Разговор с Яцек Хуго-Бадер
Как избрахте репортерската професия? Призвание ли е тя?
Тя ме избра. Тази професия – след като в продължение на много, много години търсих своето място на света – се оказа моята съдба, моето призвание, но това не беше съзнателен избор – по-скоро случайност, въпреки че както твърдят руснаците, случайни случайности няма. Случи се така, че през 1990 г. „Газета Виборча” търсеше журналисти и дадоха обява на първа страница на изданието. Трябваха им хора, които не са професионални журналисти, за да ги научат сами на всичко, да ги възпитат. Кандидатствах и ме избраха. Работех в новинарския отдел, но всичките ми текстове бяха скандално дълги и ме изхвърлиха в отдела за репортажи, в който съм до ден днешен.
Откъде се породи интересът ви към Русия? Трудно ли беше да проникнете в дълбочина в чуждата култура?
Това също беше случайност, но както вече знаем, случайни случайности няма. Изпратиха ме там на посещение при Михаил Калашников, а втория път, когато заминах, вече знаех, че това е моето място. Попих езика, кирилицата, православието, историята, културния код, и казано направо – се влюбих в Русия. Доста лесно ми беше да вникна в тази страна, да я разбера, да чета тези хора, да ги изучавам. Лесно, защото по някаква причина ми ставаха все по-близки, но не навсякъде е така. В Китай това изкуство не ми се удаде, но за България например знам, че не бих имал проблем с това, защото само след две седмици престой в София започнах да разбирам специфичния културен код на местните.
Типични герои ли търсите, или изключителни личности?
Разбира се, репортерът търси хора, места, истории, ситуации, които да са изключителни, специфични, необикновени, неправдоподобни, защото типичният герой не е никакъв герой, типичният герой е скучен, никой не би чел за него. Затова търся човешки характери, но такива, които, събрани на едно място, да дадат представа за цялостната картина, да разберем същността на нещата, да разберем явлението, това, което репортерът иска да разкаже, да разберем темата на репортажа. Работата е в това, че в репортажа наред със същността на нещата, темата, е дяволски важно да не отегчаваш. С първото изречение, с наслова да сграбчиш читателя за гърлото и да го приковеш като с голям ръждив пирон към текста.
Какво е отношението на поляците към руснаците днес? А на руснаците към поляците? Променило ли се е нещо в историческа перспектива?
Променило се е в политиката, в отношенията между държавите, но за това не си струва да се пише. Интересно е това, което чувстват помежду си хората. И в това отношение няма равенство. Защото симпатиите на поляците към руснаците варират в зависимост от политическата ситуация, това, което правят политиците и казват медиите. От години отслабва естествената, породена от историческите събития (тъй като дълго време сме били под тяхна окупация) неприязън на поляците, а сега – като при всички подобни кризи и имперски претенции на Русия, всичко това се изгуби. Затова пък обикновената, жива, човешка симпатия на руската улица, на обикновените руснаци от глухата провинция и големите градове е неизменна характеристика. Харесват ни, въпреки че им е мъчно, че сме ги изоставили, отвърнали сме се от тях. Чувстват се предадени, но когато им обяснявам, че десетки, стотици години са били ужасни окупатори, това им причинява огромна мъка, автентична болка.
Какви са реакциите на обикновените руснаци спрямо събитията в Украйна?
За момента не съм проучил тази тема, защото работя над съвсем различна история.
Как руснаците оценяват образа на Путин? Промени ли се нещо през последните месеци?
Промени се дотолкова, че го обичат и подкрепят още повече. Все пак той дойде на власт по демократичен начин, като на игра печели поредните избори, без въобще да му се налага да фалшифицира резултатите. Руснаците го смятат за човек, който ги изправя, след като Горбачов и Елцин ги събориха на колене след падането на СССР. Путин ги кара да се гордеят. Това е много важно чувство за руснаците, защото те винаги са живели в държава, която им дава единствено него. Едва се преживява, няма какво да се яде, какво да се пие, тъй като ни въвеждат „сухой закон”, човек се страхува от всичко, трепери за живота си, но едно му е гарантирано – може да се гордее със своята велика империя, от която всички се страхуват. Тази мощ се крепи на три елемента: могъщата армия, каквато няма никой друг на света (само танкове в армията на СССР има толкова, колкото във всички армии по света взети заедно), космическите полети и спортистите, които си тръгват с половината медали от всяка олимпиада. Горбачов и Елцин им отнеха дори и това, а Путин им го връща – разбира се, не може да произвежда толкова танкове, защото няма средства, но се държи сякаш вече ги произвежда. Русия е сила, но само в сблъсъци със слабаци като Грузия и Украйна, обаче руснаците не се впечатляват от такива подробности.
Казвали сте, че журналистиката трябва да поправя света. Как виждате бъдещето на репортажа в глобалния свят на електронните медии?
Трябва. Журналистиката съществува, за да бъде светът по-добър. Не си представям нито една държава, нито една демокрация без медии. Новинарите, информационните медии разказват какво се случва, репортажът отговаря на въпроса защо е така.
Още не знам как, но репортажът сигурно ще намери начин да достигне до читателите и в електронна форма. Наскоро подготвих мултимедиен репортаж за портала на „Газета Виборча”, за целта трябваше да пиша, да записвам разговори, да снимам филми и да правя снимки, но се получи. Още не е достигнал до много хора, но може би там е бъдещето.
Разговора води
Радостина Петрова
