Ренета Божанкова
Преди двайсет години, в средата на 90-те, интернет/Паяжината бе технологична новост, мислена впрочем и като възможност за академично сътрудничество, бе уютно място за избрани и посветени, по-скоро едно от големите обещания в преддверието на новия век. Избраните и посветените обаче имаха и свободно време и място, за да споделят любимите си книги, да обзаведат виртуалните си „стаи” с библиотечни „лавици”, на които съседстваха Дж. Р. Р. Толкин и Достоевски, Филип К. Дик и Шекспир. Така литературата влезе в Мрежата. И реши да поостане, очарована. Погледнем ли към „дивния нов свят” на цифровите карти на цифровата вселена (като видимите на http://www.opte.org/), едва ли можем да я виним, познавайки податливостта й спрямо красотата.
Днес нещата са драстично различни – Мрежата е необозрима, мултиплицираща реалния свят, развиващите се технологии имат за резултат създаването на нова мултимодална култура, подчертаваща преодоляването на старите, познати зависимости от време и пространство. Текстовостта отдавна не е водещата видима характеристика на дигиталния свят, а и тя самата се променя. Изправени сме пред нови начини на създаване на текст, нови начини на съществуване на текста, нови начини за намиране/филтриране на информация за текстове, налични онлайн.
Литературата изживя бурен роман през тези години и днес от висотата на дигиталния си опит може да погледне назад.
Обещанията на интернет към литературата действително бяха много и ще се спрем на част от тях, но преди всичко, за да разберем новите привързаности към цифрите на изкуството на буквите, ще потърсим ключа в името сюжет Галатея. Осмеляваме се да предположим, че по отношение на интернет литературата преживява ситуацията на Пигмалион (с малка рокада на родовете). Тя, литературата, може да каже на интернет ако не „аз те създадох”, то поне „аз те предсказах”, защото действително става дума за сбъднато очакване, за словесно въобразени светове – утопични и дистопични, дори за екзалтирано визионерство, което точно ни е начертало картата на бъдещето в литературните текстове. Сменим ли резолюцията или мащабирането, ще видим колко детайлизирано точна е тя.[1]
Само два примера. Първият е Уилям Гибсън и фантазията му за киберпространството, описана в романа „Невромантик” (1984): „Киберпространството. Една съгласувана халюцинация, която ежедневно се изживява от милиардите законно действащи оператори по целия свят, от децата, чието обучение изисква познаването на математическите концепции… Едно графично представяне на информацията, която се извлича от базите данни на всички компютри в границите на човешката система. Немислимо по своята сложност. Поредица светлинни изображения във виртуалното пространсто на съзнанието, могъщи струпвания и съзвездия от информация. Подобно светлините на един град, които бледнеят…“[2]
Тогава, през 1984[3], със сигурност арткартите на интернет не са съществували, но словесната карта на Гибсън ни води през тях с увереността на древен кормчия. (Впрочем „кибер” носи и тези значения – „водя” и „кормчия”.)
Но прорицателството на литературата не се изчерпва с Гибсън – десетилетия по-рано с удивителен обхват на явленията, но и със забележимо по-едро мащабиране, за новия свят на Мрежата пише Борхес. Постмодернизмът отдавна разчете кодовете в текстовете му, остава ни само да ги назовем:
1. Хорхе Луис Борхес, „Вавилонската библиотека” (1941):
„Когато било провъзгласено, че Библиотеката съдържа всички книги, първоначалната реакция била необуздано щастие. Всеки се чувствувал притежател на непокътнато тайно съкровище. Нямало проблем — личен или световен, за който да не се намери убедително решение в някоя от галериите. Вселената добила смисъл, вселената станала изведнъж безпределна като надеждата.”[4]
2. Хорхе Луис Борхес, „Градината с разклоняващите се пътеки” (1941):
“Градината с разклоняващите се пътеки е непълно, но не невярно изображение на вселената (…)”[5]
3. Хорхе Луис Борхес, „Фунес, паметта му” (1942)
“Аз имам повече спомени, отколкото са имали всички хора, откакто свят светува”[6].
