Божидар Кунчев
Витолд Гомбрович, казва, че „…щом страданието е неминуемо, нека поне човек придаде човешки смисъл на своето страдание”. У нас Вутимски придаде на страданието си и смисъла, в който е не само личностното, но и характерното за епохата му. Придаде му и смисъла да си неспокоен дух в ситуацията на криза и прелом, подложила на изпитание ценностите на хуманизма. Вутимски ни изправя пред въпросите, които още са проблем, очакващ разрешението си. Без да бъде теоретик, осмислящ кризата с понятия и концепти, а само поет с чувствителност и точни рефлекси, той разкрива недъзите на времето си, неговата бездуховност, унизената истина и човечност. Вутимски ни е близък и ни вълнува заради болката си, че „една просташка несправедливост” е провъзгласила ползата за „ужасен заместник” на красотата. Човекът, пише той, „вече не е способен на съзерцание, на вдълбочаване в себе си”. За творчеството на един писател поетът казва, че то ще бъде оценено „по-пълно от другите поколения след нас, когато грубият утилитаризъм отстъпи мястото си на една по-висша естетика, когато човекът ще живее без мизерия и духовно обезличаване”. За каквото и да пише, той изхожда от своя персонализъм, от възгледа си за човека като свободна и креативна личност, отричаща догмите на обществото. Мисълта му е съзвучна на казаното от значимите писатели и философи, взели на прицел пороците на „модерното” време и това, което предпоставя появата на тоталитаризма. В кръга на млади хора предимно с леви убеждения Вутимски своевременно се разграничва от тях и поема по собствения си път. Така той се откроява ярко като противник на литературата, преднамерено обвързана с естетиката на „уличния позив”. Изпитва неприязън към едноизмерното мислене на онези, за които пише в есето си „За равенството”. Не може да ги приеме заради техните елементарни разбирания за историята и смисъла на живота и заради това, че „обичат” човека само доколкото е подчинен на колектива. Много чужда му е идеята за твореца, подчинил таланта си на някаква идеология, поради което и пише: „Аз не поддържам, че художникът трябва непременно да стои настрана от обществения живот. Големите събития в живота на народите са намирали своето тълкувание и увековечаване в изкуството. Това обаче не става с никакво политическо организиране на художниците. Нито пък са нужни съвети и напътствия. Художникът твори сам и е отговорен сам”. Страдащ заради безпътицата на Европа, отрекла Кант, за да предпочете щиковете на насилието, с предчувствието, че в бъдещето общество няма да има място за него, той остава верен на себе си като хуманист и свободен творец. А сред причините, на които се дължи опълчването му срещу ретроградното, под каквато и форма да се представя, е поделянето на Полша от Хитлер и Сталин през 1939 г., за което пише в повестта си „Очите, които плачат”. Никой от младите поети в неговия кръг не възприема тогава този варварски акт като дело на два режима, доста близки в същността си.
