Разговор с Екатерина Йосифова, проведен на 6 и 12 февруари 2014 г.
Този разговор има „приложен“, „редакционен“ характер, затова е включен като приложение към сложената под печат книга на Николай Трайков „Разговори с Екатерина Йосифова“, с която се открива новата издателска поредица „Очи в очи“ към научноизследователската програма „Литературата на Народна република България (1946–1990)” на департамент „Нова българистика“ на НБУ.
Поредицата „Очи в очи“ ще съдържа серия от анкети, разговори и интервюта с български писатели, тематизиращи литературата и литературния живот от началото на НРБ до наши дни. Книгите от тази поредица ще бъдат ориентирани колкото персоналистично – към отделни значими автори, толкова и проблемно-тематично – към повече писатели и литератори, които свидетелстват за българската литература след средата на ХХ век. Техните живи гласове разказват как различните житейски практики се преработват в споделен исторически опит.
Да започваме, като първо се върнем към детските ти години. Какви са най-ярките ти спомени от детството? Мнозина казват, че краят на 40-те и началото на 50-те са доста бедни, дори гладни години.
Вярно, но да се справят възрастните. И се справяха. Не говореха за това пред децата. Не само пред децата и не само тогава – и по-нататък да се говори за пари, за липси, да се оплакваш беше дори не неприлично, просто несъществуващо. Във всички домове – на другите деца, у роднините, съседите – беше така. И така си остана. И във Варна, първите ми седем-осем години, и в Кюстендил. Може да се опитваме да обясняваме сега тази сдържаност с времето – та тези хора бяха преживели война, бомбардировки, опоскана страна, контрибуции, национализации, репресии… – но бяха живи и децата бяха живи, грешно и срамно е да се оплакваш, има по-лошо. Но не е само в това причината. Искам да я нарека мълчаливо достойнство. Или с други две думи, пак ще цитирам Мишо, той ги свърза: стоическа нормалност. И „бедността не е порок”, има такава пиеса, Островски. А детството си беше детство. Готвеше се постничко, ядяхме. Шоколад опитах… може би на 13, не ми хареса. Мисля, че всички в училище, и в двата града, ходехме с палтенца, преправени от предвоенните на родителите ни. Е, може би не всички, не знам, но знам, че не съм се заглеждала кой какво облича. Никога. Тази нагласа, изглежда, си остава, не забелязвам. Понякога от любезност казвам – хубава ти е дрешката. Но след секунди нямам представа. Не ставам за свидетел.
Детството си е добро. В моето различното бяха пътуванията всяко лято с влак през цяла България – по диагонал, между Варна и Кюстендил. И „превключванията” – още с пристигането, когато изтичвах при децата – от „варненски” на „кюстендилски език” и обратното. У дома обаче – винаги на „правилен”. Като радиото. Като всички вкъщи, майка, татко, леля, баба, баба леля, дядо вуйчо… С вкусни подправки. Езикови хора.
Може да съм говорила за това пред Ники и да го е записал, напълно е възможно, защото напоследък се учудвам колко все по-много ми се говори именно за тогава. Не за събития – за хората. Вероятно е от възрастта. Ако се повтарям, моля, съкрати.
А „политически“ спомени? Когато Червенков го свалят от поста министър-председател, ти си вече на 15 години. Имаш ли детски спомен за неговия публичен образ?
Нито за миг не ме е интересувало. Абсолютно ми беше все едно. Коя година е било? 15 години е сериозна възраст, вече съм знаела – смените, боричканията „там” са си „техни” интриги. Да ти припомням ли атмосферата в семейството, говорили сме – просветено безвластие. Повтарям с гордост: безвластие. Просветено. Също и приятелите на баща ми, и техните семейства, повечето – учители… Помня ги. Това „политически спомени” ли са?
Но помня и как стоим, стотици деца, всички училища в Кюстендил, на площада: умрял Сталин. 1953, аз съм на 12. Е, не беше тръшкане като в Северна Корея, но имаше наистина разплакани! Не ми се вярваше, гледах да не ги гледам.
Коя е твоята първа прочетена книга?
