НЕнекролог за Кольо
Мария Ландова
Много, много се изговори и изплака за Кольо Карамфилов и винаги ще остане недостатъчно, недоизказано и неточно. Не го познавах отблизо – писала съм два-три пъти за негови изложби, но оставах необлъчена от радиацията на магнетичната му личност. Оставах насаме само с картините, графиките, скулптурите, рисунките, инсталациите, които трескаво излъчваше в пространството. Той беше шумен, бравурен, пеещ… с вид на щастливец, погален от съдбата и още толкова ощетен. Картините обратното – лаконични. Сдържани до болка. Болезнено тихи. Той винаги слънчев, усмихнат и играещ… Те – тъмната страна на луната: космични, съзнателно безцветни, някак далновидно далтонични. Оголени и безмилостно ясни. Сведени до обтекаем, запомнящ се знак като скелет, оглозган от времето. Той умееше да проникне дълбоко под изображението. Далдисваше в най-мътните и опасни води и не се задоволяваше с първия улов. В изкуството си бягаше от телесното. Бивайки сценограф, отхвърляше илюстративното, случайното и обстоятелственото в търсене на квинтесенциалното, общозначимото.Търсеше, дебнеше и улавяше винаги голямата риба. Рибата!
Свеждаше случката до подлог и сказуемо и неумолимо стигаше в своя рисуван разказ за Живота до Смъртта. Продължаваше нататък, сякаш следваше своя невидим Вергилий. Когато рисуваше усмивка на схематичното лице, това беше усмивката на смъртта. Преминаването и оставането на човешкото във вечността, това бе неговата тема. В същото време не беше макабрен художник. Неговото е нещо като „жизнеутвърждаваща морбидност“! Този оксиморон му приляга, така както не може да се хване началото 
и краят на процеса, в който художникът просто хваща за ушите един готов образ, до болка познат и клиширан в подсъзнанието от албумите за модерно изкуство, или пък от арсенала на детската рисунка, и с лекота го превръща в знак на себе си. Знак за нас и нашия свят – сакрално десакрализиран, безбожен, митологичен и мистичен… Ошушкан… Обаче неговите знаци винаги са по свой си начин остатъчно живи. Въпреки минимализма остават сочни, свободни от патетика и плакатна декларативност, но пък обилно напоени с поетика, с някаква нова тайнственост. Вътрешно озарени от мистично любопитство. И тогава знаците на Кольо – издраскани, гравирани, дамгосани било то в графичната плът, в мекото тяло на дървото или в твърдото – на камъка, се превръщат отново в образи. Запечатват се като клеймо в съзнанието на зрителя и остават!
Космически самотните силуети, човекЪТ, освободен от пол и плът, ще остават все така сгрети от тъмна или пък от внезапно ведра енергия… Все така обречено ще продължават своя път нагоре по стълбата, която свършва пред ръба на собствената си бездна… Знаците, руните, клиновидното писмо, йероглифите, събрани в неговите пиктограми, винаги ще останат потопени в такава мощно живописна и плътна среда, че ще ни въздействат материално-тактилно, сякаш са сакрални вещи. Гещалти – реотани, включени в божествен енергиен източник, ще продължават да ни зареждат за живот. НЕстерилни картини – нажежени, потопени в лава от емоции, кръв, вода, живот, любов, липса на любов и много неизбродна тъга – онази първична кал, от която си изпълзял и в която се завръщаш винаги. Те винаги ще съумяват да ни хванат за гушата и да не ни пускат дори когато вече сме с гръб към тях, защото ще продължаваме да ги виждаме със затворени очи. Картините на Кольо К.