***
„Не можеше човек да не го види и да не го забележи. И затова, когато се видяхме за първи път в четвърти гимназиален клас, направи ми впечатление тази негова необичайност и деликатност. Аз дори бях малко смутен. Наистина това беше едно лице, което внушаваше нещо особено непривично за разлика от всичките други лица на млади хора, още неоформени, неовладели собствения си душевен мир и поведение. (…) Вутимски беше личност, която означаваше едно самостоятелно присъствие, самостоятелно мислене и поведение. Всички идеи, които изповядваше, имаха у него изключителна емоционална и личностна окраска. Сред тия среди, където той се движеше, той беше оригиналът, изключителното, уникалното явление. (…) В един век, в който няма личности или те не са чак толкова много, Вутимски беше една забележителна фигура. Под такова осветление трябва да се вижда присъствието му в нашето време – просто една свободна фигура, една свободна личност във всяко отношение.” (Михаил Величков)
„До такава степен мен да ме беше обаял Вутимски, че веднъж аз казах в кафене „Средец”: „Това е най-голямата фигура тук! Той всички ни заедно може да побере в малкия си джоб!” (…) Почнах да говоря с него да напусне „Златорог”, а той казва: „Ама как така, ама това е моята естетика. Онова, с което съм скъсал, съм го направил не за да отида в „Златорог”. Нито пък съм в „Златорог”, за да не бъда при онези”. И почваше да се подкрепя с примери, с много философи, пред които моите аргументи бяха наивни, ученически. Той беше чел толкова много. За мене беше удивително кога е успял толкова много да прочете.” (Радой Ралин)
Цитирах откъси от разказаното ми за Вутимски от двама негови приятели. Някога бях записал спомените и на други. Всички те твърдяха, че Вутимски е личност, „уникално явление”. По тази причина той не приема идейните разбирания на приятелския си кръг и започва да сътрудничи на „буржоазното” списание „Златорог”. С носталгия по света на древните гърци, влюбен в поезията на френските поети, особено на Рембо, с огромен пиетет към музиката на Гершуин и към класическата музика… Театър и живопис, стиховете на Франсоа Вийон, романите на Достоевски, написаното от Шпенглер и Ницше, преклонението му пред Далчев… Танцува, научава се да свири на пиано, интересува се от археологията. Това е Александър Вутимски. Прав беше Радой Ралин, когато ми рече, имайки предвид многостранните му интереси и надареност, че той би могъл да стане българският Жан Кокто. Не стана, но постигна себе си като човек и запомнящ се поет, като явление, накарало приятеля му Александър Геров да каже в едно стихотворение: „Той може всички рани да лекува/ със танц и поглед, с музика и стих”.
***
Пред мене се отваряха врати
на кръчми с черен въздух и врати на болници,
а блясъка на слънцето неволно
се смеси с дъх на йод и на цигари.
Дохождах до различните врати –
отварях ги безшумно и затварях…
Стиховете са от „Лоша кръв” – една от творбите му, които представят участта му на човек, обречен на страданието. Много беден, туберкулозен, понякога и без покрив, той има само илюзорното гостоприемство на кръчмите и леглото си в болницата или санаториума. Вратите, на които е почукал с надеждата да бъде разбран и обикнат, често се оказват затворени. Опората му е в книгите, изкуството и стиховете, които пише – монолог за съдбата му и за човешкия свят. Изповед с много болка и малко радост, с бързопреходните му надежди, и с обземалото го равнодушие и отегчение, както е в творбата му, наречена „В хотел”:
Понякога, когато се събудиш –
ти гледаш как навън са бели къщите.
Тогава ти се плаче и е скучно
и да живееш ти се струва късно.
И да обичаш, и да страдаш – късно.
И смешно – пак да търсиш утешение.
Остава само ледения сняг –
безмълвен и красив – като безкрая.
Но страданието му се дължи и на неговите „еротични слабости”, за които споменава в едно писмо. Имал ги е, но е искал те да отминат, защото са „една прах, която лежи по моите пътища”. Жадувал е не за тях, а за „други, по-вдъхновени, светли и спокойни светове”. Търсейки ги, той знае, че тези светове са далечни „като най-хубавите неща, които жадува сърцето и които не можем да постигнем никога”.
***
Поразителни са интезивността на мислите и чувствата му, широкият спектър на мотивите в творчеството му, силата на стоицизма му, тази проницателност, с която тълкува живота си и събитията. Така въздействащи са образите в поезията му: самотникът, който „расне като стълб из равнините,/ с напрегнато ухо… и съзерцава”, пияницата с неговия сомнабулен поглед, извратеният, дебнещ в тъмнините „от стълб до стълб, като огромна котка…”, вятърът, който се „изкатерва като плъх по стряхата”… Всеки от неговите образи убеждава в силата му на художник и на психолог.