Какво друго е интернет, ако не Библиотека, „безпределна като надеждата”, градина с разклоняващи се неизброими възможности, паралелни реалности, най-накрая един глобален дигитален Фунес, който никога и нищо не забравя, който може един ден обаче да се превърне само в „сън, изтъкан от късове минало”, само в „рапсодия от несвързани думи”. Последните две фрази на Борхес ни дават повод да си помислим и за малкото превъзходство на литературата, която е предвидила не само възхода и величието на Мрежата – може би и нейната съдба.
Ако се върнем към сюжета с Пигмалион, ще можем да кажем, че литературата така изкусно бе изваяла образа на мрежата-съзвездия, мрежата-звездна карта, че не можеше да не се влюби в творението си, а на кибер-техно-боговете не остана друго, освен да създадат интернет.
Очароваността на литературата от интернет има обаче и ред други, не митологично-поетични обяснения. Първото от тях е обещанието за свобода на текста и твореца – свобода на създаване и разпространение, свобода на достъп, свобода от двуизмерното пространство на страницата. Интернет от самото начало е възприет като алтернатива – и техническа, и икономическа, и идеологическа. Цензурата е слаба, разходите пренебрежими, прагът на достъп все по-нисък. И научена от самиздат и тамиздат, от underground линията в културата на ХХ век, литературата намира във виртуалния свят своята нова земя. Всяко дигитално или дигитализирано творение обаче се разполага между полюсите на програмната зададеност и свободата.
Опитаме ли се да огледаме проявите на свободата в Мрежата, винаги тръгваме от ентусиазма на пионерите на виртуалната реалност, откриващи и заселващи нови територии (колонизация определено не е работещото понятие, защото противоречи на неагресивността и духа на сътрудничество на първите). Следват особености, които се множат с годините и които можем, макар без илюзия за изчерпателност, да изброим така: свободен си да избираш информация и партньорства; да имаш мнение и да го огласяваш; пространството няма значение; нито твоята мобилност; езикът (почти) не е проблем – мултилингвизмът е в действие, истинска лингвистична еуфория е завладяла Мрежата, а естествено, и английският – новата linguafranca – е на разположение; персоналността е изменчива, можеш да бъдеш другият, който винаги е тревожил въображението и се е материализирал в предишни епохи отчетливо само на литературните страници; можеш дори да участваш в обществата, населяващи сайтове-цивилизации и разиграващи алтернативни исторически сценарии. Усещането за свобода се подсилва от анонимността, от нетъждествеността на реалния и виртуалния „аз”, както и от съществуването на множество софтуерни решения, потенциращи персоналния контрол.
Киберкултурата или по-частният й вариант – интернет базираната култура, изначално и нефигуративно има код, матрица, тя по рождение се поддържа от програми, които постоянно се усъвършенстват (възвратността тук е по-скоро надежда, че те все още не са в позицията на субект). Думите, с които наричаме интернет и чиято употреба вече сме автоматизирали, заслужават отново да се вслушаме в тях – Мрежа, Паяжина, net и web, и така в десетки национални версии и просто творчески хрумвания, които обаче почти задължително акцентират две значения – разклоненост, липса на център, ризоматичност, от една страна, и приспособление за улавяне, от друга. Фразите, с които толкова сме привикнали, прозвучават като оксиморони, като обещания за невъзможното: „Свобода в Мрежата”, „Свобода в Сети”, „FreedomintheNet”.
