Разговор с проф. Милена Кирова около том втори на „Неслученият канон.
Български писателки от 1944 година до наши дни“
За разлика от мъжете писатели, писателките след 1944 г. се оказват в много по-амбивалентна позиция. Мъжете могат да избират между ясно морално очертани възможности – да се впишат в новата власт и да се радват на известна предварителна сигурност както по отношение на материалното си състояние, така и по отношение на съдържанието на следващата си творба; да й се противопоставят и да бъдат зачеркнати по един или друг начин; или да се оттеглят от публичния живот в самоналожена изолация. Новата социалистическа власт обаче обещава равнопоставеност за жените във всяко отношение (макар по различни причини тя никога да не се осъществява на практика) и прави реални стъпки в тази посока. Как би изглеждала историята на женското писане без т.нар. държавен феминизъм?
– Нека да подредим малко нещата според историческия контекст, в който се случват. Във времето между двете световни войни женската литература изживява активен подем, появяват се нечувани дотогава явления: авторка на бестселъри, носителки на годишни награди, „женски” пиеси на сцената на Народния театър и дори в чужбина… Сякаш липсва едно-единствено нещо – писателки с подчеретано лява (комунистическа) ориентация (донякъде изключение е странният случай на Мария Грубешлиева); бунтът, както изглежда, не може да се случи навсякъде. 1944 г. разбива тази вълна. Писателките се оказват отместени от себе си, техните „женски” теми – исторически неактуални и социално девалидизирани; самата традиция, натрупана до този момент – отхвърлена като буржоазно-дамска. В същото време, както казах, еталони на „прогресивно мислене” липсват. При това положение поне половината от старите писателки престават да пишат; останалите преминават през сътресенията бавно и трудно, защото им се налага двойна адаптация – и като граждани, и като жени. Ето например утвърдена авторка като Магда Петканова. Веднага след 1944 г. тя се опитва да пише както преди и с инерцията на междувоенния „проженски” интерес към историческото присъствие на българските жени създава пиесата „Царица Теодора”. Макар че е поставена на сцената на Народния театър, драмата очевидно не улучва възгледите на своето време. Петканова прилежно се коригира, както виждаме от заглавията на следващите й три пиеси: „Самуил”, „Апостолът”, „Буна за земя”. За период от петнадесетина години всички „стари” писателки се оттеглят в творчеството за деца – Анна Каменова, Багряна, Дора Габе, Магда Петканова… Неусетно се оформят жанрови гета, отредени за женско писане, например очеркът, който представя „жени за пример” – звеноводки, тъкачки, партийни секретарки, бивши концлагеристки… През него минават всички начинаещи белетристки на 50-те, включително Вера Мутафчиева.
Първите две десетилетия унищожават традицията, консолидират ново тематично поле, изработват нов тип женска идентичност; това е празното време на едно поколение. То обаче не е никак празно откъм промени. Социалистическата идеология на половото равноправие оказва силно влияние върху социалния статус на жените в България: извежда ги от ограниченията на домашното пространство, превръща ги в наемна работна ръка, дава им образование и професия. Подобни промени обаче не се случват вътре в пространството на дома и семейния бит. Един поглед върху „Жената днес” например оголва по недвусмислен начин водещата държавна стратегия да се съхраняват и възпроизвеждат патриархалните навици и стереотипи в битовото всекидневие на българската жена, въпреки че са попаднали в рязък контраст с идеологията на половото равноправие. Получава се едно дълбоко разцепване, една шизоидна двойственост на женската ситуация през този период. Най-любопитното обаче е фактът, че новите поколения жени (започвайки с тези, които са родени през 20-те години) сравнително бързо и безболезнено се адаптират към шизоидната ситуация, не след дълго така добре, че престават да забелязват абсурда и я приемат като нормална. Така в българската литература се появяват специфични двуполови фигури като ударничката мъжкарана на 50-те или мъжкото момиче на 60-те – 70-те години. Нормализирането на абсурда по принцип е важна стратегия за оцеляване на човека във всички тоталитарни режими. И дори не говоря само за новите поколения. Седемдесет и пет годишната Дора Габе също успява да каже на своето съвремие през 1963 г.: „Обичам те, защото искаш от мене мъжество и вяра”.
За да се върна към вашия въпрос: не можем да преценяваме еднопланово ролята на социалистическата еманципация, но съдейки по бързото разграждане на нейните резултати след 1989 г., когато масовото съзнание се върна с удивителна лекота към най-баналните и консервативни клишета на популярното мислене за жената отпреди 1944 г., можем да кажем, че механичното сливане на два типа съзнание, половото инженерство на държавния комунизъм е било повече адаптация към една историческа неизбежност, отколкото дълбок процес на психична метаморфоза. Още през 90-те години всичко се върна на мястото си: популярната литература – към времето без „еманципация”, писателките интелектуалки – към модернистичния елитаризъм, който бяха пропуснали в историческата суматоха на предходния половин век.
