Сбогом, ХХ век

Митко Новков

Скверна история, позорни хроники, чудовищни събития, гнусни факти: ХХ век, краткият век, предлага на човешкото съзнание такива ужасни картини, че след него човешкото никога не може да мисли себе си за достойно, напредничаво и велико, за „венеца на природата“. Обратно, раково образувание на вселената, космически тумор, язва на битието и на универсума, което трябва да се смири, за да не унищожи и себе си, и всемира. Прогрес ли? Какъв прогрес? Кой прогресира без мярка, кой нараства без ограничение? Полуделите клетки на съществуването: Диоталеви, героят на Умберто Еко, ги познава добре, нали заради тях умира самотен в болницата „Пилад“ в Милано… Човекът – онкоклетка, човечеството – онкоизрастък, а ХХ век – доказателството за това.
Трябва да се справим някак с това смущаващо прозрение, трябва да се и примирим с него, ала и да го приемем, за да продължим да живеем. Как да стане, какво да сторим? Човек се разделял със смях със своето минало, учи пророк на име Карл, доста между другото допринесъл за дивотиите на изминалия (слава Богу!) век, но въпреки това – защо пък да не го последваме? Е, да, вярно, Венцeслав Константинов допълва абсолютно справедливо словата на първия марксист: Човечеството се разделя наистина със смях със своето минало, но със смях през сълзи. Тъй или иначе, все пак е по-добре да се смеем, отколкото да плачем. Затова – хайде да се смеем, хайде да се превиваме от смях!…
И да се смеем, литературно се смеем. Напоследък с няколко книги, че и преведени на български, че и една българска сред тях. Българската е, досетихте се, романът на Алек Попов „Сестри Палавееви в бурята на историята“; романът, взел наградата „Хеликон“, за разлика от предни години съвсем легално. Другите, чуждите, преведени великолепно от Елена Радинска (шведски), Юлия Крумова (унгарски), Любомир Илиев (немски), са тези: „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“, „Комунистът Монте Кристо“, „Той пак е тук“. Любопитното е, че това сбогуване с ХХ век, това смеещо се сбогуване с ХХ век, става в страни от Централна и Северна Европа, югът на континента липсва, а липсва и англоезичният свят. Разбира се, може и да ги има, но поне на българския книжен мегдан все още отсъстват, затова ще се огранича с горните четири. Макар че е интересен въпросът: защо американците и англичаните, французите, италианците и испанците не са се включили в това смешно разделяне с краткия и ужасен век, не се присмиват и не иронизират страшното изминало? Е да, вярно, Роберто Бенини сътвори „Животът е прекрасен“ (La vita è bella), в англоезичната традиция има велики книги като „Кланица 5“, „Параграф 22“, шоуто „Летящият цирк“ (Monty Python’s Flying Circus) на „Монти Пайтън“ (англичаните обаче не се ограничават само с ХХ век), но като че ли сега са обърнали гръб на комичното, предпочитат драматичното и трагичното. Като Джонатан Лител например, написал онази толкова хубава, но и толкова страшна книга „Доброжелателните“. Присмехът в наши дни е немски, унгарски, шведски, български, и то присмех здравословен, освобождаващ, ведър. Не сме стресирани след прочита на тези книги, напротив – весели сме. Като всяка от тях ни прави веселяци по свой начин, никоя не имитира другата. То няма и как: всякоя е писана по различно време и място…
Преди обаче да разгледам сходствата и несходствата между четирите, ми се ще да кажа нещо, което ми се струва твърде важно: българската литература в момента се намира в едно такова възходящо състояние, в един такъв подем, че – това го заявявам напълно отговорно – тя може да се мери и се мери с литературите на всички езици, включително с тези, които сме свикнали да наричаме „големи“. Че дори повече, човек ако вземе книга на Фредерик Бегбеде и се зачете внимателно в нея, няма как да не изпадне в недоумение предвид факта, че понастоящем тоя автор е едно от най-популярните и най-превъзнасяните имена във френската литература?! Какво падение и какъв жалък финал за езика на Пруст, Волтер, Селин и Русо!… Да не споменавам Дерида, Барт, Фуко и Бодрияр, които със сигурност се премятат гневливо в гроба. Ядни също и заради Амели Нотомб, която – макар и белгийка, все пак пише на френски. Ами че в пространството на българската литература могат да се изброят поне десет имена, дето са на километри преди тях двамата и в работата с езика, и при разгръщането на сюжета, и със значимостта на темите, върху които мислят. Това сега изричам съвсем преднамерено не заради друго, а за да престанем да се подценяваме и да сме честолюбиви с това, което правим. Прочее романът „Сестри Палавееви в бурята на историята“ също доказва твърдението ми: Алек Попов е написал книга, която е в унисон с европейските тенденции и на възвисено световно равнище; книга, която може да се яви на всеки един литературен пазар и да спечели читатели и почитатели. Да, знам, разбира се, че българският език е малък, преводачите от него се броят на пръсти, но въпреки това – нашата литературна градина е в отлично състояние, спретната е, буйна и красива и това не бива да се отрича. Напротив, единственото, което бива да извиква в душите ни, е радост и само радост. Радост от това, че българската литература е в разцвет…
Радост доставят и четирите романа, за които иде реч тук. Но радост по различен начин, при някои радостта е и мъничко горчива. Сякаш най-жизнерадостният е „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ на Юнас Юнасон. Жизнерадостен и абсурден: шведът стопроцентно щеше да бъде одобрен в своето писане ако не от Бекет, то поне от Йонеско. В своето прекосяване на противния век столетникът Алан Карлсон се среща с кого ли не – Труман, Сталин, Франко, Ким Ир Сен, Ким Чен Ир, Мао Дзедун, Дьо Гол и Линдън Джонсън и с всичките тях установява дружески, а с някои дори приятелски отношения. Е, с някои не се спогажда, срещата с Бащата на народите му коства повече от пет години в лагер, но това не го смущава, нито го притеснява, тъй като девизът му е, че все нещо ще се нареди. И се нарежда: в края на живота хем открива любовта, хем го прекарва с чаша водка на плажа.
