Разговор с Мариуш Шчигел
Каква е позицията на полската журналистика в европейски и световен план?
За съжаление нямам представа. Не знам чужди езици, освен чешки, така че не чета световните издания. Разбира се, полската преса препечатва много световни текстове, така че мога да се ориентирам. Навярно извън Полша рядко се среща репортажът, с който ние, в Полша, се занимаваме, тоест литературният репортаж. Когато в чужбина – в Швеция, Франция или Германия – излиза антология на полския репортаж, тамошните вестници веднага пишат: „Защо нямаме това, което имат поляците?”.
Репортажът в Полша попада във вестниците и седмичниците, макар и все по-рядко, защото редакциите имат все по-малко пари и място на своите страници. А добрият репортаж изисква тираж. Само една глава от моята книга „Готланд” – за паметника на Сталин, най-големия на земното кълбо, който се е намирал в Прага, е подготвян в продължение на пет седмици. Най-напред трябваше да напиша репортаж за „Газета Виборча”, която ме изпрати за 5 дни в Прага. А за мен три седмици събиране на материал е твърде малко. Трябваше да си взема отпуск и да остана в Прага за сметка на годишния си отпуск. След това писах текста две седмици. Коя редакция би могла да си го позволи? Редакторите биха искали това да стане за два дни. Това също е причина познатият от нашата преса литературен репортаж да се насочва към книгите.
Съществува ли някаква форма на цензура в съвременните медии? А теми табу?
Темите табу падат, една след друга. Вече почти ги няма. Много критично се пише например за жестокостта на Църквата към децата, за педофилията сред клира. Това вече дори е скучна тема, малцина продължават да четат за нея. Написах, че „почти” ги няма, защото например личният и сексуалният живот на бившия премиер, шефа на ултрадясната партия Закон и справедливост, Ярослав Качински, е тема табу.
Цензура? Ако я има в някоя редакция, журналистът веднага може да отиде в друга и тя да му отпечата „забранения” текст.
А ако властта иска да цензурира нещо, тогава вече ще се надигне вой.
Подготвили сте антология със заглавие 20 ГОДИНИ НОВА ПОЛША В РЕПОРТАЖИ. Оформи ли се една обща картина на съвременна Полша? Личи ли поколенчески стил в репортажа?
Няма обща картина на Полша. Има няколко Полши. Полша на хората, които се боят от Бога и ще направят всичко за него, и Полша на хората, които смятат, че Католическата църква силно наподобява комунистическия тоталитаризъм. В тази антология са описани много проблеми, които ни тормозят като общество и с които не знаем как да се справим: децата на лесбийките и гейовете, правото на аборт, антисемитизмът. Тук има и репортаж за безработните в малките села, които за жълти стотинки пренасят в корема си кокаин за Латинска Америка, но и репортаж за учител, който играе с акции на борсата. Всъщност Полша е страната, където най-много частни лица инвестират на борсата. Заемаме първо място в Европа. Това е картина на държава, която има все повече пари, а хората се справят все по-добре, а същевременно и на държава на спорове за нематериалните проблеми: за тялото, за Бога, за правото да бъдеш себе си.
Репортерите пък се опитват да разберат всичко това. Това е основната характеристика на тези репортажи: разбирането. Не да оправдаят, не да критикуват, не да ритат, не да хвалят, не да издават присъди, а да разберат защо някой постъпва така, а не иначе.
Редактор сте на колекция съчинения на Ришард Капушчински. Каква беше нейната концепция? Какво е отношението към Капушчински?
Концепцията беше проста: да издадем отново книгите на Капушчински, но да добавим и нови елементи. На първо място, предговор, написан специално от човек, който по някакъв начин е свързан с дадената книга. Например предговора към Империя за падането на СССР написа полският кореспондент на телеграфната агенция в Москва, у когото е нощувал Капушчински при пребиваването си в Москва, а предговора към книгата за Африка Абанос написа главният редактор на угандски ежедневник, който е бил домакин на Капушчински в Кампала. Вторият елемент е послесловът. И тук всяка книга получи рецензия по съответната тема, публикувана някъде по света и преведена на полски. По този начин читателите за първи път се срещат с рецензията на Император, която през 1983 г. пише Джон Ъпдайк за „Ню Йоркър”.
Ришард Капушчински е патрон на полската репортерска школа. За мнозина е легендарен журналист писател. От време на време някой се опитва да докаже, че той понякога си е измислял в своите репортажи, но величието не може без дребнавост. Всеки велик човек трябва да има някакви характерни черти, защото е само човек. Но и всеки велик човек има около себе си дребни хорица, които бързат да припомнят неговите „характерни черти” и ще подскачат, докато го захапят поне веднъж. Едно е сигурно: той внася в полската и световната nonfiction литература неоспорими ценности. Показва, че репортажът може да бъде изкуство. „Нещо повече от документ – пише за Император Джон Ъпдайк, – в него има елементи на поезия и тайнственост в кафкиански стил”.
Ришард Капушчински някога издаде няколко свои книги под общо заглавие – като серия, „Кипежът на света”. Когато заедно с колеги репортери създавахме фондацията „Институт за репортаж”, назовахме нашата кафе-книжарница именно „Кипежът на света”.
Вие сте част от ръководството на Института за репортаж. Какви са целите на Института? Какви са най-важните постижения на неговите възпитаници? Създава ли се общност около него?
Като фондация поддържаме книжарница с кафене, редовни срещи и школа по писане на репортажи. Обучението продължава година. Вече са завършили около сто души, сега в петата година има 25. От тази стотица поне 20 пишат интензивно репортажи за различни редакции, няколко дори са на щат в „Газета Виборча”, което е някакво чудо, защото редакциите в Полша предимно съкращават служители. Следователно 20 на 100 имат успех. Това е много добър резултат. Не всеки може да стане добър репортер. Тази професия винаги е била за избрани. Както не всеки може да бъде добър художник.
Пишете много за Чехия. Какво е значението на външната перспектива за съвременния репортер? Променя ли погледа към собствената държава, към собствените проблеми?
Аз изобщо пиша заради себе си, да си помогна. Някога, като млад, пишех, за да видя фамилията си отпечатана, за да се говори: О, Шчигел, той съвсем не е глупав човек. Днес пиша заради друго. Искам да разбера как героите на моите репортажи се справят с екзистенциалните страхове, искам да видя по какъв начин намират смисъл в живота си. Уча се от тях.
Например книгата ми Направи си рай беше опит да си докажа (на себе си, а по възможност и на полските читатели католици), че може да се живее без Бог. В Полша малцина вярват, че може да бъдем щастливи без вяра в Господ. Това беше книгата за Чехия, която най-много деморализира моите читатели. А едновременно с това изследване сред полските парламентаристи, което направи „Нюзуик” преди ваканцията, показа, че това е една от двете най-четени книги по време на отпуските.
Съжалявате ли за нещо, което някога не сте написали?
Не, въобще не съм човек, който съжалява за нещо. Може за момент да съжаля, но веднага забравям. Всичко, което ни се случва, е добро – такава е моята философия. Всяко поражение също е приключение.
Разговора води
Радостина Петрова