Не изглежда ли феминизмът предварително отслабена позиция? Опит да се устрои голям разказ във време, което се обръща към големите разкази само с носталгична въздишка.
– По принцип сте прав. Феминизмът неслучайно има модерен, в литературата – модернистичен, – генезис. Той не е породен в края на 20. в., т.е. по времето, когато пристига у нас след половинвековно прекъсване на една традиция, започнала в началото на столетието. 90-те години бяха парадоксално време, в което липса и наличност, отживяло и актуално, възможно и невъзможно съществуваха едновременно. 90-те години имаха карнавален характер, всеки се преоблече в идеи, чиято липса до този момент беше почувствана като празнота. Неслучайно интелектуалците и до днес изпитват към тях носталгия. Точно тогава намери своето място и феминизмът, все така в контекста на общата парадоксална ситуация. Той трябваше да бъде създаден вътре във време, когато именно идеологическата му същност на „голям разказ” беше започнала да се разпада навън. Трябваше да бъде модерен и постмодерен едновременно, с други думи. Какво се случи можем да видим с примера на новата женска лирика от 90-те. По една вече изградена традиция на българските интелектуалки да бъдат две неща едновременно група поетеси издадоха стихосбирки, в които наваксваха неслучения разказ за женската колективна същност (с помощта на митологеми, фолклорни образи, примери от голямата световна традиция) и в същото време разграждаха част от онези „същности”, или „разкази”, които бяха обект и на „мъжкия” постмодернизъм. Така две епохи се случиха едновременно и почти на бегом в историята на българската литература. С началото на новия век се усети краят и на двете течения – както на модернистичния феминистичен проект, така и на постмодерния бунт срещу „големите разкази”. Бедата с българския феминизъм е там, че той така и не се консолидира докрай; пак ще се доизживява неговата неслученост в мрежата на други направления и епохи.
Позицията на жената писателка в България между 1944 и 1989 г. напомня с нещо на Стокхолмския синдром. По-високите нейни прагове на търпимост и адаптивност ли са причината да нямаме откроимо както мъжко, така и женско дисидентство? Или може би причината отново се корени в нейната значително по-амбивалентна позиция?
– Вашият въпрос е типичен именно с логическата грешка, която крие в себе си. Вие ме питате: разликата („по-високи прагове на търпимост и адаптивност”) ли е това, което прави жените (писателки) еднакви с мъжете (писатели)? Истината е, че ние просто нямаме литературно дисидентство – както „мъжко”, така и „женско”. Поведението на двата пола в този случай е аналогично, само че по-ниската степен на видимост при жените е пряко отражение на тяхното по-слабо присъствие в публичното пространство. След като започнах да се занимавам с тази тема, аз почти се влюбих във възможностите на това, което може да ни каже статистиката. И в продължение на няколко месеца, докато четях из разни библиотеки, си водех записки с „количествен” характер, за да пресмятам накрая. Ще ви кажа малко от цифрите, до които стигнах. През целия период 1944–1989 г. количественото присъствие на писателките се движи в границите между 5 и 20%. Най-ниско е през първите две десетилетия (в белетристиката дори под 5%), след това се увеличава и през 80-те години достига 20%. В същото време направих една простичка анкета („Колко писателки имаше според теб във времето на социализма?”) с хора от по-старите поколения, неизменно получавайки отговор „Много” и всеки съвестно изброяваше седем-осем имена. Струва ми се, че това „много” идва повече от нагласата да се мисли женското присъствие като изключение, отколкото от опита да се направи реалистична оценка на ситуацията. Истина е, че жените стават все повече с напредването на 20. в., но това е така, защото и мъжете писатели стават повече. Съотношението 1 : 4 не се променя, включително през 80-те години, при това поезията създава усещането за всеприсъственост, докато белетристиката все така „традиционно” си изостава.