Вутимски пресътворява динамиката на града и неговата атмосфера. Той го обича и същевременно го ненавижда. Обича го заради тихите му недели, заради парковете „с увяхващи треви и кестени безмълвни”, заради „Александър Невски”, който „безмълвно свети” под „булото на златната мъгла”. Привързан е към града заради историята му, заради Витоша. А също и заради „враните,/ червени от залязващото слънце”. И го ненавижда, защото градът обрича на самота хората като него. Защото в този град са драмите на онези, за които е написал цикъла си „De profundis”. Защото тук е „един от многото незнайни”. Заради този град на страданието е видението му от „Неврастеничен залез”, изразено с двустишието: „Жените ще вървят като пияници./ Стражарите ще станат сомнамбули”. Стиховете и поемите му са картина на София с проститутките и уличните фенери, с кръчмите, в които алкохолът притъпява болката от напразните надежди.
Вутимски е поет на обезверената и загниваща епоха, принудила го да напише: „Престанахме да вярваме в Европа,/ смутихме се от всички реформатори”. Една епоха, в която алкохолът съпровожда споровете „за Ницше, за Уайлда, за Исус…”. И да напише още: „Мечтите ни дотук ли ни доведоха?” Хедонистична и кръвожадна, погазила нормите за добруване, тя е станала епохата на „стада многоприказващи и тъпи”. Една агонизираща епоха, през която поетът ще живее, за да бъде нейната съдба и негова: „Танцувах, пеех, пишех стихове./ И ето ме сега по-стар от тебе,/ и като тебе застрашен от гибел”. „Европа-хищница”, от която е цитатът, е реквием за епохата. И други от творбите му, макар и не така драстично, са в същата тоналност. Оттук е неговата „Мечта за връщане”, както е заглавието на едно от стихотворенията му. Но връщането е невъзможно. Останало е само скръбното му настояще. Останало му е небето, което понякога го утешава. А също и чувството за красотата, вече непонятно за неговата съвременност. Колко носталгичен е той, когато пише за древните, съзерцавали „човека в неговата жизненост дори когато той беше нещастен”. Сега Вутимски и съвременниците му съзерцават „само своята умора, угасването на силите върху едно разпятие, своето скръбно самоотречение”. Но въпреки това той чувства понякога в себе си една виталност, една жажда за живот и бъдеще. Изповядал, че е „Чужд на себе си”, с малкото останала му жизненост поетът може и да стои просветлен пред „цялата безкрайност на света”. Неговата самота, потискащата гледка на „безлюдните улици” и на мрачните „фасади на здания”, както и бомбардировките над столицата го ужасяват. Но той още е способен на прозренията, с които се окуражава: „И страхът, и смъртта са в света…Що от туй?…”. С душевност, изтъкана от противоречия, Вутимски някой път е равнодушен и безучастен спрямо тревогите на времето. Той понася мъчително непознатия в себе си, за да иска да избяга от него. Заради това, което не иска да бъде, той ще промълви: „Помогни ми да не падна, поразен, Господи!”. Но съдбата го дарява и с неговите „Спокойни часове” дори и когато е в санаториума, където натрапчиво осъзнава своята обреченост на близката смърт. В такива часове той обитава вътрешните си пространства, наситени с безмълвие и невинност. За преживяното тогава говорят думите му: „Когато аз остана сам под тъмното небе и мога да усещам безкрайността на вселената, в мен се поражда едно чувство, което ме сближава с целия този свят, което ме кара да се чувствам неразделна част от тая природа, в която съм и която причинява живота ми…” Светът, Вутимски го е разбрал, е станал много вулгарен и прагматичен. „Няма вече никакви условия за мистични съзерцания и стремежи”, избухнала е войната. И Вутимски с тубуркулозния бацил в гърдите си, със спомена за измрялото му семейство, със страха заради „своята нежност” пак е намерил сили, за да сподели: „Но аз ще живея, ще живея. Въпреки реалността, въпреки хората – без всякаква връзка със земята дори, ако стане нужда”.