Не знам. Имаше едни книжки с твърди корици, като за малко дете, с по една приказка и големи картинки. Поднасях на всички да ми ги четат, запомнях ги, изглежда съм запомняла къде точно какво е написано и някак съм схванала написаните думи, като картинки… Може така да е било, може не. Но имаше нещо като разправия вкъщи, когато прочетох сама непозната дума, някакво заглавие с главни букви, мисля, че се упрекваха взаимно – кой ме е учил, рано е. Сигурно някой ми е показвал, може би по-големи деца. Точно до нас живееше Тошко. Зад ъгъла кака Румето. Във Варна. Аз постоянно изнасях книги навън.
И го ударих на четене. Особено когато бях „сама вкъщи”, когато времето беше лошо за игра на улицата. Във Варна нямахме баби и лели. Нямаше социални служби и правила, когато родителите бяха на работа, децата оставаха сами. У нас поне беше пълно с книги.
А „Овчарчето Калитко“ или „Митко Палаузов“?
Те са по-късно. Харесвах ги. Бяха смели, децата, не книгите. А „Милостивата катеричка” и „Тимур и неговата команда” харесвах, защото имаше помагане. Препрочитах и книжките за приятелство със животни. Май това ми бяха приоритетите – смелост и помощ.
А после как се случи преходът от четенето към писането? Със смелост или с помощ?
С донякъде харесване на ритъма и римитe, лесно се помнеха. Харесваха ми безсмислените броеници, ала-бала-ница… Книжките на Йордан Стубел, такива… всякакви, не само приятни като други книжки за деца. Неочакваници. Запазила се е, изпокъсана, любимата ми: „Небивало”. Така я и наричах: „Къде ми е небивалото?”, с ударение на а. Игра на четене, на запомняне. Изговаряне, с мъничко измисляне. Мога я и аз тая игра!
Това е помощ, стихчетата: да усетиш, че и ти можеш. Но не и смелост. Само игра, в която участвам. Пиша свои стихчета в тетрадка, с печатни букви. Както рисунките в блокчето. Доволна съм, ако излезе сполучливо. Нарисуваш, измислиш, напишеш, готово. Обърнеш друга страница
Започвам да усещам разликите. Някои книжки няма да поискам да прочета втори път. Други съм готова да чета винаги, дори когато ги знам наизуст. Те са помощ; а аз имам вече и смелост: смелостта сама да усетя – и да не отстъпя – какво харесвам и какво не. Има стихотворения, които са направени като стихотворения, но не са. Отрано го узнах, защото имах с какво да сравнявам. Изтръпвах, повдигах се: „…мен в сърцето и в душата…”
Познаваш критическия спомен на Михаил Неделчев за представянето на дебютната ти стихосбирка в Кюстендил. Какво си спомняш от онази вечер през декември 1969 г. в Клуба на културните дейци, когато беше „премиерата“ на „Късо пътуване“?
Беше приятничко, е, не чак толкова. Нямам предвид мнението на Мишо и Наско Свиленов, то ми беше известно и дори смятах, че прекаляват с разхвалването на книжката, готвех нова. Приятното беше провокацията към местните „правилни колеги”. Които отбягваха да ме погледнат. Смешно. Злобарски приятно.
Статията в местния вестник „За категорични класово-партийни идейно-естетически позиции“ (8 януари 1970) от Христо Осоговски, посветена на това представяне, е насочена предимно срещу „критиците от София“ Неделчев и Свиленов, но разбира се, и срещу твоя дебют. Какво се случи с теб и с писането ти непосредствено след тази публикация?
Нищо лошо. Тогава „секретар по идеологическите въпроси” в окръжния комитет беше Миланка Грозданова, доста умна, с някаква безукорна партийна биография, следвания в Съветския, степени – та тя четеше, добре се ориентираше и май нямаше нищо против да е „буфер”, поне на местна почва, да ни покровителства, Биньо и мене. Изпатиха си Мишо и Наско в София. В Кюстендил – нищо.
Следващите ми книги заизлизаха все в Пловдив, „Христо Г. Данов”, безпроблемно. При Иван Николов, Петър Анастасов.
В кюстендилския вестник „Звезда“ от онова време има публикувани няколко твои репортажа, очерци. Мислила ли си за журналистическа работа, или е било просто писане „на парче“ за хонорар?
