Едвин Сугарев
Става дума за остра, грапава, режеща поезия. За болката от писането и за писането като болка. За непоносимостта към това наоколо, за несводимостта на духа към тленната обвивка, която му осигурява най-важното поетично качество: да бъде уязвим. Да изстрадва света. Да го съпреживява, изчерпвайки себе си.
Няма да намерим поетически рецепти тук. Нито преднамерени конструкции, нито добре обмислени парадигми, съобразени с това как се пише сега. Освен може би следните два реда от „Лоша кожа”, които като че ли събират в себе си цялата негативна енергия на тези разглобени тела и раздробени територии, обитавани от поетичното в неговото екстремно до пароксизъм битие:
Оставям буквите на яростта си
и изреченията на погнусата да зреят.
Тази поезия наистина разгражда границите между яростта и погнусата. Прелива ги, слива ги, вае ги като глина. Прави ги плътни и осезаеми, одарява ги с плът. Всъщност в нейния най-дълбинен контекст плътта е глина и глината е плът; живото и мъртвото се омесват, самоизвайват се. Животът всъщност не е нещо, което ни се случва, а сложна верига от взаимоотношения, в които си причинаваме един на друг – а това е болезнен акт, вграден в негативните пространства на общото бездиханно живеене, на нехайството към духовното, на загърбената взаимност.
Стихосбирката е триптих: Животните, Тялото, Смъртта. Последната също е част от тялото, както подчертава заглавието на финалния цикъл. Самото то пък има части – както има части един механизъм; може да бъде разглобявано, разпилявано – но механизъм не е, защото боли. В поезията на Яна Пункина болката е оживяващата сила, доказателството за съществуване – болката и уязвимостта, която ни я причинява.
Всъщност в цялата стихосбирка се говори за плътта – за страдащата плът – но никъде просто и само за нея. Тук плътта е метафора – в същия дух и смисъл, в който предметният свят е метафора в стиховете на Далчев. При това не е метафора във фрагментарния смисъл на думата, не е средство за себеизразяване, нито пък крехко мостче между два свята. Метафората е глобална – тя няма за цел да ни разкаже или покаже света – има за цел да ни въведе в неговата единосъщност, сбъдваща се именно през болката, именно чрез страданието.
Няма вътре и вън. В нощта кучета разкъсват котка на двора – нейната смърт е преживяна като утробна болка: „Лежи у мен животното – живо, треперещо,/ покрито вече със ледената лига на смъртта”. Точно това „у мен” е техниката за съпреживяване в поезията на Яна Пункина. Можем да се запитаме: кой кого опитомява в „Опитомяване” – кой кого държи в ноктите си, кой кого прокобява с тази тайна, пропъпляща сякаш съдбовност? Тялото се идентифицира с червеношийка в „Падането на гласа” – викът – поетичният вик – се чете в кръглите очи на падналата като камък птица. В „Птиците на безпокойството” гневът избухва в ято гарги – и буквално взривява привичния свят – точно както разкошният пустинен замък се взривява във финала на „Забриски пойнт” на Антониони. В „Плъхкинята” стъклата, с които хранят плъховете, прорастват в чупливи деца, чиято крехкост устоява само до края на оградата.
Цикълът „Частите на тялото” гъмжи от тела, които се разграждат и самоизграждат, разпадат се взаимно, преоформят се под извайващите ги ръце на поетите и приети страдания. Самотни тела, които изграждат ръце около себе си, за да се самопрегръщат, които се опиват сами от вкуса на устните си. Ребрата като струни, на които свири битието, черепът като църква, обитавана от крехки и безумни религии. Крехкостта като битие – счупването като себеосъществяване. Кожата като палимпсест, върху който ни пишат. Дробовете като вълци, които клечат зад решетките, дебнат се и виждат само вой. Бих обобщил: тялото като бестиариум. Тялото, чийто център на болката лежи на пътя; тялото като същество, чиято кожа не е окръглена, за да остане място за раните; като организъм, който е дотолкова уязвим, че вече няма очертания – и за него вече не съществува вътре и вън.
И накрая финалният цикъл: „И смъртта е част от тялото”. Тя е всъщност това, което свързва – а може би и това, което ни осмисля. Мислен е едновременно като вътрешен апокалипсис – както е в „На светофара” – и като същност, която ни обитава, която износваме в себе си като ембрион – която се ражда от нас и с това раждане може би ни преражда – а може би не – както е в „Смъртта”. Мислена като напускане, като изоставяне на себе си в делничните лабиринти – както е в „Напуснатия човек” – и като жажда да откупиш – не – по-скоро да повелиш живот, тази невъзможна и вечно обитаваща ни поетична воля, която виждаме в „Говори на цветята” – и която е идентична с рефрена „и смъртта няма да има свое собствено царство” на Дилън Томас – с който впрочем заглавието на този цикъл кореспондира. Виждаме много лица на смъртта – които всъщност изобщо не са лица, защото са метафори – и са метафори на живота. Са нейните огледални визии, които трябва да приемем в себе си, да ги направим част от собствената си идентичност, за да се самоосмислим.
“Частите на тялото” е особена, различна стихосбирка. Различна от поетическия мейнстрийм, бягаща от преднамерените писателски стратегии и отказваща да приеме каквито и да било матрици. Тези, които очакват поезията да се състои от хубави думи в приятни хармонии, няма какво да правят между нейните корици. Но пък тези, които мислят поезията като разтърсваща сила, които виждат нейната мисия като преобразяваща сила, способна да проблематизира привичния свят, ще поемат с удоволствие нейния тръпчив вкус, упоителния й дим, грапавата й ласка, нейната приютяваща болка.
Яна Пункина, „Частите на тялото“, Ерго, София, 2013.