***
„Аз трябва винаги да скърбя по една загуба, по едно отминало щастие… Това ме кара да влагам прекаленост в своите преживявания, защото предчувствието за скорошно нещастие ме преследва винаги”. Как ли се живее с кошмарната натрапчивост на тази скръб? Но това е участта му. И той като Дебелянов има само разноликата си и „нестройна душа”. Не иска да си спомня като него за нищо. Атанас Далчев пише в текста си за Дебелянов, че „само като се надмогне животът и се излезе вън от него, може да се разбере неговият смисъл”. Страданието и мисълта за смъртта – за собствената и на близките му са помогнали на Вутимски да разбере този смисъл. Дебелянов е на фронта заради чувството за дълг и порива си да постигне своята „Тиха победа”. Вутимски си отива с утехата, че „няма нищо страшно във света”, в този свят „на нещата и случките, / дето всичко започва, / за да свърши внезапно и чудно”.
***
Неутолима е неговата жажда за красота. Вутимски има сетивата, за да я открие навсякъде и тя е особената красота на бедняците и куцото момиче, на старите хора с умората и тъгата по лицата им… И красотата, за която разказва Тамара Тачева, познавала отблизо Вутимски: „Често минавахме по ул. „Бенковски” само да видим една сграда с еркер, подпрян на раменете на чернокаменен Атлас. Или тръгвахме по ул. „Пиротска”, за да видим как залезът позлатява фигурите на минувачите. Альоша ми рецитираше свои стихове или на френски стихове на Рембо и Верлен, на Бодлер. Понякога просто разговаряхме със стихове”. Но веднъж, пак според Тамара Тачева, те влезли в катедралата „Св. Александър Невски”. „Бяхме чули, че там пее много добър хор. Вътре бе хладно. През прозорците се процеждаха последните слънчеви лъчи. Изведнъж Альоша се разплака и започна да блъска главата си в мраморния цокъл. „Аз съм низвергнат…, нечист съм, поел съм нечистата кръв на майка си” – стенеше той. Изведох го навън, той се успокои малко и ми разказа, че навремето посъветвали майка му да роди още веднъж, за да пречисти кръвта си… Той бе най-малкият в семейството. За момента Альоша преживяваше това като някакво проклятие”.
***
Стражарите, „мършавите скитници”, „грозните жени”, „Огромното мълчание над моста”, нощта, която го задушава и в която „напират писъци за помощ”. А той върви вледенен по улиците на своята самота и после ще го видим да влезе в „старата мъртвешка кръчма”. Чувства се като „отритнато, бездомно куче”. Не иска да чува песните на пияниците. Душата му копнее да чуе „една тревожна бодра стъпка на човек”. Отпивайки от евтиното вино, той долавя писъка на ветровете „от четирите краища на нощта”. И тогава сам се вижда развян „с вятъра,/ със лампите,/ – завинаги!”. Друг път насън той ще си припомни „за някогашния възторг”. Но възторгът, когато е живял с „ритъма на тръпното ни време”, е отминал. Сякаш е било преди много години. Вутимски се е променил. Не му трябват вече и приятелите с техните „груби усмивки и безумни и весели викове”. Не иска да съдят неговите думи и сълзите му. Преситил се е от умниците „под път и на път”, уверени, че утрешният свят ще бъде само справедливост и щастие. Той, както и го пише, не е против борбата за повече справедливост. „Само един безсъвестен човек може да бъде против тая борба.” „Но с моята вяра е свършено веднъж завинаги” – ще прочетем в едно от писмата му. „Липсват ми сили, липсва ми вяра, страхувам се от другите, не им вярвам, въпреки своето желание. Не мога да се справя сам с тези неща, пък и кому е потрябвало да се интересува от моята никому ненужна личност.”
