огромни маси от хора, които нямат равни възможности за образование, или други, попаднали в капана на бедността, непритежаващи паспорта или визата, която би им помогнала да прекрачват граници. Но тъй или иначе, днес световната литература се мисли под знака на транснационализма и на стъпалото в развитието на историята, което идва с бавния залез на националните държави. Това е първият възможен отговор на въпроса къде е световната литература върху времевата ос.

Вторият възможен отговор е, че световната литература винаги я е имало. Типичен експонент на този възглед е Франко Морети. Неговите работи от последните години говорят за световна литература до 18. в. и световната литература след 18. в. Те се различават според Морети качествено поради това, че помежду им стои появата на световния книжен пазар. Той също така вярва, че тъй като те са качествено различни, трябва да се изследват и с различни методологии. За световната литература преди 18. в. Морети мисли в термините на еволюционната биология. Неговата пътеводна звезда е един класически труд на Ернст Майр, публикуван още през 1942 г. А за световната литература след 18. в. той мисли по-скоро през призмата на теорията на световните системи, свързвана, разбира се, с Имануел Валерщайн. Аз ще се върна към този втори възможен отговор – че световната литература винаги я е имало, че тя не е непременно продукт на транснационализма и на културите, които живеят в режима на глобализация – в края на първата част от тази лекция.

Но преди това нека предложа един трети отговор. Третият отговор е, че световната литература нито винаги я е имало, нито е порождение на транснационализма. Тя всъщност е предмодерно явление и в това е част от нейния чар и част от нейното загубено богатство. Искам да ви дам два примера на мислене в тази посока. Първият е свързан с Познет и неговия ранен труд „Сравнително литературознание“ (Comparative Literature, 1886 г.), всъщност първият труд изобщо на английски, който използва словосъчетанието „сравнително литературознание” в заглавието си. Познет вярва, че еволюцията на литературата трябва да се мисли социологически, но не социологически по начина, по който ние бихме я мислили днес през призмата на социално разслоение, на класови антагонизми, на мрежи и агенти, а през призмата на еволюцията на полиса, на типа общество, който прави възможен един тип литература или друг. Това е една интересна идея и аз трябва да кажа, че макар Познет днес да се чете главно от историците на сравнителното литературознание, самата идея, нейният интелектуален заряд са доста привлекателни. Аз си мисля тук например за Хана Аренд, която твърди (и аз смятам, че това е един много важен ход в нейната политическа философия), че основният въпрос на политическата философия е въпросът за размера и структурираността на полиса. И наистина, ако погледнем днешните реалности, ще видим, че всички тези опасения, че Европейският съюз е недемократична институция, се пораждат тъкмо от това напрежение между полиса и неговата политическа организация. Нашата исторически наследена вяра е, че демокрацията е скроена, за да съществува и да обслужва полис с кохерентността и размерите на националната държава, но когато се отиде отвъд нея, демокрацията започва да се препъва, да се изпразва от съдържание, да се формализира и т.н, и т.н.

Познет обаче не е Хана Аренд и неговият език е различен. В сценария, който той предлага, първият тип полис е кланът и съответно клановата литература. Следващата е литературата на града република. А третият в тази еволюционна схема е тъкмо типът литература, който той обозначава като световна литература (world  literature). Той влага в това нещо много по-различно от Гьоте и от предшествениците на Гьоте, които около 50 години преди ваймарския автор започват да говорят за тези неща, използвайки именно словосъчетанието Weltliteratur. Едва след „световната литература” у Познет стигаме до националните литератури, които се хранят от остатъчното споделено наследство на световната литература. Конкретният пример на Познет за световна литература са литературите на Древна Гърция и особено на Рим. И предпоставките според Познет за появата на световна литература и за това тя да се окаже жизнеспособна са две: наличието на империя и наличието на религия, която постепенно се утвърждава като доминантна. В най-благоприятните случаи двата фактора взаимодействат един с друг.