Не за хонорар, а за заплата. След разпределението се прибрах в Кюстендил, къде другаде, там ми беше жителството (трябва ли да пояснявам като за Ники какво значеше това?), домът, нашите, децата бяха малки. Но работа имах все временна, да замествам, добре че учителките раждаха и отпуските им бяха дълги. Едно училище, друго… Във вестника ми предложиха редовна работа. Е, в селскостопанския отдел, там се беше отворило място. Какво разбирах от селско стопанство? Така че можеш да си направиш извод и за журналистиката, и за моите „амбиции” в нея. И не бяха само репортажи и очерци, ами най-вече пълнеж, дописки, по няколко в брой, подписвахме ги с различни имена, бяхме малко хора, а вестникът тогава беше всекидневник, макар тъничък, трябваше да се пълни… Напуснах след седмия месец, когато си отиде свястната главна редакторка и я смени един графоман.
През 1963 г. се разразява един случай между Кюстендил и София – около стихотворението на Велин Георгиев „Чужда кръв“. Била си само на 22 години, но все пак спомняш ли си нещо за това?
Научих, разбира се, но в София: още бях студентка, завърших през 1964. После разпределението, Дупница. Работата във вестника беше след около пет години.
Велин не е кюстендилец, живя там малко, тогавашната му жена беше кюстендилка. Заварихме се за кратко, общувахме. Не помня да сме говорили за „случая”, може да сме. Може да е бил отзвучал.
Сега вие изравяте, търсите мижавата ни „съпротива”. Хич я нямаше. Приели сме, че ще бъде все така. Обитаваш своя си свободна територия. Но не огледало, в което виждаш почти само себе си. Не се даваш. Даже на огледалото. Или така си мислиш. Четеш, непрекъснато, истински книги. Имаш си хора, с които се смеете. Кулминация на личната дързост е някое стихотворение. За Велин – „Чужда кръв”. Приели сме и че „те” ще се взират винаги с недоверие в нас. Ще се правят, че ни ухажват. Смеем се, добре сме.
Изобщо как ти се отразяваше средата в Кюстендил? И приятелската, и литературната?
Та аз съм кюстендилка. От поколения, назад се губят до непроследимост.
И досега си имам приятелствата. Стари, проверени.
Добър град е Кюстендил. Културен. Удобен. Още е.
Литературна среда са книгите и четящите същите книги. Има ги.
Има и клуб, „Клуб на дейците на културата”, само как звучи, всъщност – доста уютно заведение, в центъра. „Дейците”: страхотните художници Гошо Алайков, Кирил Гогов, Свилен Блажев и т.н. Театрали, музиканти. В повечето градове има такива клубове. Влизаш, сядаш където и да е, всички са свои, ниски маси, дълги дивани, сгъваеми столове, Лозка с кафето, евтино пиене… Наминавах. Биньо е постоянното присъствие. И постоянният дразнител, за зареждане.
Когато в София попадах в кафенето на „Ангел Кънчев” 5, не го харесвах. Премерен и по-нарочен говор. Заради подслушването ли? По-нешумно. Но и говорът на телата, позата…
В Кюстендил се появиха – едновременно – следващите поети, съвсем млади, пет-шест бяха мои ученици в гимназията, те ни имаха за нещо като… ментори, знам ли. Не точно приятели. Сега общуваме приятелски, макар че не се виждаме често.
Тези, които продължиха, с вече доста книги, хубави – са все мъже, макар че отначало няколко момичета бяха даже по-добри, някои издадоха по книжка, чудесни, различни, но сякаш само за да се уверят, че могат – и спряха: могат. Сякаш го направиха само за себе си, не за друго. А моженето, дарбата пращаха в графата на чудесните неосъществености. В небесните тефтери… Но така си мисля аз или така си представям идеалния случай на неамбициозност, нищо, че техните причини сигурно са различни като самите тях. Виолета Атанасова. Елеонора Попниколова. Мариана Войкова. Наделина Анева. Офелия Крумова. Цветанка Ризова. По азбучния ред, друго подреждане няма. Поисках да кажа техните имена, не тези на мъжете, които се грижат добре за писането си, и браво. Жените срещам рядко, прекрасни са. Всички. Никога няма да загубят това специално… живо е, незатрупано сетиво. Развито.
Ако имаше в училище часове по поезия, като в царскоселския лицей от Пушкиново време, може би щеше да потръгне другояче на смелостта.