Всичко това е вярно и осъзнато и от пишещите, и от четящите онлайн, но омаята на литературата от срещата с дигиталния свят не чезне, защото освен свобода той обещава неизменна новост – нови технологии, които да „подмладяват” литературата. Така например жанрът, нейната памет за себе си, претърпява все нови и нови промени, прибавяйки поредния кибер/електронен/дигитален формат. Киберпоезията с привързаността й още в най-ранните години на Мрежата към деликатната матрица на хайку, но и към програмите за машинно генериране на лирика, хипертекстовите наративи и хипермедийните синтези на слово, образ и звук, интернет фолклора, блоговете, представляващи дневници онлайн и агрегатори на хипервръзки в началото на съществуването си и едва по-късно превърнали се в жанров феномен на дигиталното писане, гигабайтите епистоларни романи, които се утаяват в пощенските сървъри, – тези и други, възможно, възникващи и в момента квазижанрове, представят почти от самото начало на развитието на дигиталната среда многообразието на творческите практики онлайн.
Новото обаче носи в себе си присъдата да стане познато и привично, да изчезне бързо, то е ефимерно, и затова е удивително, че литературата, една културна практика на паметта, се изкушава да е част от неустойчива и несуверенна среда, каквато е дигиталната. В края на ХХ век, след опита на модернизма и постмодернизма, литературата търси единичното, еднократното дори, уникалността на естетическия опит и изменчивостта по-скоро я въодушевяват, превръщайки се в характеристики и теми на киберпоезията.
Жанровете и формите на съществуване на дигиталната поезия, по консенсусно мнение на изследователите на киберкултурата и съвременната литература, произхождат както от практиките на авангардистите от началото на ХХ век, така и на поставангардистите от неговия край. В тази връзка Е. Шмид пише: „Движещи се думи, танцуващи букви, динамични взривявания на текста ‑ такъв е арсеналът от похвати, които литераторите и художниците на руския авангард от началото на ХХ век използват в борбата си срещу неподвижността и вкаменелостта на нормативния литературен език […]. Днешните художници на словото в така наречените нови медии благодарение на дигиталните технологии имат на разположение далеч по-широк спектър от похвати за реализация на отдавнашните мечтания на литературата”[7].
Творбите, намиращи се на граничната линия на нет-арта и киберпоезията, прилагат често и принципите на триизмерната типография, които могат да бъдат описани така: „Триизмерната типография добавя пространствен и времеви аспект на иначе плоската и статична територия на буквите. От ранните резбовани надписи до неоновите знаци редица експерименти в историята на типографията и изготвянето на знаци интерпретират буквите като физически, пространствени единици. […] В момента зрелището на танцуващите, декорираните, триизмерните буквени знаци е обичайно както в печатните, така и в електронните медии”[8]. Технологичните решения и интерактивността, които предлага интернет, развиха още тази област на изкуството, в която се обединяват възможностите на образ, звук, динамика, триизмерност и се създават синтетични художествени творби, при които настъпват промени на жанровите форми.[9]
Ще добавим и още един пример за компромиса с недълговечността, на който се решава литературата в своята дигитална увлеченост. Многогодишното ми наблюдение на квазижанра на литературните проекти в интернет бе неотдавна последвано от преглед на актуалните (т.е. обновявани) проекти, който установи, че повече от половината от тях са в статут на прекратени, забравени, изоставени или недостъпни. Жизненият цикъл на проектите е видим онлайн, а архивирането на дигиталните ресурси, и по-специално на интересуващите ни литературни формати, е актуален научен проблем, самото възникване на който сигнализира за едно – интернет има история и нейното създаване и съхраняване преминава през алгоритмизирани етапи и процедури. Едновременно с това заслужава да отбележим, че наблюдаваните масиви – литературните онлайн проекти, са доста устойчиви на дигиталните ветрове на времето, защото те съществуват с години, а според данни, цитирани на лекция в Оксфордския интернет институт, средната продължителност на живота на един сайт е 75 дни.