Трябва да кажем, че в последните две-три десетилетия в тази идея, че световната литература непременно зависи от империя или от световна религия (било то християнство, било то ислям и т.н.), или от колониална експанзия – от политически актове на завоевание, които повличат след себе си войни, неравенство, нещастие, катаклизми, кръвопролития и т.н. – в тази идея, която е толкова разбираема за всички сред нас, които клонят към едно умерено ляво мислене за световната литература, бяха внесени съществени корекции, които усложняват нещата и ни карат да ги видим по по-различен начин.

Основополагаща тук е работата на Шелдън Полък върху това, което той нарича „санскритския космополис”. Става дума за утвърждаването на санскрит като световен език и за текстовете, писани на този език в Югоизточна и Южна Азия от 3. до 13. в. от н.е. Това, което е важно в работата на Шелдън Полък дори за хора, които знаят много малко за санскрит, какъвто за съжаление съм самият аз, е неговото настояване, че световният език и световната литература могат да бъдат произведени и по други пътища в предмодерността. Не непременно чрез империята, не непременно чрез доминиращата религия, а както той показва в този ареал и в този хронологичен отрязък от десет века, чрез действията на малки групи от търговци, интелектуалци, свещенослужители, които бавно, но както се оказва, неотменно спояват тези огромни територии с някои малки изключения върху картата, които той отбелязва, чрез разпространението на санскрит.

Санскрит според него започва да действа като езика на политическата власт, но не в смисъл на производство на държавни документи, не в смисъл на архивиране на нотариални актове, на устройствени разпоредби, на закони и т.н., а в смисъла на производството на текстове, които говорят символичния език на властта и утвърждават една политическа естетика в този огромен регион между 3. и 13. в. Напоследък Александър Бийкрофт също потвърждава тези мисли, работейки главно върху китайски материал от 3. до 6. в. от н. е. Същественият момент, който мисля, че трябва да удържим, е, че това води до едно разколебаване на идеята, че в предмодерния си вариант световната литература непременно пристига на крилата на империята, на хомогенната, или развиващата се към хомогенност и доминантност религия, на завоеванието, колониализма и т.н. Мисля, че това е едно много важно уточнение.

Познет, мислейки социологически за литературата и нейната връзка със съответния тип полис, мисли за тези неща не телеологично, т.е. фактът, че националните литератури се появяват след световната литература, не ги прави в никакъв случай по-малоценни. Не е такъв случаят обаче с един централноевропейски интелектуалец, на когото бих искал да посветя няколко изречения тази вечер. Той принадлежи към същото това възможно решение на въпроса къде се намира световната литература върху оста на времето. И той също изповядва вярата, че световната литература е преди всичко явление на предмодерността.

Но за разлика от Познет, който остава ценностно неутрален, Михай Бобич (унгарско-еврейски писател, преводач, интелектуалец, който пише най-важните си работи през 20-те и 30-те години; за интересуващите се от Дерида нека споменем, че в една от работите си той препраща към една от религиозните поеми на Бобич) смята, че с пристигането на националните литератури ние постепенно започваме да ставаме свидетели на културен упадък. За него световната литература е онова блажено пространство на споделени ценности, на общ език, на койне, зададено от гръцкия, след това за дълго време от латинския, общият споделен свят, който започва да издребнява, да се парцелира, да враждува вътре в себе си с пристигането на националната държава и на националните култури. Тази негова теза е изложена в една малко идиосинкретична, но изключително интересна история на европейската литература, която той пише в средата на 30-те години на 20. в. и която е преведена на немски и италиански. Последната глава, която обглежда състоянието на нещата около Първата световна война (в тази дълга история от около 600 страници), така се и нарича – „Падението на световната литература“. Бобич между другото е, мисля си, във великолепна позиция и наистина превъзходно екипиран със знания и ерудиция да говори за тези неща. Той е в крайна сметка човекът, на когото унгарската култура дължи включително и пълния превод на „Божествена комедия“ на Данте, който той прави малко преди и малко след Първата световна война. Но разбира се, ако кажете „Не е ли неговото схващане елитистко?“, аз ще побързам да се съглася с това.