Но да се върна към дисидентството. Ако под „дисидентство” имаме предвид постоянните ежби и бури в чашата на СБП, наистина процентът на женско участие е малък, не на последно място и поради съвсем очевидния факт, че жените на ръководни позиции от различен порядък, започвайки с редколегии, после отдели, ръководството на СБП и т.н., е много малко, едва ли надхвърля 15%. Изключения има, разбира се, всеки си спомня Цола Драгойчева, Леда Милева или Людмила Живкова. Но погледнете дори само тези три изключения и ще забележите, че няма такова нещо като „женски модел”. Л. Милева възпроизвежда модела на хардлайнерското присъствие, Л. Живкова се държи по-скоро като фигура с андрогинен характер и не приема нито една жена в своето обкръжение, а Ц. Драгойчева е максимално близо до представата ни за български дисидент. Нейният случай е много мотивирано представен в книгата на Красимира Даскалова. Драгойчева се опитва да пренапише официалната история на БКП според собствения си свидетелски опит (в трилогията „Повеля на дълга”) и се стига дотам, че част от първия том е иззета от разпространителската мрежа и унищожена, вторият и третият том са цензурирани страница по страница, а за четвъртия том Милко Балев й забранява всякакъв достъп до партийните архиви. Ако употребим обаче термина дисидент без кавички, и такъв пример ще срещнем сред българските писателки. Яна Язова, някогашната „фатална жена” и „гениално дете”, намира сили да се откаже от всички съблазни на публичното присъствие и в продължение на три десетилетия пише затворена у дома си с надеждата, че само бъдещето може да каже какво е означавало да бъдеш писател. С всички тези примери се опитвам да кажа, че според мен няма женски и мъжки модел на съпротива срещу властта. Има обаче нещо друго; има различни, социално-исторически изработени позиции, в които попадат различни хора, и техните реакции, тяхното поведение във всяка позиция се оказват еднотипни за двата пола. И защото жените писателки са били много по-малко на ръководни позиции, защото са били доста по-слабо фаворизирани от страна на властта, защото са нямали почти никакво участие в комунистическото движение преди 1944 г. те имат и много по-слабо самочувствие, рядко дръзват на отклонения, нямат изработен рефлекс на съпротива. Инакомислието и независимостта не идват отникъде, човек не се ражда с тях; те се развиват постепенно върху основата на чувството за призвание и лична значимост.
Възможна ли е ревитализация на интимната поезия като парадоксално еманципаторен жест в контекста на граничещата с воайорство днешна употреба на социалните мрежи и все по-осезаемия (главно маркетингов) натиск за още и още опубличностяване на личното? Пространството на дома да се окаже високо остойностено по причини, различни от традиционния патриархален ценностен ред.
– Според мен не, защото само любителите поети пишат „лично” и „искрено”. Неопосредстваната искреност не принадлежи към полето на литературните артефакти, тя е жанр на писмото, дневника, лексикона и на всичко, което представлява техен аналог в социалната мрежа. А що се отнася до „личното писане” в Мрежата – то няма нито творчески, нито интелектуален потенциал да окаже въздействие върху добрата литература. Ще се опитам да обясня, като го сравня с кандидатстудентско есе. Ученикът пише „оригинални” разсъждения и „собствени” мисли; оригинални и собствени в неговите представи, разбира се. Прочетени с окото на специалист, те се оказват нескриваемо ординерни и възпроизвеждат клишета на публичното пространство. Разминаването в оценките идва оттам, че личното (без подходящо възпитание и образование) не е склонно да мисли себе си като не-лично, т.е. социално конструирано; то има нужда от самочувствие, такъв е неговият самосъхранителен рефлекс. Баналното, масовото клише, от друга страна, могат да дадат тласък само на масовата култура. Нищо лошо, макар че добрата масова култура също иска нещо повече от масово мислене.
Съвременният ексхибиционизъм на интимността в социалната мрежа може да предизвика само временно и повърхностно влияние върху литературата. Най-напред именно защото не е личен, а максимално типичен. (Ако се появи психологическо изследване върху него, то ще извади на показ малка група повтарящи се модели.) Второ, защото интимността в Мрежата често има и съзнателно симулативен характер; да не говорим за медиите, които са склонни да измислят всичко, което би минало за сензация. В крайна сметка дори не бих нарекла явлението, за което говорите, интимно; то е повече външно, отколкото вътрешно; анонимно, масовизиращо, отколкото лично.
Може ли неслученият канон да се случи като университетска дисциплина, за бакалаврите българисти например или в някоя нова бакалавърска програма?
– Бакалавърските програми са претоварени и там борбата е по-скоро за облекчаване, да не говорим какво би се случило, ако поредният министерски екип реши да ни превключи към три-плюс две годишен формат на висше образование. Възможни са само частични опити, например да се добавят няколкочасови лекции към вече налични програми или да се обявят нови курсове, но в полето на избираемите дисциплини. Друг е въпросът, ако някой държавен университет (защото само там остана специалността „Българска филология”) предприеме цялостна реформа на типа образование, който сме наследили от европейския 19. в. За такава реформа обаче не се забелязват нито воля, нито знания на всяко възможно ръководно ниво.