Да се изправим в буквалния смисъл пред феномена на отсъствието в интернет, за който сървърите ни съобщават със стандартизирани фрази „страницата не е намерена”, „домейнът е празен”, „името е свободно”, „грешка от тип 404” (“HTTP 404 NotFound”), можем тогава, когато имаме склонност към практикуване на киберархеология, т.е. посещаваме забравени места в ъглите на Паяжината. Но парадоксално, не тези недостъпни ресурси, а вседостъпността, не забравата, а паметта се оказват проблем за дигиталното глобално общество. И литературата, разпознала в интернет сбъдналата се библиотека вселена, трябва да се сблъска с новата вълна, за която Мрежата е хипертрофия на паметта, и за която особено актуално е обсъждането на етиката на забравянето. И още – да се разочарова от този нов патос, защото тя, литературата, е една от институциите на паметта, и това е нейната хилядолетна роля. Заедно с това обаче самата литература неведнъж е опитвала да осмисли забравата и не е нужно да се връщаме по-назад от ХХ век в търсене на пример – и Борхес, и Набоков пишат за забравянето, изтриването, премахването, за заличаването.[10]
Литературата има и поне още едно основание за привързаност към дигиталния свят – това е игровата природа, еднакво присъща и на двете сфери. Светът на играта, който е суверенен, подчинен на свои закони, има аналог в литературата, дигиталният свят е и свят на електронните игри от различни технологични поколения, игри, създадени за реални homoludensот всички поколения. Благодарение на трансмедийността литературата има възможност през различни платформи да играе с играта, да види пресътворени сюжетите си и виртуализирани литературните герои, движещи се по дигитални карти във въобразени и реални пространства.
Очарована от дигиталния свят се оказа не само литературата, но и знанието за нея – литературо-знанието, – което пък повери на цифровите технологии и на интернет една от съкровените си мечти – да стъпи от кръга на свободните изкуства в реда на науките, влизайки от буквената зона на цивилизацията в цифровата.
Далечен, но въжделен съюзник се оказаха първо интернет изследвания, които в развитието си за поне две десетилетия се префокусираха последователно върху различни аспекти на дигиталното насищане на обществото. Със също толкова широко отворени врати към специфичните прояви на човешката култура в интернет и въобще в цифрова среда е и следващото, прелъстило литературознанието интердисциплинарното научно направление – дигиталната хуманитаристика.
При дигиталната хуманитаристика наблюдаваме изместване на фокуса от текста (статичният обект в неговата цялост и завършеност) към движещия се образ (включително и на текста), към пространственото измерение на културните феномени, към „протичащия” вариант на текст и към последиците за културата на участието, при това в реално време. Закономерно е да се запитаме какво в тази ситуация може да даде новата научна област на хуманитарните науки освен прецизно описание, идентифициране, атрибутиране на артефакти, мащабен поглед към културни феномени и техните контексти. Поне за литературната наука можем да отговорим, че дигиталната хуманитаристика ще помогне за проучването на дълбинните структури на текста, на иначе трудно обозримите новосъздавани връзки между текста като прототип и неговите визуализирани и дигитализирани пресътворявания, но заедно с това и ще зададе от нови позиции познати въпроси за литературата, нейния потенциал на продуциране, репродуциране, рефлексия, въздействие. „Големите данни” (BigData) могат да помогнат за реконструиране на исторически процеси, включително и на литературни в конкретни периоди и региони в мрежата от взаимовръзки, разпознавани като съществували или възможни. Пример за работа в такава посока може да е Литературната лаборатория в Станфордския университет, ръководена от Франко Морети, която провежда изследвания на литературни текстове от „цифров и количествен характер” (http://litlab.stanford.edu/), като сред публикуваните резултати са наблюдения над масив от романи от ХІХ век и техните заглавия, географията на романовото повествование, драматургичната структура и мрежовите теории.
