67-и кинофестивал в Кан, 14-25 май 2014
Божидар Манов
Кан си е извоювал заслужен престиж на най-важния фестивал за световното кино. Ако наградите „Оскар” на Американската киноакадемия открояват най-силните филми на всяка отминала година (предимно англоезични), то Кан е своеобразен измерител за постиженията на световното кино през текущия сезон.
Още преди 2 години в селекциите на Кан се забеляза своеобразна „национализация” на фестивала – повече френски филми (или с френско копродукционно участие), а същевременно по-малко американски заглавия в официалната програма – тогава до четири, а сега филмите отвъд океана са сведени дори до два! Така че тазгодишната рекапитулация е особено изразителна: от 19 заглавия в официалната програма – 6 „чисто” френски и още 3 като копродукции. В добавка френскоезична Канада е с 2 филма, Великобритания с 2 и още 6 страни с по един филм.
Но това количествено надмощие не винаги е с качествен показател. Дори филмът на официалното откриване „Грейс от Монако” (реж. Оливие Даан) събра негативните реакции на иначе патриотичната френска преса, а в класацията на критиците получи много ниски оценки. А накрая журито (с председател новозеландската режисьорка Джейн Кемпиън – единствената жена със „Златна палма” за „Пианото”, 1993) отбеляза с награда само „Сбогом на езика” на ветерана легенда Жан-Люк Годар (84). Ако прибавим и пресилената награда за дебют „Златна камера” (присъждана от друго жури) за „Party Girl” на тримата млади режисьори Мари Амашукели, Клер Берже и Самюел Тайс, то майската „реколта” за френското кино не е особено впечатляваща.
Затова пък един друг скромен френски филм под заглавие „Тимбукто” събра много и заслужени аплодисменти. Защото разказва за изстъпленията на радикалния ислям в Мали (джихад в пустинята), които привлякоха вниманието на целия свят с ужасяващи насилия и принудиха френското правителство да се намеси с военна сила за нормализиране на страната. Абдеррахман Сисако е роден в Мавритания през 1961 г., но се утвърждава като френски режисьор, вече има 5 филма и трето участие в Кан. Много силна енергия излъчва екранът със своя пустинен пейзаж, защото е наситен с почти документална достоверност, а персонажите и техните конфликти са извлечени от реалността. „Тимбукто” няма шансове за зрителски хит, но потвърждава известното правило, че актуалната тема плюс творчески умения на автора е най-сигурната формула за художествен успех. И заслужи наградата на Екуменическото жури, а режисьорът с удовлетворение отбеляза, че оценява много високо това отличие от една християнска организация за филм с типично ислямска проблематика.
„Тимбукто” е повод за едно друго обобщено наблюдение: в Кан се случва неизбежната и естествена „смяна на любимците”. Някои от „задължителните” режисьори на Лазурния бряг през последните 15-20 години (Кен Лоуч, братя Дарден, Дейвид Кроненбърг, Майк Лий и други безспорни авторитети), които са допринесли много за престижа на фестивала и справедливо са получили всички важни награди, сега отново присъстваха в конкурса, но без да са „абонирани” за отличията. Не че филмите им са слаби или безинтересни, но очевидно ново поколение по-млади автори настъпателно завзема свои територии и вече се откроява настъпваща кохорта от талантливи имена, които очевидно ще бъдат във фокуса на селекционерите през следващото десетилетие. Тук не става дума за средното поколение вече познати автори като турския режисьор Нури Билге Джейлан (досега с три важни отличия) или канадеца Атом Егоян (също неколкократен участник), или руснака Андрей Звягинцев (също с трето участие и сега с награда за сценария на „Левиатан”). Сред тези наложени имена е и унгарецът Корнел Мундруцо, също с няколко селекции в Кан и тази година с категорична Главна награда във втората конкурсна категория „Особен поглед” за майсторския филм метафора „Белият Бог”, който започва като своеобразен „кучешки неореализъм” (да си припомним италианската класика „Умберто Д.”, 1952 на Виторио де Сика), после преминава през брутален кучешки екшън/хорър, за да завърши като вълшебна приказка, в която музиката побеждава злото.
В случая обаче имам предвид съвсем нови имена като тазгодишния носител на Наградата на журито, канадецът Ксавие Долан („Мами”) или италианката Аличе Рорвахер, получила Голямата награда за „Чудеса”. А техните филми заслужават внимание заради безспорните им качества и надеждите, които пораждат. Ксавие Долан, когото можем да наречем „детето чудо” на съвременното кино (дебютира на международния фестивален екран едва 20-годишен с „Аз убих майка ми”, 2009), сега, само на 25, с петия си игрален филм „Мами” раздели Наградата на журито с ветерана легенда на френското кино Жан-Люк Годар (84), представил своя 3D експеримент „Сбогом на езика”. А младата Аличе Рорвахер с втория си игрален филм припомня
най-добрите традиции на италианските „селски” филми в духа на братя Тавиани („Баща господар”) или Ермано Олми („Дърво за налъми”). Подобно силно начало в пренаселеното от имена съвременно кино не е случайно и трябва да следим внимателно бъдещите изяви на тези (и някои други като тях) млади режисьори.
И още едно обобщено наблюдение: в цялата фестивална програма почти отсъстват комедии! Има няколко изключения (комедийни елементи в „Звездна карта” на Дейвид Кроненбърг) и една добра аржентинска черна комедия „Дивашки разкази”, знаково селектирана в официалния конкурс. Но този трети филм на режисьора Дамиан Шифрон, който се открои на фона на всички останали сериозни заглавия, само потвърждава констатацията, че няма достатъчно комедии, защото днешният свят не е весело място за живеене.
