Амелия Личева
Ясмина Реза е известна на българската публика главно като драматург и като автор на книга за бившия френски президент Никола Саркози („Зазоряване вечер или нощем“). В края на миналата година издателство „Факел експрес“ пусна и романа й „Блажени са блажените“. Както самата Реза споделя, този роман възниква като проект за телевизионен сериал и в него телевизионното, кинематографичното действително са ясно отличими, защото става дума по-скоро за отделни сцени, отделни разкази, които едва в хода на четенето могат да бъдат навързани в обща структура. Кинематографични са и образността, залагането на детайла, изобщо – визуализиращото писане, което авторката отлично владее. Конкретно, вдъхновението идва от „Сцени от един семеен живот“ на Ингмар Бергман, но отново по признанието на Реза то преминава в желание да направи не филм, а роман, в който водещи са не диалозите, а монолозите, мислите, разсъжденията, описанията.
Получила се е цялост, която се състои от 21 глави, всяка озаглавена с името на някой от персонажите. В тези глави действието се води от съответния персонаж, който разказва някаква много лична история – за любов, изневяра, катастрофа, смърт; разказва фрагмент от ежедневието, в който той се сблъсква с някои от другите персонажи. Така в хода на четенето се изясняват връзките между персонажите, оформят се семейните, роднинските и приятелските зависимости, но въпреки пресичанията, въпреки появяващите се чувства (макар че Реза е по-скоро майсторка на отсъстващите чувства) мотото на всички свързвания е като че ли: общността е невъзможна, връзките са невъзможни, всичко е самота, върховна, онтологична самота. Реза дели човешкия живот на три пласта: социален, личен и вътрешен, като първият е винаги публичен, вторият е плод на вече изброените зависимости, но третият, същностният, е на практика таен и точно до него като че ли никой освен носителят му не може да достигне. Затова и срещите, сближаванията са обречени и невъзможни.
По подобие на много други съвременни писателки Реза се насочва към темата за семейството, за да демонстрира разпадите, зле прикриваната непоносимост, лъжите, върху които съвместното съжителство е скрепено. Нейната визия за съвременния човек и свят, може би типично по френски, гради картини на несполуки, поражения, тъга, обреченост, неразбиране, истерично понасяне на уж най-близкия, самозатваряне, изолиране. Както и да се разказва, който и да разказва, от какъвто и ъгъл да поеме, в каквато и роля да се яви (родител, дете, роднина), резултатът е еднакъв – приказки, които увисват в пространството, неразбиране защо си с даден човек, самозаблуждение, че изневярата спасява от самотата.
Персонажите на Реза са някак познати, целта й – както и в пиесите й – е читателят да се разпознава в тях, да може да се идентифицира, от което прочитът на книгата става още по-суров. Суров, защото оставя въпросния читател без илюзии. Привидната доверителност, интимността по парадоксален начин го карат да се почувства още по-уязвим. Нещо повече, идентификацията води до смъкването на маските, до преобръщането на ролите и до прозрението, че в отражението прозират образи, които не са нито особено обаятелни, нито особено красиви. В този смисъл романът показва, че съдбите на хората (реални или измислени) по странен начин се преплитат, че колкото и да пледираме за индивидуалност, животите на всички се пресичат, а времето неизменно оставя своя отпечатък не толкова като старост, колкото като променени отношения, изхабяване на връзките и чувствата. Или за да цитираме и перифразираме самата Реза, която като типична френска писателка изковава поредната фраза, която ще свързваме с френското мислене: „Човек е съставен от другите“, но това не му помага.
Въпреки всичко казано дотук обаче не можем да настояваме, че Ясмина Реза има претенцията да обобщава и универсализира. Неслучайно романът се състои от толкова много фрагменти, от толкова много различни индивидуални истории. Тя винаги обича да подчертава, че пише, водена от личните си натрапчиви идеи, и заявява, че е разпръснала части от себе си във всички свои герои. Такава фиксация, наред със споменатата вгледаност в несполуката и неуспеха, е темата за болестта, за смъртта и за това, което идва или не идва след нея. Като повечето съвременни писатели, повлияни очевидно и от журналистиката, и при Реза наблюдаваме натрапчивата тенденция натуралистично да се дълбае в споменатите теми. Тази тенденция има донякъде съмнителен художествен ефект заради гротеската, до която е доведена смъртта, а и заради споменатия натурализъм. Вярно, Реза опитва да обърне всичко на смях, на отстъпление, но дали читателят може да последва тази логика, е спорно. Що се отнася до самата Реза, тя смята, че смъртта е единственият водач на писането и в „Блажени са блажените“ успява да покаже това, „убивайки“, макар и не с лекота, и вещи, и персонажи.
Ясмина Реза, „Блажени са блажените“, прев. от френски Валентин Маринов-Пело, изд. „Факел експрес“, С., 2013