Така че ето няколко дотук възможни отговора на въпроса къде се намира световната литература върху картата на времето, не върху пространствената карта. Каква е значимостта на тези различни отговори? Тяхната значимост е преди всичко в това, че те ни дават възможност да започнем да разбираме, че схващането за световната литература като за продукт на транснационалните култури, когато става възможно разпространението на текстовете без граници, в режим на едновременност, консумирани чрез интернет и т.н., е само един начин да се мисли за световната литература. Той има своя сърцевина от предпоставки, които веднага стават относителни и към които ние можем тутакси да се отнесем със скептицизъм, щом хвърлим поглед към другите два отговора на въпроса къде се намира световната литература върху оста на времето.

Казахме, че един от тези отговори е твърдението, че световната литература винаги я е имало (Франко Морети като пример). Искам да завърша частта за полагането на световната литература във времето с кратък екскурс върху един руски мислител за световната литература и нейната история, който, без да има нищо общо с Морети и преди него и по много различен начин, се присъединява към същия този отговор, че световната литература винаги я е имало, че тя не е непременно ефект на късната модерност или на днешните времена. Става дума за превеждания и в България ориенталист Николай Конрад, който, знаем, е специалист по китайска и японска литературна, културна и политическа история. Това, което прави Конрад особено интересен, е, че също като Морети, но разбира се, по много друг начин, той не се ограничава с признанието или с допускането, че световната литература винаги я е имало. За разлика от всичките си руски колеги по негово време, които долу-горе споделят това разбиране, той отива по-далеч и започва да си казва: „Ако я е имало, ние трябва да можем да напишем нейната история“. Но как се пише историята на световната литература? Просвещенският начин, когато възниква самото понятие «световна литература», Шльоцер, Виланд, след това и Гьоте, е кумулативен. Взимаме примери от културния опит на различни етноси, по-късно различни нации, облюбваме ги, възхищаваме им се, затова защото те ни дават достъп до различието, и след това ги полагаме в една история, която може да расте без предел. Първото издание на прочутата антология на Хердер, който е един от законодателите на тази линия, стига чак до Перу във вноса на примери. Второто издание, вече известно като „Гласовете на народите в песни“, прибавя дори и Мадагаскар. Но това прибавяне по принцип може да бъде безгранично, то не ни дава концептуалния инструмент, с който да започнем да пишем историята на световната литература. Шльоцер например също в този ключ казва: „Ето ги големите световни литератури – арабска, юдейска, руска, английска и т.н., но аз сега ще ви кажа, че и исландската е също толкова важна“, справка – сагите. Това разширяване на концентричния кръг може да трае практически безкрайно.

Конрад обаче заявява, че ако историята на световната литература в цялото й времепротичане е изобщо възможна, тя трябва да е възможна като свързване на критичните точки на преход от една формация към друга, през които тъй или иначе всички части на света, всички етноси, всички нации трябва да преминат, макар да го правят по различно време и по различен начин. Конрад звучи тук като добър правоверен марксист, с малкото уточнение, че тази идея, че светът е обхванат от общи закони на стадиално развитие, които слагат своя отпечатък и правят тези преходи от една формация към друга неизбежни, е всъщност преди всичко откритие на френския позитивизъм, върху което марксизмът пише един своеобразен палимпсест. И тъй, Конрад смята, че могат да бъдат идентифицирани ключови литературни текстове (понякога той тълкува литературата с багажа на китаевед, доста по-широко от модерното европейско тълкуване), които отразяват тези преходи и мисленето за които може да ни позволи да започнем да пишем тази история. Той избягва между другото марксическите термини „робовладелско общество”, „феодализъм”, „капитализъм”. За прехода от Античността към предмодерността такъв кристализиращ текст за него е „За Божия град“ от Августин. В прехода от предмодерността към модерността такъв текст за него става „Божествена комедия“ на Данте. И за прехода от това, което той нарича модерност към съвременността (най-новото време), представителният текст е „Комунистическият манифест“ на Маркс и Енгелс. Ще кажете ортодоксален избор за един добър марксист (който през по-голямата част от живота си е бил за съжаление и върл сталинист). Да, но този избор има и по-дълбоки основания, доколкото и трите текста носят свой специфичен есхатологичен заряд, който ги поставя в линията, конструирана от Конрад.