Дигиталните хуманитарни изследвания добавят скорост, възможност за скалиране и мащабиране, обхват, комплексност, нова перспектива. Те не изключват, а смесват аналоговите научни практики с дигиталните, моделират нашето „информационно поведение”, позволяват ни отново да мислим, говорим и пишем за човека и човешкото, но вече с друга мярка. Дигиталните изследвания и дават, и отнемат в процеса на изучаването на обектите на хуманитарните науки, и усложняването на технологиите не променя този баланс.
Литературата, нейните създания, нейният живот заемат процентно все по-малко от интернет пространството и неговия трафик, но бидейки една от ранните изяви на мрежовата комуникация, продължава да запазва позициите си. Да, относителният дял намалява, но информационните масиви растат и текстовите дигитални вълни не престават да ни заливат. Интернет е изпълнил много от обещаното, иначе казано, тази нова Галатея е все така удивителна и може би вече е родила Патос, ако си спомним отново митологията.
Илюзиите са разсеяни, границите на невъобразимото са се отдръпнали още повече. Но литературата е както преди 20 години все така влюбена в дигиталния свят, и безкрайните негови възможности за промяна обещават краят на този роман да не бъде скоро написан.
А от романи литературата разбира…
[1] Тук е мястото да отбележим, че литературното визионерство по отношение на виртуалния свят и киберпространството е често коментирана тема на границата на ХХ и ХХІ век, нещо повече – авторитетният The New Media Reader включва фундаментални текстове както на писатели, така и на компютърни специалисти, „за да докаже съществуването на исторически паралелизъм” между творбите на изкуството и идеите на създаването на хардуер и софтуер, както отбелязва в предговора към изданието Лев Манович (Manovich, L. New media from Borges to HTML. – Wardrip-Fruin, Noah, and Nick Montfort, eds. The New Media Reader. Vol. 1. MIT Press, 2003, p. 15).
[2] Гибсън, У. Невромантик, София: Камея, 1996. (Ще си позволим, пишейки за Мрежата, да използваме като източник и онлайн достъпни ресурси, в случая електронната „Читанка”. В тези дигитални полета текстовете са пределно леснооткриваеми, но и първородството на творбите в книгите е почетено.)
[3]Изкушавам се за миг да обърна внимание на странните цифрови рими на литературната история и фантастично-утопичните й сюжети: през 1984 е издаден „Невромантик”, „1984” е годината заглавие на писания през 1948 от Дж. Оруел роман, пак тогава на бял свят се е появил У. Гибсън.
[4] Борхес, Х. Л. Смърт и компас. София: КК „Труд”, 2004, с. 125.
[5] Пак там, с. 139.
[6] Пак там, с. 148.
[7] Шмидт, Э. Буквальная (не)движимость. Дигитальная поэзия в РуЛиНете. – Russian Literature, 2005, № 57, с. 428, http://www.journals.elsevier.com/russian-literature/. Вж. също и Simanovski, R. Reading Moving Letters: Digital Literature in Research and Teaching. A Handbook (Mitherausgeber), Bielefeld: Transcript 2010.
[8]Miller, J. A. Dimensional Typography: Words in Space: Kiosk Report. Princeton Architectural Press, 1996, p. 1.
[9] Мислейки за вкуса на литературата към промяната, можем да си спомним финала на стихотворението на руския поет Константин Балмонт „Думи хамелеони”, призоваващ да се живее за промените, но извикването в паметта на целия текст в контекста на коментиране за дигиталната литература не може да не предизвика удивление. Стихотворението, включено в сборника „Да бъдем като слънцето”, публикуван през 1903 г., е всъщност манифест на киберпоезията, концепт за визуална и пермутативна поезия. Подвижни многоцветни думи, изменящите се, бледнеещи, отново заблестяващи с всички цветове на дъгата… Да, прав е Балмонт, „сладко е да се промениш”.
[10] Вж. също Божанкова, Р. „Оригиналът на Лаура” на Владимир Набоков. Между седемте синонима и имената на нимфите. – Литературен вестник, № 23, 19-25.06.2013 г.