Самовглъбен, с наблюдателност, позволяваща му да се преценява във всеки момент, Вутимски си обещава да изостави „истеричната и неврастеничната поезия”. И не само защото иска да възвърне доверието на Владимир Василев, посъветвал го да прибегне и до друга тоналност. „Почвам да съзнавам, че съм грешил. Дано Бог ми помогне да изкупя грешките си с един по-смислен и човешки живот.” Нямало е какво да изкупва. Животът му е толкова смислен. Обречен е бил да изстрада съдбата си с чувствата на съвестния и умен творец, неспособен да лъже. Неприспособим към онова „така правят всички”, горд в самотата си на по-различен от другите, наранен от „безчувствените погледи на хората без сърца и пориви”, той е могъл да бъде най-вече поет на страданието. Уморен е бил от „Тези лъжи, които ни се натрапват” и така е искал „всички хора да бъдат радостни”. Угнетен е бил, че „истинската доброта е без защита в света”. Страданието го измъчва, но то е също и „един истински земетръс в областта на духа”. А трябва да се съгласим и когато казва, че „има величествени разрушения и сътворявания – и тежко на този, който не би могъл да понася тази прекрасна гледка на живота”.
Далчев твърди, че „Категорията на трагичното е индивидуалното”. Ако Вутимски въплъщава трагизма на живота си в своята поезия, дължи се на това, че не изменя на индивидуалността си. За каквото и да пише, то е изповед, на каквато малцина са способни. Такива са писмата му и неговите есета. Имал е самочувствието на поет, но подчертавам, че творчеството за него е най-вече изповед. „Безполезен поет ли съм? – Все едно. Аз не искам/ ни лаври, ни критики.” Поетът го казва това в стихотворението си „Отдалече”. Той е знаел, че не е безполезен и че стиховете му се оценяват високо. Но страданията му, включително и тези от сферата на най-интимното, го карат да се запита дали е безполезен. А също и да промълви в отчаянието си, че няма да излезе „от кръчмата никога…”
***
Живял е с голямата си любов към поезията на Далчев. Радой Ралин ми беше казал: „След като чух Вутимски да говори за Далчев, пред мен Далчев израсна като поет от световна величина, който разкриваше пред нашата поезия нови, неочаквани, невиждани пътища”. Сравнявал съм ги двамата, откривал съм различното и общото между тях. Безспорно е Далчево влияние по отношение на някои от образите в поезията му. Може да се напише много за поетиката им в съпоставителен план и за представите им за човешката участ. Еднакъв е техният интерес към конкретното и „задните дворове” на съществуването. У Вутимски е същият стремеж към неподправеното в човешкия живот. И той намира смисъла в простотата, за която Далчев копнее в своята „Молитва”. Оттук и призивът му „Да бъдем естествени, за да бъдем прости”. И признанието му: „Трябваше да разбера по-късно, че радостта се съчетава с простотата (…)”. Както и това признание: „Изключителното не съществува за мене. Нищо вече не може да наруши простотата, спечелена в съзнанието”. За Далчев „всичко мое е на тая „греховна мъничка земя”. И Вутимски също като него се придържа към конкретните неща, защото те „ни предпазват от общите фрази и големите, но празни думи”. И поезията на Вутимски е хуманизъм, зареден с обич и съчувствие, със състраданието към другия, без което не сме хора. Резигнирал в часовете си на отчаяние, отчужден понякога от хората и дори от себе си, Вутимски не забравя, че светът е смислен само ако е безкористно разбирателство между хората. А да се разбираш с тях и да ги опознаваш, „наистина значи да се интересуваш от себе си като духовен човек”.
***
„Сатурнов пръстен” – едно от стихотворенията му, в които е пак същността му на човек и поет. От него узнаваме какво е бил за Вутимски Артюр Рембо, изрекъл, че истинският живот е отсъстващ. В стихотворението е това „зловонно тинесто подземие”, където е попаднал заради своите страсти и слабости. Тук красивото му въображение го качва на пияния кораб на Рембо, с който двамата ще се измъкнат от „нощта на ада”. И тук е пак самотата му, неговата неизменна спътница.
***
Кубета от мъгла, кубета от луна и зима.
И аз съм паднал на снега
под две очи,
студени и безмълвни…
Полиция! Полиция!
Спасете ме от мойте спомени.
Стражар!
Кажи да стане ден…
Но аз ще плача…
Възможно синьото момче да е било.