Театърът. Пак свое място. Като всеки театър. Добре ми беше. Девет години.
Добра среда.
Възрастните! Старите учителки, актриси, библиотекарки… Тях обичах. Те бяха мое богатство, другите не ги познаваха. Не ги виждаха.
Пътуваха с малките си пенсии до София, за да видят някоя постановка.
Плача за тях. Макар че не плача не помня откога. Бих искала да кажа – никога. Сбогом.
Известно е, че ти не си от „бохемстващите“ поетеси. И все пак що за приятелски компании обитаваше в Кюстендил през 70-те и 80-те години?
Не „обитавах компании”. Наистина ли питаш, като знаеш за децата? И че винаги съм ходила на работа? Е, без времето в алманаха, де… Обитавам си дома. Улиците, градинките. Имам родители, сестра, моите бързо растящи деца и накрая бонус, мъничка племенница.
Имам колеги, приятели, съученици, с които общувам, но – надявам се никой от тях да не го прочете, – поради сърдечна любезност. Нямам истинска нужда.
При това не пия, не пуша. Горките бохемстващи.
Приятно ми е, че звучи скучно. Защото не е.
Скука е голямата част от седенето в компаниите. Загуба. И на време, което си ми трябва. Мога да си го разпилявам, да го раздавам, но ако искам, ако на мен ми харесва и ми е потребно. Не да изтърпявам, за да „принадлежа”. Има на какво да принадлежа, то край няма.
Защо още не си поискала да провериш дали имаш досие в бившата Държавна сигурност?
За никого не мога да знам всичко и не искам да съдя по малките подлости. А големите вероятно ги няма написани.
Но по едно време, не много отдавна, все пак подадох молба, за себе си и за баща ми, за когото ми поискаха и смъртен акт. Минаха доста месеци без отговор. Споменах пред Едвин, той задейства някакви връзки и получих достъп до официален протокол – че тъй като досиета номера еди-кои си не съдържат данни, представляващи интерес – историческа и не знам каква си стойност, – питай Едвин, той също е чел за себе си такова нещо, но сигурно го е преснимал, разрешаваше се, но аз не поисках, – та тъй като не представлява еди-какво си, е унищожено (изгорено) на (дата) и къде. Закъсняла бях. Вероятно по-добре.
Чувствала ли си се някога предадена? Имам предвид по-скоро предателства в литературата – например някой близък до теб автор да направи тежък компромис или да те подведе с мнение или обещание?
Може за момента да се почувствам огорчена, после просто си имам едно наум, още по-после и това нямам.
Не се подвеждам. Всъщност понякога се оставям на дребни подвеждания от учтивост или мързел.
Грешките, очакванията, илюзиите си произвеждам самостоятелно.
Ти предавала ли си?
Гаден въпрос. Защото – да. Нечии очаквания. Не само на най-близките, но и на почти непознати, но които съм подлъгала да се надяват на мене за нещо, а после съм отминала.
Не и да изпортя, да издам нещо, което ми е доверено или да изклюкам постъпка на приятел, макар в себе си да я осъждам.
Но да не изпълниш обещание, небрежно да забравиш, е предателство. И никак не е маловажно. Колко често се срещат големи предателства? Малки – постоянно.
Ето сега се сещам нещо, което не искам да помня. Гаден въпрос наистина.
Ти си разведена, нали?
О, да.
Кога се случи това?
Преди… Чакай да пресметна. Официално – преди почти тридесет и девет години. Я колко много.
Мислиш ли, че разводът се е отразил по някакъв начин на писането ти? Не толкова тематично, колкото като ново отношение към мъжете, към живеенето, проявено в стиховете? Имам предвид особено появата на един неумолим към всичко скепсис.
Нищо такова. Човекът си е себе си, не е „мъжете”. Умен, пише, не пропуска добра изложба. Разминахме се в живеенето.
Аз не питам за живеенето, а за извора на твоя скепсис в писането…
Скепсис? След като се чувствам добре? Но и да има, и да няма – няма нищо общо с мъж или „мъжете”. Чисто мое постижение си е. В скоби – малкото ми големи приятели са, или са били, мъже. А баща ми, а синът ми, а момчетата сега, четирима?
