Венцеслав Шолце

Стихосбирката на Красимир Вардиев „П(л)есен” сякаш залага силно върху запомнящите се инверсии, назоваването и преобръщането на текстови късове, кодифицирани в определени сектори от българския канон. Обаче основният й смислотворен потенциал може би е най-вече концентриран недотам в напластяването, а в усвояването на очертаните палимпсести в системата на една субектно-изповедна поезия. В такава конфигурация аз-поезията, която би следвало да бъде пълно и чисто себепостигане, или поне себеизразяване, се оказва конформистки обрамчена от чуждото слово като условие за възможността на самото й изговаряне. Статутът на аз-текста като изповеден и излиятелен, като неповторимо откровение на „душевната същност” се разколебава и разгръща пространства за тематизирането на отчуждението, непостижимата пълнота на битието, дезориентацията на „сламения” човек, изгубил своята хармонична свързаност със света, както и автентичното си единство и завършеност като личност. В този смисъл заглавието на стихосбирката работи като важен семантичен пункт. Разкъсването на заглавната лексема, вмъкването на заскобения външен елемент раздвоява озаглавяването, което губи монументалност в сдвояването на два като че ли контрастни знака. Разбира се, това сдвояване програмира подкопаването на утвърдената в европейската традиция естетика на изящното и красивото, което текстовете от „П(л)есен” постоянно осъществяват чрез знаците, маркирани като ниски, вулгарни и грозни от и спрямо същата тази естетика. Подобен прочит обаче бегло отчита смисловия потенциал на заглавието, който свързвам с проблематизирането на концепта песен като привилегирован компонент в българския културен интертекст. В тази своя позиция песента се явява въздигащ синтез на слово и музика в действието на пеещия глас. Пресичането на звуково-нематериалната песен от знака на вещественото и грозното, и то чрез пунктуационни средства, е красноречив жест на оспорването на подобно мислене както на песента, така и на изповедната непосредственост на звучащия глас в лириката поначало. Заглавието встъпва във функционален сноп наред с избора на свободно неразмерено стихосложение, разнообразните употреби на анжамбмана и спорадичните пародийни римувани или размерени дялове. Това вероятно прави творбата донякъде симптоматична за постмодерната тенденция в българската литература, но все пак по мое мнение тя се отличава с дискретното и недискретно преплитане на модерни и постмодерни модели. Текстовете на „П(л)есен” възхождат предимно към инстанцията на кризисния индивид, който говори за себе си и света през ироничната граница на литературните и масовокултурните митове, засягайки и по-дълбоките пластове на перифразирания интертекст: „плачът небесен на песен избива / виене чалга ритми разлени / дървета се смеят плачат листата / треви и камък земля и небо” („пук”). За същата цел бива експлоатиран и литературоведският жаргон: „сред пукници и непукисти / в сополиво време гаров топос / наративи летливи лепливи/ към ритъма делничен”. Последният пример е показателен за поетиката на тази книга: терминологичната лексика се помества в игрословен контекст в опит за снемане на сериозността и ценността, както и за пародиране на звукописа като основен механизъм за реализиране на „музикалност” в поезията. Стихосбирката търси да улови множеството на културните кодове в най-напрегнатите позиции на българския интертекст, пренасочвайки ги към екзистенциалната проблематика на индивида, който не успява да постигне собствена завършеност, да очертае крепко себе си в сферата от знаци на уюта: „прасковено скапване чийто мъх / се слива със мъха на плесента / има картонени торти по старите снимки / сам съм друго няма”. Един обикнат образ в стихосбирката е именно снимката, чиято предполагаема функция би била да „запазва” миналото и така да спомогне за осъществяването на единство, непрекъснатост и цялостност на човека във времето. Снимката се оказва не образ – мост към миналото, а предмет сам по себе си, който нищо не обозначава и чиито изображения са единствено веществена част от неговата тъкан. Снимката се употребява при тематизирането на един от важните аспекти на цялостната криза на индивида – възможността за спомняне. Закономерно озаглавеният текст „мразя снимки” обговаря снимката не като спомен, а като невъзможност за спомняне и набавяне на наличие: „хубава снимка / едно вечно сега / което странно защо / ми убягва / и не мога и не мога / да си спомня / този ден”. Неналичието на индивида се представя и чрез конфигурации на темата самота. Самотата е определящ белег на лирическия персонаж, производен от неприспособимостта и скиталчеството, отчуждението от човека и от света, в което отношение текстът се приближава към каноничните образци на такъв тип лирика в българската литература. Самотата се изгражда и като по-различно разполагане между Аза и другите в „като семейство”. Посредством разиграването и преобръщането на фразеологизмите встъпителните стихове конструират Дома като място на произволното реене и разбягването в безтегловността: „у дома вкъщи мястото на камъка / не тежи виж го полита към теб”. Обезкорененият индивид сякаш пристъпва към изобретяването на едно семейство, което не е нищо друго освен самовнушение или себеоглеждане – „парчетата на огледалата / ме размножават / и така играя на семейство” – кръговрат на множеството на погледите към себе си като пределна условна игра, егоцентрично симулираща липсите. Любимите лица са умноженото и приветливо наранявано собствено лице. Макар и обезкоренен, индивидът чувства натиска на „родното”, което в цялата стихосбирка носи конотациите на пошлото и враждебното („отечество любезно? / отечество ли? БЕЗДНА” („land of mine”). Един поглед върху дома и семейството, различен от горните превъплъщения на субекти и обекти, се открива в „тъжна приказка”, като текстът демонстрира наситеност на обсценности, които изобщо се срещат постоянно в стихосбирката, но в случая, изглежда, работят в качеството си на елементи от жанровата пародия. В случая семейният живот се въвежда като безстойностен, невзрачен автоматизъм във възможната си трагичност и опитите на жанровия стереотип да го възвеличи. Разбира се, тези впечатления не изчерпват стихосбирката, напротив – както споменах, с текстовете от „П(л)есен” Красимир Вардиев е съумял да създаде семантично потенциални конструкти, гъвкави спрямо читателя и прочита. Опитах се да онагледя определени тенденции в книгата и същевременно да й оставя нужния простор, за да проговори сама по-късно, тъй като едни от големите достойнства на текстовете остават играта с читателското взиране, жонглирането с означаващите и интертекстуалните провокации на досетливостта. В тях се чувствах предразположен да мисля понятията за разбиране и неразбиране на литературния текст като размити във възможността на прочита. Красимир Вардиев, „П(л)есен”, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2013.