Отново се докосваме до специфичното у Вутимски. Страхът от настоящето и спомените. Запомнящата се инвенция, каквото е обръщението към полицията. Жаждата му за ден и светлина и нашата увереност, че синьото момче е било, за да го помним и сега.
***
Последните дни на лятото и есента, подготвила се вече за своето царстване. Сезонът на меланхолията и носталгията. Времето на Александър Вутимски, съзерцавал неведнъж пожълтелите дървета и размишлявал за преходността на нещата и самия живот. „Дъждът вали безшумно и листата/ опадали, умрели неусетно.” Също е написал и това четиристишие:
От тъмното небе дохожда вятърът.
Тревите и дърветата са есенни.
И ето пак самотната латерна
под вехтия балкон скрипти унесено.
Негови са и тези стихове: „Да умреш в летен ден/ на тревата в далечното село”. И тези, пак от същата творба: „Или в есенен ден/ да умреш като птица на път:/ в някой град непознат”. И нейният завършек:
Като есенен лист,
като всичко в света ще преминеш и ти.
Градът е Сурдулица и през 1943 г. е бил български. Санаториумът в него и сега приема гръдноболните. Случи се да го видя, а бях и на гробището, където Вутимски е погребан. Починал е на 23 септември. Вестник „Зора” помества съобщение за смъртта му, подписано от името на редакцията и сътрудниците на „Златорог”. В съобщението се казва, че интимните песни на Вутимски са „пълни с мечтание и обич” и че подписалите го “ще пазят трепета на неговото сърце и ще правят името му скъпо за близки и далечни”. Трепета са го запазили, но името на поета ще остане неизвестно за дълго време по разбираеми причини. Година след смъртта му у нас ще започне налагането на естетиката, която той бе нарекъл саркастично уличен позив. Чак след доста години ще излезе сборник с творбите му, малко на брой, та читателят не ще може да получи добра представа за него. Постепенно името му ще се наложи с по-обемните издания, които ще се появят. За Вутимски се написаха вече много статии, излязоха и книги, посветени на творчеството му. Признанието, макар и закъсняло, дойде. Сега никой няма да отрече, че той остава завинаги сред значимите имена в литературата ни – със своята поетика, със съдбата си на творец, превърнал нея и съдбата на времето си във вопъл и покоряваща защита на човека.
Гроба му го няма, заличен от времето, но това, което е написал, заслужава нашия поклон. В предговора към моята монография за Вутимски бях цитирал стиховете на полския поет Норвид:
Когато и където прахът ти да почива –
не ще да е беззвучна над теб пръстта корава,
че някой друг отново ще търси диря жива
и твоя път отново с нов дух ще оценява.
Тези думи сякаш са написани за Вутимски, починал едва на двайсет и четири години. Приятелите му го наричат Сашо, Вутката, Альоша. В литературата ни остава с псевдонима Вутимски, даден му от Владимир Василев. Вутимски, който доказа, че и най-тежката съдба може да бъде защита на живота, когато е намерен и утвърден неговият смисъл.
***
Ако бе останал жив, нямаше да е лека съдбата му. Все се надявам, че някой ден ще му издигнат паметник в Докторската градина, където е бил пазач. Като вървях по пътеката с високите дървета на санаториума, имах чувството, че ще го срещна. Понякога отивам до желязната врата пред двора и къщата на „Раковски”, надничам и съзерцавам лозата, котките и стаичката, където Вутимски е живял с брат си. „Виждам” и самия него.
Молитвата му да не падне поразен беше чута. Синьото момче и сега слуша „замисления говор на земята/ и шепота на всичките неща”. „От тъмното небе дохожда вятърът” и полъхът от крилете на птицата, която е на път. Дошла е пак есента, за да напомни и тя за Александър Вутимски.
*
В този текст Вутимски е цитиран от книгите му „Сияния над града” („Български писател”, 1989) и „Синьото момче разказва” (УИ „Св. Кл. Охридски”, 2002).
