Кирил Попов
В най-новата си книга „Умната! или Петте правила на щастието” Тошо Дончев помества, подредени в три глави, художествени и документални разкази. Независимо от това, че повествованието се води само от първо лице единствено число, подредбата им е обусловена, обратно на естествения процес – от абстрактно художествено мислене към конкретно преживяване или наблюдение: в първата глава, „Изразявам”, са поместени фикционално завоалираните разкази. Втората и третата глава – „Спомням” и „Осъзнавам” – са с различна във времето документална последователност. Но всички текстове в книгата представят евристични идеи от жанрово и конвенционално естество, различен патос и рефлексия, елиптична или по-наративна изразеност. Това превръща книгата в оригинална цялост не само като синтез от фикция и реалност, а и като белетристично и мемоарно-епистоларно четиво за духовно и родово близки на автора личности от исторически свързаните и географски раздалечени народи на Унгария и България.
Генетичната свързаност на Тошо Дончев с двете европейски държави се оказва особено продуктивна за хоризонтите на неговото мислене, за неговата „билингвистична душевна нагласа” и българо-унгарски метисаж – за посланическата мисия, на която той служи дълги години, за взаимопроникването на културите между двете отечества на неговите родители… Бързам да заявя, че Тошо Дончев е разказвач, който владее естествената потребност да пише и за най-обикновени хора, да съотнася деликатно и безпристрастно унгарския език, история и начин на живот с българския. Но във всички случаи неговият разказ е максимално достоверен и точен; безкомпромисен.
Матяш Майшаи от разказа „Тайната на тютюнджията” живее с името на „уважаван инвалид от войната”, гражданите купуват от него цигари, макар че е „необщителен, груб особняк”. И никой не разбира, че това е външно прикритие на една зловеща истина. Безумно влюбената в него чернокоса красавица Делила Далноки се отнася също с уважение към „пострадалия” човек. Но когато развързва обувката на приспания от нея „инвалид” и вижда „вместо покрит с рани осакатен крак и изкуствен крайник”, криво ходило с два пръста и окосмено козе копито, сякаш рогат дявол изважда сърцето й. Тя напуска завинаги отчаяния и побелял Майшаи, разделя се с двумесечния плод в утробата си и никога с никого не споделя срамната тайна на бившия си любим човек, приела с примирение обидните хули на хората към нея…
Същностно измерение и на трите първи разказа е, че започват с имената на своите главни герои, разгърнати с приказно въображение. В некролатрично-антитетична на плътските любовни спомени на Ласло Лорант атмосфера протича действието в разказа „Последно сбогом”. Героят участва в погребение, а присъстващите жени събуждат у него любовни спомени.
Близко до повест е разгърнато съдържанието на най-разговорно озаглавения разказ „Линда, бръснарката с топлите пръсти”. Това не пречи на автора да постави в самото начало името на Гержон Гемже – „длъгнестият бръснар, вече на възраст”. И да насища разказа с приглушен хумор… И този разказ интерпретира общочовешки идеи за бащински чувства и грижи за чужди деца; за смущаващата ума и сърцето на възрастния човек повишена полова активност; за свързаността на физическата с духовната красота; за нравственото въздействие на такта, вежливостта и добрата дума във взаимоотношенията между хората. И трите разказа бележат връх в творчеството на Тошо Дончев, който експлицира екзистенциализма като конфликт между вродената склонност и изкуствено или социално и обществено наложените й форми.
Повествованието във втората част на книгата – „Спомням”, протича автобиографично. Задълбочаването на автора върху ключови думи и понятия ги обособява в есеистични фрагменти. Така са разгърнати идеите за патриотизма на българските градинари в Унгария; издържаните в духа на изпитаните народни традиции послания за лично щастие. Досадните в други случаи назидания или проповедничество придобиват в тази книга смисъл и въздействие на свещени завети. Разказаното във втора глава се оценява в аспекта на психологията на роден и израснал в чужбина гражданин с патриотично родова патерналистична българска принадлежност.
И третата глава, „Осъзнавам”, се вплита функционално в цялото съдържание на книгата – органична сплав от художествени съмнения, спомени и проблемно интерпретирани текстове за специфичността на българската литература в Унгария, за начало на която се сочи 1915 г.; за творческата история на списание „Хемус” и други истории, с които читателят може да остане задълго насаме, преди да ги сподели с друг.
Тошо Дончев, „Умната! или Петте правила на щастието”, изд. „Литературен форум”, С., 2013.