След като е очертал тази мащабна схема, Конрад продължава да се съмнява: „Добре, но това все още е твърде наедро; трябва да помогнем на схемата да работи и на равнището на естетиката“. И трябва да видим целите тези формации, които традиционното литературознание каталогизира чрез –измите едновременно като мирогледни и като стилистични формации. Неговият опит да направи това е върху ключовата за него формация – Ренесанса; ключова, доколкото, в европейското разбиране, тя бележи важния преход към капиталистическата модерност. И тук идва най-интересният обрат. Конрад започва да гледа на Ренесанса само като на един от вариантите на многократните ренесанси, които по различно време и в различни общества са сигнализирали типологически важната ситуаця на възобновяване на традицията. Всъщност за Конрад исторически първият ренесанс е предмодерно и неевропейско явление. Той е бил многократно критикуван за тази теза, и основателно. Но тъй или иначе според него ренесансът започва в Китай през 8. в. от нашата ера, минава след това през Иран и Близкия изток и чак след това пристига в Италия. Не в смисъл на влияния, които могат да бъдат проследени – това не би било интересно, а в смисъл на типологически тъждествени моменти на обръщане към класическата традиция, нещо, каквото става и в Китай през 8. в., и в Италия според картината на Европейския ренесанс от учебниците по история.

Друга такава формация (мирогледна и стилистична) – реализмът, – според Конрад описва обратната траектория: почва от Европа (капиталистическите отношения са най-напреднали, най-зрели, антагонизмите са най-оголени там според марксическата логика) и след това марширува победно, пристигайки в Близкия изток, в Япония, Корея и Китай чак през 20-те и 30-те години на 20. в. Наистина, ако четем нови надеждни истории и на арабската литература, и на литературите на Далечния изток, ще видим, че тази формация, която ние обозначаваме обикновено като критически или социален реализъм, се манифестира по по-последователен начин едва в 20-те и 30-те години по тези места. В арабските литератури, доколкото разбираме, четейки такива истории, романът така и не става доминиращият жанр на модерността. Всичко започва, и продължава в много голяма степен, с доминация на късия разказ. Донякъде това напомня кривите, които Морети описва, когато говори за приключенията на романа като европейски жанр на новото време, на модерността, в неговите странствания до бреговете на Южна Америка. Морети се опира на един изключително важен бразилски литературен историк, Антонио Кандидо, който пише през 50-те години една фундаментална книга, наречена „Формирането на бразилската литература”. Морети разглежда пътешествието на романа на натурализма, давайки примери със Зола, Верга в Италия и след това един бразилски романист, Азеведо. Трябва да обърнем внимание на това, че Морети нарочно избира примери, които не ни представят това пътешествие като прекалено удължено във времето, възпроизвеждайки или идеята за културна изостаналост или идеята за копиране. На практика той ни представя три романа, написани в рамките на тринайсет години. В никакъв исторически мащаб това не е прекалено дълъг период от време. Тезата на Морети е, че сюжетът на романа пътува лесно и леко; това, което се променя, е неговата стилистика. Това е нещо, което си струва да се дебатира.

Смисълът на тази първа част, която е и най-дългата, беше да извади наяве начини на мислене за световната литература, които не са непременно в мъртвата хватка на безпощадния презентизъм, който идва със сегашния англосаксонски дискурс за world literature. Въпросът е, ако ние признаем, че световната литература не е ограничена хронологически, културно, социално и по друг начин в този отрязък от време на тържествуващата глобализация от 80-те години на 20. в. насам, как трябва да валидизираме това твърдение с методологически сериозни, заслужаващи доверие начини на мислене за нейната историческа протяжност? Как да напишем нейната история по начин, който не е кумулативен, не е панорамен, не е избиране на шедьоври оттук-оттам. Това е един открит въпрос, за който можем да продължим да мислим.