Видимо ограниченото присъствие на американски филми в основния конкурс (само два при обичайна „квота” четири), се съчета и с неубедително художествено покритие. Много известният и талантлив актьор Томи Лий Джоунс представи четвъртия си режисьорски филм с трудно преводимото заглавие „The Homesman” (нещо като „Човек на място”). Този суров уестърн от XIX век в полупустинната земя на Небраска се опитва да добави универсална и значима психологическа мотивация за човешката отговорност пред чуждата съдба, ала пластът смислено послание остава затрупан под устойчивите жанрови клишета, които олекотяват авторските амбиции. А таланливият Бенет Милър („Капоти”) сега участва със „Спортен тим Foxcatcher” – един приятен за гледане, ала съвсем периферен по значимост филм за маниакалната страст към борбата на луд мултимилионер.
Така в общо силната селекция (въпреки посочените отделни „пробиви”) ярко се откроиха два филма, които носят не само белезите на майсторско кино, но и мощно проникване в психологията на субекта плюс сериозни идейни значения и универсален, дори философски код.
Сложните и болезнени равносметки на зрялата възраст пред прага на житейското безсмислие е тема на поредния амбициозен проект „Зимен сън” на турския режисьор Нури Билге Джейлан, който основателно получи „Златната палма”. Филмът се оказа не само най-дългия в конкурса (196 минути), но и един от най-цялостните, хармонично и последователно изведен до своето значимо авторско послание. Сюжетът закачливо може да се формулира като: Чехов и Пруст търсят заедно изгубеното време в Анадола. Или „Иванов” (Чехов) от „Незавършена пиеса за механично пиано” (Никита Михалков) се преражда в проваления актьор на средна възраст, изоставил сцената и станал собственик на бутиков хотел, който обаче планира да напише дебела книга за историята на турския театър. И в последния кадър, след изтощителна каскада от разочарования, бурни взаимни обвинения със съпругата му и приятелско напиване, той наистина сяда пред компютъра. Безспорно екстремната дължина на филма е въпрос на издръжливост: авторска, за да изведе спокойно и целенасочено разказа по този твърде рисков начин; и зрителска, за да се дочака смисления финал, който заслужават шепата фестивални стоици, ала едва ли ще се понрави на обикновените зрители.
Редом със „Зимен сън” обаче трябва да отбележим „Левиатан” – трето участие на Андрей Звягинцев (след „Изгнание”, 2007 и „Елена”, 2010). Филмът отпраща към притчата за старозаветния звяр, но сюжетът е недвусмислено прикован в съвременна Русия, сред уникалния, ала напрегнат тревожен пейзаж на далечния Север. Там върху един обикновен честен човек се стоварват изпитанията на библейския Йов, за да прозрем отвъд екрана болезнената истина за обречената самота на доброто пред силата на злото. Затова целият филм се възприема като мощна метафора за безнадеждно унищожените извечни морални стойности, отвъд които малкият безправен човек е безпомощен и безсилен в сблъсъка с корумпираната до разпад държава. Звягинцев изобличава и моралното лицемерие на висшия църковен клир, като все пак оставя крехък лъч надежда и опора в религията, олицетворена от един смирен местен свещеник. Филмът е инспириран от английския философ емпирик Томас Хобс и неговия капитален труд „Левиатан или Материя и форма на държавната власт: църковна и гражданска” (1651). Затова режисьорът настоява, че филмът е не просто завоалирана метафора, отнесена конкретно към днешното руско общество, а много по-широко обобщение на универсална хуманитарна проблематика. И цитира ключово изречение от съчинението на Хобс: „Държавата е чудовище, измислено от хората, за да ги възпира от битката всеки срещу всеки. Това гарантира определена сигурност и ред, но срещу загуба на свобода”. Дори и да е такава мотивацията на Звягинцев, в актуалния политически момент обаче тя се разчита като изповедална патриотична болка по повод на ситуацията в страната. А подобен художествен рефлекс е много характерен за дълголетните етични традиции на руската хуманитарна интелигенция.
В „морето от кино” край Лазурния бряг нашето участие тази година се сви, уви, само до 1/13 авторство във филма омнибус „Мостовете на Сараево”, посветен на 100-годишнината от началото на Първата световна война и създаден от 13 европейски режисьори, сред които Камен Калев. За съжаление проектът е от тези юбилейни „бройки”, които не оставят трайна следа в киното, въпреки солидния бюджет от 2 милиона и 200 хил. евро. Изключение прави новелата на румънския режисьор Кристи Пую, който, отдалечавайки се свободно от тематичната рамка, е заснел един остроумен кратък филм за деформираното политическо мислене на обикновените хора, облъчвани от потока медийна пропаганда в неясната цялост на Европейския съюз.
В Кан присъства и режисьорката Мая Виткова по две линии: заради участие в големия филмов пазар с дебютния си филм „Виктория”, но и като успешна продуцентка с новия проект “GIN AIR” в срещата „Продуценти на ход”, събрала 24 перспективни европейски професионалисти. С две думи, хем ни имаше, хем (почти) не. Защото подобно периферно присъствие е знак на внимание към нас, но уви, не се забелязва и не оставя видими следи. Докато не пробием с филми в основните състезателни категории, все едно не сме били в Кан.