А за скепсиса – ако действително разпознаваем е скепсис – браво на мене. „А ти, боже на разума…” И как къде му е изворът? Да речем, в бездната. И в неохотата ми да танцувам пред нея. В нежеланието ми да съм балама. В неизчерпаемото незнание.
Да те върна пак към сборниците „Априлски сърца“. Ти си включена в книга втора (1984) с „Любов, лицето ти е детско“ и в книга трета (1986) с „Ти каза…“. Защо?
Лесно би било да кажа сега, че е станало без мое участие. Но не съм сигурна. Категоричен спомен нямам. Освен – че получавах писма с покани за участие. Всяка година ли? Не знам, не ги пазя. Но съм запазила – за куриоз – две-три картички с подписа на Тодор Живков, за 8 март и 24 май, редовно получавах. Както и покани от следващите президенти за приеми, но тях не пазя, несравнимо е. Сигурна съм, че никога не съм писала за „Сърцата”; но не и че никога не съм пратила старо стихотворение. Но пък и спокойно би могло да е станало без мое съгласие. Ти следиш ли кога и къде и как са те включвали, публикували? Все се каня да издиря някогашни стихотворения, публикувани тук-там, които нямам, по доста пълната библиография, която направи София Пейчева, страхотната директорка на библиотеката в Кюстендил. Обичайно беше никой да не те пита за включване в антологии, сборници… Ако наистина те интересува темата, виж кои са били съответните съставители и редактори на тия броеве, макар че и те надали са решавали на своя глава да привлекат поети, които сега наричате „алтернативни”. Хубаво име. Поезията е алтернатива, уха! На недостатъчния живот.
В нашия случай „алтернативен” означаваше да си себе си, нищо друго.
Как все пак усещаше опитите за пълзяща, почти невинна корупция, която предлага системата през 80-те години?
“Пълзяща, почти невинна” – може би несравнима по размах със сега? Да, има разлика: тогава – по-дребни бакшиши рушвети, но никак не „опити”, ами напълно стабилна схема. И най-вече „връзките”. За всичко – връзки. Дори книгите купувахме „изпод тезгяха”. Кражбите обаче са „от държавното”, тоест „по-морални”. Допълзя пълзящата и се развихри… Но ако въпросите ти са свързани с литературата, ще трябва друг отговор. Не корупция, корозия. Тя също пълзи. Остави, изписано е много. Не съм усещала, знаех, знаеше се.
Вероятно готвиш нова книга със стихове. Смяташ ли обаче, че лаконизмът в „Тази змия“ (2010) е достигнал своя предел и вече няма накъде?
Напротив.
Новата е от още по-кратки. Ще се казва „тънка книжка” и е готова, но ще я позабавя още малко.
Ще помоля издателката да е и като формат малка, тъничка и без картинки. Евтина.
Имах предвид лаконизъм още на равнището на фразата. Наричам това „политика на прекъсването“…
“Политика на прекъсването” – благодаря, много ми харесва! Иска ми се да го можех винаги: стоп, и оставяш другия да влезе, истинско съучастие… Може всичко недовършено, недомислено да оставя на четящия. Добър номер. Да, има накъде.
Ще има ли посвещения в следващата ти книга?
По-скоро цитат, препратка, нечий великолепен стих като мото.
Забелязва се склонността сред мнозина от вашата генерация, маркирана като „тиха лирика“, да си посвещавате един на друг стихотворения. Не само това – другите, приятелите присъстват в текстовете като лирически герои. Това само очертаване на „приятелски кръг“ ли е, или има и още нещо?
Има нещо… недовършено в отношенията ни. Като недоизплатен дълг. Подкрепяхме се, бяхме близки, после… Отдалечавахме се. Вероятно е нормално, но поне у мене остави недовършеност.
Калина.
Едно стихотворение на Калина Ковачева започва така: „Какво бе казала Екатерина Йосифова?“, а после вмята: „Тя отминава винаги въпросите, но отговаря винаги добре“. Не ти ли се струва, че както преди в анкетата на Борис Роканов, така и сега в разговорите с Николай Трайков правиш точно това?
– Разбира се.
И в стихотворенията също.
Обратното бих нарекла ексхибиционизъм.
Разговора води ПЛАМЕН ДОЙНОВ
Публикува се с незначителни съкращения.