Нека поговорим сега съвсем накратко за мястото на световната литература върху картата на света, в пространството. Първата уговорка е, че сегашният дискурс – англосаксонският дискурс, диктуван от хоризонта на либералното въображение – си представя света като един и единен. Сегашното мислене за пространствеността на световната литература обикновено отказва да проблематизира що е свят и как този свят е различен дори в своята едновременност. Има един антидот срещу подобна теза и той идва от оптиката, зададена от методологията на световните системи на Имануел Валерщайн. Светът, нека припомня, според него е структуриран в три зони: сърцевина, полупериферия и периферия. Вълните на икономическа експанзия се движат от сърцевината през полупериферията (например Италия), докато стигнат до периферията, но и обратно, доколкото периферията изнася суровини и работна ръка. Възраженията срещу подобна перспектива са, че всъщност тя не обяснявала динамиката на световната литература. Възразяващите на Валерщайн (и на Морети, който е изтъкнат привърженик на Валерщайн) твърдят, че не трябва да се предпоставя като обяснителен този икономически модел, след като на практика в световната литература нищо не идва от периферията към сърцевината, за разлика от световната икономика, където от периферията към сърцевината пътуват евтини природни и човешки ресурси (цялата история на колониализма и постколониализма). Мнозина, включително Казанова, са склонни да виждат световната литература едва ли не само чрез вълните на литературните иновации и моди, които трескаво обхващат периферията. Моят отговор е, че това просто не е вярно. Много неща в световната литература идват от периферията към сърцевината, просто трябва да приемем оптиката на това, което се случва в литературата в условията на изгнаничество, на прекосяването на граници, често пъти под тежестта на принудата. Трябва да погледнем целия този опит на европейския модернизъм, който не би бил възможен без интелектуалните суровини, и нещо много повече от суровини, разбира се, на периферията. Не е нужно да говоря за големите румънци в Париж, в театъра, в изкуството. И не е нужно да говоря за другия дори по-важен пласт, където няма видимо движение в пространството, но има активизиране на останали в сянката дискурси на архаиката в културата на авангарда.

Последна уговорка във връзка с мястото на литературата върху пространствената карта на света. През изминалите две-три десетилетия много сериозно се взима необходимостта активно да се мисли естетическият опит отвъд Европа и Северна Америка – да се говори сериозно за китайската естетика, арабската реторика и за начина, по който те и самото това говорене променят представата ни за световна литература. На пръв поглед изглежда, че това е един наистина сериозен ангажимент и че той ни придвижва към една полицентрична карта на световната литература, в която мястото не е едно, местата са поне няколко. Но аз си мисля, и това е моят скептицизъм в това отношение, че цялата тази работа по разширяването и по съставянето на една полицентрична карта в много голяма степен бива осуетявана от доминиращия подход в сегашния англосаксонски дискурс за световната литература. Спомнете си Дейвид Дамрош и неговото настояване, че парагидмата на изучаване на литературата като „световна литература” се състои в това литературните текстове да се изучават „в тяхната циркулация”. Това е предметът на световната литература според Дамрош; тя изучава циркулацията на литературните текстове. В самата дума „циркулация” вече чуваме този за мен много смущаващ подтекст на кръговостта, на това, че литературният текст не обживява различните места на тази желана от нас полицентрична карта на световната литература, а описва кръговите движения на едно битуване без локализация (мислете за потоците на световния капитал, които се описват точно в тези термини на циркулацията).

