Силвия Чолева
Малко момче копае с лопатка меката пръст в една ябълкова градина. Момчето изкопава особен предмет, с който започва да си прави формички от пръст. Без да разбира, то е изкопало череп на друго момче, зверски насечено и заровено тук, в ябълковата градина, принадлежала доскоро на родителите му. Сега градината е притежание на родителите на малкото момче с лопатката. Те знаят чий е черепът, знаят каква е историята, знаят, че живеят в заграбената от народната власт къща на семейство Лаушманови, чийто погребан в градината син е умъртвен след завръщането си в родното си село. Със сетни сили след концентрационния лагер. Едвам оцелял. Връща се, за да бъде убит.
Така започва романът „Пари от Хитлер“ на Радка Денемаркова, който бавно и полека разплита историята на едно семейство от Втората световна война до днес. „Аз трябва да показвам болката, не да я лекувам, аз съм болката, а не лекарката“, казва чешката писателка. Това е и строгата линия, която тя следва до края на книгата, във всеки момент, на всяка страница. Нито за миг размекване, нито капка сантимент, нито крачка отклонение встрани от целта. „Главното е да бъда в строя, да не припадна, да не крещя“ – тези думи си повтаря наум Гита Лаушманова, геронинята на романа, малкото момиченце, германка от еврейски произход, докато е още в концентрационния лагер. Заклинание, което ще й помогне да издържи и да успее да се върне в родното си място. Там ще й се наложи да продължи да я повтаря, защото за измършавялото дете селяните са отредили съдба като на брат й – смърт. До края на романа тя няма да научи за съдбата му под пръстта в ябълковата градина, ще се надява да го намери. До края на романа и на живота си тя ще повтаря заклинанието на оцеляването, защото съдбата е безмилостна към нея. В следвоенна Чехословакия германското еврейче, живяло в селото отпреди войната, избегнало за разлика от семейството си смъртта в лагера „Терезин“, попада отново в лагер. „Главното е да бъда в строя, да не припадна, да не крещя“. Докато четеш този роман, започваш да повтаряш същото заклинание. Защото всяка следваща част от живота на Гита Лаушманова става все по-кошмарна. Но успяваш да издържиш. Както и тя. Човешкото същество има неподозиран ресурс. Дали е така? „Понякога имам чувството, че Той ме е забравил. Преди другите да извикат Бог е мъртъв, той извика Човекът е мъртъв“, казва в края на живота си геронията. В битката за оцеляване Гита Лаушманова побеждава смъртта, запазва не само тялото, успява да съхрани душата си. Точно затова не успява да прости нито поругаването на семейството си от страна на цялото село, нито зверското отношение към нея самата, нито удобното желание на обществото да забрави, да затрупа миналото, а най-вече неудобните моменти от него. „Не прощавам на убийци. Не прощавам на хора, които вдигат ръка за клетва и те лъжат в очите. Не прощавам на хора, които вдигат ръка и с наслада забиват ножа в гърба на жив човек. Не прощавам на хора, които с игрички и песни те карат да забравиш за тази ръка. Ако им простиш, ставаш им съучастник.“ Години след като се е опитала да води нормален живот, да има семейство, деца, внуци, Гита се връща в селото не за да търси имотите си, а за да поиска да се изчисти името на баща й, на семейството й от боклука, насипан върху тях, като там построи паметник на баща си. Това отприщва неописуема злоба, неприязън, агресия. Всички се чувстват застрашени, защото всички са гузни. „На другите не им пука за нас. Докато сами не ги принудим да им пука“. Това мисли Гита Лаушманова, когато ожесточено се опитва да се пребори с наглостта, безскрупулността и чувството за недосегаемост на бившите й съселяни. Това мисли и Радка Денемаркова за обществото, неуспяло и досега да се справи с паметта за онези неудобни събития. Затова пише този роман, за да бръкне в раната, да завърти пръста си и да не го извади, докато не закрещим от болка и непоносимост. В края на романа порасналото малко момченце от началото му разговаря с остарялата Гита тъкмо по въпроса за невинността на хората, попаднали във водовъртежа на войната и следвоенните години. Тогава госпожа Лаушманова казва нещо много важно: „Не ме интересуват политическите мотиви“. Политическите мотиви винаги са служили само за оправдание. Човешкото в човека. Какво става с него? – това е основното, което занимава Радка Денемаркова и затова романът й далеч надскача темата за судетските немци в Чехия след Втората световна война (над три милиона германци от Судетската област в Чехия са били експулсирани, а имотите им – отчуждени). Защото писателката добре знае, че „винаги става дума за конкретни лица“. Тя поставя важния въпрос за запазването на моралните устои на личността, за паметта не просто като памет за събитията в историята, а като памет за отделната съдба, за ясното говорене в обществото по тези въпроси, за да се възпре порочният кръговрат на омразата и отмъщението. За да не остане всичко в „черното подземие на миналото“. „Пари от Хитлер“ е многопластов роман. Трудната тема е преплетена през съдбите на две семейства, но освен смелостта да пише роман за този травматичен за чешкото общество въпрос, голямото майсторство на Денемаркова е в писателското умение да намери адекватната структура за такъв роман, да намери ритъма му – ту бавен, ту задъхан, да намери език, на който всичко това може да бъде казано, и то език с невероятен поетичен заряд, а същевременно строг, твърд, категоричен. Затова още по-отчетливо талантлив е преводът на Йорданка Трифонова, която се е справила блестящо.
Предполагам за чешката литературна среда и за чешкото общество тази книга казва още много. Това, което обаче казва на нас, не бива да го пропускаме край ушите си. У нас също има неразчоплени рани, които продължават да бъдат огнища на гной за обществото. Трябва само писателски талант и кураж, за да се бръкне с пръст в тях. Защото писателят, както твърди и Денемаркова, трябва да причинява болка, не да лекува.
Радка Денемаркова, „Пари от Хитлер“
изд. „Елиас Канети”, Русе, 2013