„Той пак е тук“ на Тимур Вермеш, германския журналист от унгарски произход, е по-различен, може би най-различният от четирите. А и не докрай вписващ се в изградената дотук конструкция, доколкото ми се струва, че той е не толкова роман за разделяне с миналото, колкото за бичуване на настоящето. Хитлер е жив!: смърди на бензин, но е върл, параден и самонадеян както в най-величавите си дни. И внезапно се уйдурдисва като един от най-харизматичните тв вариететни „артисти“ на Германия, ала хич не с това, че е извънредно забавен, а с това, че нещата, които приказва, влизат в самата концепция на това що е то „медийното шоу“. Критика на обсебеното от пошлата и повърхностна представа за забавление-cool на днешното време, на медиите не като информиращ, а като апатизиращ народонаселението манипулативен апарат, на „цивилизацията light“, както нарича нашето (а и негово) съвремие Марио Варгас Льоса. Най-странното, но и смешно в цялата история е, че в един момент автентичният Хитлер, Фюрерът се оказва заподозрян от ултрадесните, че се подиграва и пародира техния идол, за което си заплаща подобаващо – пребит е от своите последователи. Това обаче не го спира, издига лозунга: „Не всичко беше лошо“ и се въздига за нова 33-та. Прочее лозунгът на националсоциалистическия вожд не ви ли прилича на лозунгите, които ни пробутват под носа уж неговите врагове, а всъщност верни ученици, комунистсоциалистите, дето са ни провиснали на врата и ни убеждават от вси страни, че и по време на тяхното господство: „Не всичко беше лошо“. Как да не мисли човек, че на Станишев само един мустак му липсва, инак фюрерско си всичко има, че и ред малки Гьобелсчета са му подръка – като почнеш от Гьобелс Кутев, преминеш през Гьобелс Манолова (тя май обича да я преминават) и свършиш при бутафорния Гьобелс Сидеров…
А цялата бутафория на комунистическата съпротива е канава на двата източноевропейски романа. Унгарският „Комунистът Монте Кристо“ на Ноеми Сечи има за начало Унгарската съветска република, а за край – смъртта на главния герой в комунистическата тъмница, пребит от свой непоклатим другар по идеи и оръжие. Българският „Сестри Палавееви в бурята на историята“ е съсредоточен в партизанското движение, при него отсъства онзи широк исторически спектър, изграждащ сюжета на Ноеми Сечи, но пък предимството му е друго – хваща във филигранни подробности историческия период, за да го опише без скъпоценности и украшения, а по начин ироничен и хумористичен. Всъщност романът на Алек Попов ни показва нещо, което ние отдавна подозираме: онуй, което комунистическите дерибеи се опитват да си приписват като своя особена заслуга, а именно „антифашистката борба“, в пространството на българското е било окаяна картинка; и в тази т.нар. борба те са употребявали по най-безскрупулен начин въжделенията и поривите на младите хора за своите порочни и вероломни цели. Прочее точно по такъв начин е употребен и Никола Йонков Вапцаров, документалният филма на Костадин Бонев по сценарий на Ивайла Александрова честно и почтено, без сантименти и прикритост показва това. Алек-Поповите сестри Палавееви са от същата тази заблудена младеж, повярвала на легендите за Съветския съюз като нова Аркадия, а всъщност „затвор“, „СССР е затвор“, както признава преди смъртта си командирът Медвед. Но разбира се, не в това е достойнството на романа, а в интересната фабула, в разгръщането на сюжетните линии, в обрисуваните герои по един убедителен и завладяващ начин. Книгата се развива така плътно, така истински, че е трудно да я оставиш: ако при Ноеми Сечи може да се каже, че малко е разтеглила историята, Алек Попов е изключително премерен, стегнат, прибран в разказа: всичко удържа добре мястото си, няма излишности, нито напразности. Но има много смешни мигове, много забавни ситуации, които – въпреки че развитието е кърваво, не остава нито един жив, освен двете сестри, правят четенето приятно и удоволствено. А най-голямото удоволствие е, че с българския ХХ век, който наистина е една голяма дупка, пропаст, бездна, хиатус в нашите български хроники, може да се сбогуваме със смях; с лекото чувство, че щом можем да го провождаме с усмивка, значи окончателно сме се разделили с него. Което е не само наслада от четенето, това е наслада и от живеенето след краткото, но толкова ужасно столетие – бай, бай, ХХ век, отървахме се от теб и вървим към хепинес! В този наш вървеж, убеден съм, ще ни улесни и втората част на романа „Сестри Палавееви в бурята на историята“, където събитията ще се случват след великата Деветосептемврийска победа. С които ще се простим отново със смях, защото това е начинът да се изрепчим на зловещото минало. Да му се смеем, да му се присмиваме, пък дори да е смях през сълзи. Казваме: да, плачем и се смеем, смеем се и плачем, но и едното, и другото е от радост – ХХ век свърши, значи свърши и дивотията на историята.
Дали?…