Накрая бих искал да се обърнем към третата координата – как световната литература се ситуира спрямо езика. Въпросът изглежда на пръв поглед банален. Но на мен ми се струва, че той всъщност побира като в сърцевинна точка всички значителни и остри дебати в момента върху световната литература и нейното отношение към сравнителното литературознание. Ако внимателно препрочетем Дамрош, ще видим, че в неговата книга става едно много показателно приплъзване. В първата глава той казва, че тази циркулация на литературните текстове, която изучава световната литература и която съставлява световната литература, може да бъде както в превод, така и на езика на оригинала. Докато стигнем до заключението, езикът на оригинала някъде се изгубва, той напълно изчезва. Дамрош в заключението много настойчиво и недвусмислено говори за това, че същинският предмет на световната литература е изучаването на литературата в превод. Това е различна оптика – тя има своите ограничения, както и своите преимущества. Донякъде за тези неща говори Морети, но по различен начин, без да изключва напълно езика в своята идея за «далечното четене», която се противопоставя на дългата традиция на „близкото четене”. Важно е да се отбележи, че една гледна точка към литературата, която привилегирова превода и изключва езика на оригинала, същевременно привилегирова едно мислене за литературата отвъд езика (ако ми разрешите тази реторична заостреност, която репетирах в чудесния семинар, на който ме бе поканила Миглена Николчина). Мислене на литературата отвъд езика, където литературата престава да бъде функция на езика и става просто сноп от преносими съобщения. Дамрош класифицира различните произведения, които изучава световната литература, обособявайки специфичния клас на  т.нар. творби прозорци към един друг свят, към друга култура. Това не е непременно добра литература, но тя ни казва нещо за това как хората живеят в Китай или от какво се вълнуват хората в Египет. Моята теза е, че този ход, който радикализира възможността литературата да се мисли отвъд езика, продължава с други средства, ако перифразираме Клаузевиц, големите питания на класическата литературна теория. Като „класическа” определям теорията от Руския формализъм до 80-те години, когато смятам, че литературната теория престава да съществува като самостоятелен дискурс и методология. У руските формалисти за пръв път виждаме по един концентриран и много оголен начин съжителството и конкуренцията на тези две оптики. От една страна, мисленето на литературата изключително чрез работата на езика, езика на оригинала. Якобсон е най-яркият представител на тази методология, наричана от мен „езиков фундаментализъм”; като литературовед през цялата си кариера той не прави почти нищо друго, освен да анализира стихотворения на езика, на който са написани. Другата възможност е възможността, екземплифицирана от Шкловски и Айхенбаум – да мислим литературата (дори когато сме съгласни, че това, което прави литературата литература, е литературността) отвъд ефектите на езика. За разграничението между сюжет и фабула например не е нужно да знаем езика, на който е написана творбата, за да видим как то работи. Понякога не е нужно да знаем езика на оригинала дори за да разберем  пародийните пластове на творбата, достатъчно е да имаме някакви познания за литературните конвенции на една епоха, на една култура. Трябва да разглеждаме сегашния дебат за световната литература, или това настояване, че дискурсът за световната литература носи един особен подход към литературата, който привилегирова мисленето за литературата отвъд езика, като удължение на един дебат, който започва с Руския формализъм. Важно е да видим как наследството на вече мъртвата литературна теория продължава да съществува в ръцете на нови собственици по един разпръснат начин. Базисни въпроси дали литературата се мисли най-добре чрез езика или отвъд него продължават да са съществени.

Това има сериозни последици. Когато изключим езика, както Дамрош и всички, които гравитират към него, това повлича със себе си смаляване на контекста. Със смаляването на контекста нараства преносимостта на съобщението, защото ги няма шумовете в системата, няма ги всички тези корени в традицията, в контекста, които задържат съобщението и не позволяват то да преминава свободно през границите. Твърдя, че този съвременен, актуален дискурс за световната литература е зададен от хоризонта на либералното въображение. То иска да тълкува литературата по начин, който ускорява нейната циркулация, отстранява задържащите фактори, които пречат на преноса на съобщенията; така то до голяма степен деконтекстуализира литературата. Това е едната страна на веригата. От другата страна на веригата е реципиентът, който също е поставен в този либерален режим. Либералното въображение си представя един читател, който, независимо от своята образователна история, политическа поместеност, имуществено състояние, религиозна обвързаност и т.н., е в състояние да усвоява тази литература, която достига до него така безпрепятствено. Да взима от нея колкото пожелае и по какъвто начин пожелае. С други думи, присъстваме на една жестикулация, която трябва да разшири неимоверно пазара на наличните артефакти и също да разшири неимоверно множеството от консуматори на тези артефакти, за които различията както в контекстуалността и произхода на съобщенията, така и в другия край на възприемателската верига стават все по-несъществени.