Съставителка сте и подготвяте третия том на „Неслученият канон“. Какви са условията за подготовка на подобни хуманитарни издания, фокусирани върху един значим проблем, но опитващи да го огледат от всички страни, привличайки като автори приносни изследователи?
– Всъщност не, не съставям, поне засега, нищо повече в „женска” посока. Неслучайно вторият том направи частичен опит да обгледа и литературната ситуация след 1989 г. За съжаление, една пълноценна и цялостна история на литературата, създадена от жени, продължава да липсва. Идеалната ми представа за този проект е група от хора, които най-напред обсъждат и изработват методология, обща програма и дори концептуален апарат, с които да се отправят заедно към преосмислянето на литературната история. По принцип харесвам работата в екип, стига само целта да е смислена, екипът – добре подбран, и не на последно място, да мога да предложа на участниците добра мотивация. Писането на парче, подходът оттук-оттам е типичен за българското литературознание, в което има много малко традиции на истински колективен труд. Дори такива монументални начинания като академичната История на българската литература в четири тома, писана преди 1989 г., са поразителни с липсата на всякаква идея за концептуална системност и методологическо единство извън историческия емпиризъм и задължителните ограничения на идеологическата доктрина. Този еклектичен подход продължава да ни сподиря и през последните двадесет и пет години. Дори когато се случи да се намерят пари, „единението” обхваща само тематичния план и не се предхожда от изработването на колективно валиден, теоретично разпознаваем подход. В крайна сметка изчезнаха (по разбираеми причини) индивидуалните опити за литературна история, но в същото време всички колективни проекти страдат от полуслученост и методологическа уязвимост.
Иначе – да, бих се опитала да организирам проект по изработването на нов тип цялостна история на женската литература, ако спечеля отнякъде финансова подкрепа. Петгодишните ми старания в това отношение обаче завършиха с пълен провал – министерският фонд „Научни изследвания”, „13 века България”, къде ли не… Един успешен опит в тази посока крие залог, по-голям от самата история, която би била изработена. Той може да се превърне в начало и пример (включително със своите възможни недостатъци) за изработването на нов тип историзъм, който може да плъзне в най-различни алтернативни посоки. Представете си една колективна, детайлна, единна история на популярната литература/култура в България; или на литературните вкусове, на читателската публика, на болестта например в тематичен аспект… Ами вие знаете ли колко писатели от цигански произход сме имали и какъв е техният принос? А приносът на другите етнически групи в историческото развитие на нашето общество? Има ли някаква видимост преглътнатата история на половата различност? Да не би да имаме културна история на религиозността? Примерите са безкрай; удивително е несъзнаването на тяхната липса.
Изброявате редица маргинализирани различности, които съставляват бяло петно в литературната и културната ни история, наред с канона на писателките в България. Какъв е залогът на усилията по отстояването на алтернативен канон, било то един или друг?
– Фразата „неслучен канон” съм използвала като очевидна метафора на това, което липсва в българския литературен канон, но термина „алтернативен канон” не бих използвала, защото за мен той е силно проблематичен. Дори само логически погледнато, фразата представлява „противоречие по дефиниция”. Алтернатива означава другост (спрямо нормата, в нашия случай – канона) и следователно не може да има характера на това, чиято другост, или обратност, представлява. В противен случай между двете би имало родство, каквото едва ли някой бунтар срещу нормата би бил готов да признае. След това имаме проблем от идеологически характер. Да бъде заместен един канон с друг канон е упражнение по употреба на властта да именуваш и да изграждаш същности. Разграждаш една институция, но само за да я заместиш с друга от същия порядък. Първата е например червена, втората – синя, но след това ще се появи жълта, после зелена… и така до безкрай ще възпроизвеждаме един и същи идеологизиран модел на властова режисура. Третият проблем е от структурно естество. Самата идея да се съгради (нов) канон предполага активен процес по избиране, преценяване, отхвърляне, т.е. води до ясна дискриминация на едни и фаворизиране на други явления. Не бих искала това да се случи с литературата, създадена от жени. Както и с литературата на всички „маргинални различности”, за които споменавате, защото това ще унищожи тъкмо трудно осъзнатата ценност на тяхната различност и маргиналност. Мисълта ми е, че ако възприемаме нещо като различно, трябва и да го структурираме по различен начин, защото структурата носи значенията на „същността”. Какво да направим? Това е предмет на друг, и то дълъг разговор…
Въпросите зададе ЧАВДАР ПАРУШЕВ