Последният аспект на това либерално въображение мисля, че засяга начина, по който този дискурс за световната литература си представя самото взаимодействие между литературните текстове. Не само че те нямат нужда от своята история и контекстуална обвързаност, че трябва да бъде прерязана пъпната им връв с тяхната среда, за да могат тези текстове да пътуват по-свободно, но и в смисъл, че самите текстове взаимодействат помежду си по либерален модел. Те взаимодействат по същия либерален начин, който аз бих нарекъл конкуренция без сравнение, защото вече е невъзможно те да бъдат сравнявани в режима на естетическата ценност (или нейната липса), на високата/ниската литература, на голямата/малката литература – нищо от това не е валидно в дискурса на „световната литература”. Тези произведения са хвърлени във все по-разрастващия се пазар на артефакти и от тях се очаква да оцелеят, борейки се да наложат своята значимост и да стигнат до своите читатели. Това е, което Дамрош казва, когато пише, че световната литература е една игра, в която произведенията взаимодействат по начини, които имат малко общо с културната и историческата близост. Вместо това произведенията на световната литература взаимодействат в натовареното поле, определено от един флуиден и почти безграничен набор от възможности за противопоставяне и комбинации. Произведенията са в конкуренция помежду си, без да се сравняват; те не обменят смислови валенции непременно по начина, по който биха ги обменяли, ако се контекстуализират техните послания. Нещо повече, на самия читател е предоставена неограничената възможност да комбинира по свой вкус, по свое усмотрение, според своите потребности тези различни произведения на литературата. Затова Дамрош твърди, че някой, който чете заедно „Пътят на Суан” от Пруст и японското „Повествование за принц Генджи”, може да открие в тях поне толкова дълбоко резониращи асоциации, колкото (може би дори и повече) онзи, който внимателно чете Пруст заедно с Балзак. Това либерално въображение продължава по добрия старомоден начин да очаква, че литературата е една неизчерпаема съкровищница от значения, но то вижда тези значения не иманентно и не контекстуално, а като транзакция между деконтекстуализирания читател и също толкова деконтекстуализирания литературен текст.

Всичко ли е лошо и всичко ли трябва да ни тревожи в този актуален англосаксонски дискурс за световната литература? Има две неща, които трябва да удържим като достойни за размишление в може би по-позитивен план. Едното е възобновената от дискурса за световна литература радикална възможност литературата да се мисли отвъд езика. С всичките проблеми, които това поражда, но също и с алтернативите, които дава на подходи, които боксуват или които може би са достигнали прага на своята евристична ценност. Другото, което мисля, че е много важно, е, че потапяйки ни в тази безпощадна и будеща основателни възражения пансинхронност, англосаксонският дискурс за световната литература същевременно ни кара да се усъмняваме в телеологичните сценарии за литературата. Той действа като нож с две остриета: притъпява чувството за история, но заедно с това, синхронизирайки текстове от различни времена, демобилизира телеологичните схеми. Препрочитайки Михай Бобич, ще видим, че световната литература понякога е била вплитана в тези телеологични дискурси просто с обратен знак – от разцвета към упадъка, от голямото споделено богатство на гръко-романската античност до парцелираните малки, непреносими, комплексирани култури. Бобич мисли преди всичко за културите на Централна Европа, не за културите на Балканите (неговата носталгичност го позиционира именно като централноевропейски мислител, ако ми разрешите тази едра типология, доколкото англосаксонското е по-рядко носталгично; Ищван Бибо през 40-те години също говори за комплексите на малките култури, за тяхното затормозяване, обръщайки се главно към историята на Централна Европа). Тази синхроничност, заложена в съвременния дискурс за световната литература, може би наистина повече отпреди ни помага да мислим литературата и нейните движения по нетелеологичен начин.

Тук идва последният обрат за тази вечер. Всичко това, както току-що загатнах, изглежда възможно само защото сегашният либерален дискурс за световната литература сам е отражение на една сама по себе си телеологична вяра, че литературата в ерата на глобализацията е просто феноменологичното явяване – в естетиката, в културата – на мисления от Кожев и провъзгласения от Фукуяма край на историята. Където в последна сметка и телеологията, и отказът от нея престават да имат особен смисъл.

Разрешете ми да ви благодаря за вниманието. Разрешете ми също тъй, започвайки в началото с благодарности към личности, сега да завърша с благодарности към институции: Културния център на Софийския унивеситет, Софийския литературоведски семинар и съвсем не на последно място, Центъра за академични изследвания в София (Centre for Advanced Study, CAS), който направи възможно това гостуване.

Лекцията е подготвена

за печат от

ИВАН ИВАНОВ и РЕНИ МАНОВА