Калин Янакиев
На мен слава Богу остана какво да кажа. Разбира се, трябва да направя една уговорка, аз не съм литератор, а само внимателен читател.
Ще започна не с Емилия Дворянова, а с Лиляна Дворянова, защото нейната корица дава ключ към книгата. Корицата е откровено стилизирана като икона. Морето е иконописно. Вертикалът, спуснат в нея, е много близък от начина, по който се изобразява Преображението, романът е свързан с Преображението точно толкова, колкото с „Вълшебната планина” и другите ключове вътре. Той е напълно откровено свързан с него, защото последният трилог започва с цитат, свързан с планината Тавор и Преображението…
Имам привилегията, трябва да призная, да съм разговорял вече писмено върху романа на Емилия Дворянова с цел този наш разговор да бъде публикуван в скоро време в списание „Християнство и култура“ и общо взето, съм проверил вече определени свои интуиции дали съм в съгласие, или не съм в съгласие с това, което Емилия е мислила. Няма да злоупотребявам с тази своя предваритена осведоменост за нейните интуиции, но ще кажа все пак това, което мен изключително ме поразява в този роман. От пръв поглед това е неговата необичайна вътрешна консистенция. Романът, класичесикият роман, романът в своята парадигма обикновено обхваща големи пластове от по една, две, три генерации, той отива в бъдещето, забягва в миналото. Забележете, че консистенцията на този роман е абсолютно необичайна, ако ние изхождаме от парадигмата на класическия роман. Това са пет седмици, при това пет седмици, разказани ден по ден, без никакво връщане назад, без никакво забягване напред, без никакви криволици във времето. Това е роман, който по вътрешната си консистенция и по обема на романовото време е по-скоро разказ или новела. Това е роман разказ, разказ роман. По консистенция. Всъщност той е структуриран драматургически, затова е и роман драма, драма роман. Поради тази причина, че е затворен в потока на съзнанието на Анастасия, главната героиня, който от време на време се пропуква от други съзнания, но винаги е в нечие съзнание, винаги е поток на съзнание, цялостният роман прилича и на поема, защото поемата е тази, която е поток на съзнанието. Това е роман по обема на времето – разказ, по структурата си – драма и според само самозасфереността си – поема. И въпреки всичко по своя смислов обем е роман. Той е роман въпреки цялата необичайност на това видово и жанрово лющене, което в момента правя пред вас, защото смисълът му е на един дълбинен екзистенциален преврат, на едно преображение, на едно излюпване от егото в извънеготичния свят на абсолютния лепет – лепет, с който този роман завършва. В тази връзка смисълът му е голям, смисълът му е романов, макар времето му да е новелно (или разказно), макар структурата му да е драматическа, макар самозасфереността му да е поетическа. Това е, което трябва да забележим, за което авторката трябва да бъде поздравена, защото е необичайно явление в българската литература, както обикновено се казва.
Аз съм човек, който е изкушен да следи романовото творчество на Емилия Дворянова, то ме интересува. Поради тази причина не мога да не съпоставя този роман с предишните на Емилия Дворянова, макар да не мога да не се съглася и с Михаил Неделчев, че той е нещо ново. И все пак при всичката различност на романите на Емилия Дворянова има нещо, което ги обединява и ги противопоставя на този. „Къщата”, след това „Passion, или смъртта на Алиса” „Госпожа Г.” са романи, в които има почти клустрофобична затвореност, има интериорност, няма екстериорност. „Къщата” се развива в дом, херметически затворен, в „Passion, или смъртта на Алиса” всичко може да е много драматично, но се развива около затвореното пространство на обитаването. „Госпожа Г.” е по-разнообразна, но все пак и тя е интровертна. „Земните градини на Богородица” ги оставям настрана, те са по-различни. Има някаква интериорност в самото мирочувствие, има нещо дори протестно в интериорността в първите книги. В тях уютът е отровен, недружелюбен, той не пуска в себе си историческото време. Историческото време на социализма тече някъде далеч отвъд къщата. То е ехо – разбира се, влиза като червей с този неравен брак, който я взривява, преди това взривявайки се в тези ярки светове в картините на момчето. Същият този уют, затворен в тялото, е убийствен.
Имам усещането за един екзистенциал, който е по-дълбок от думата, която сега употребявам – думата „уют”. „Уют” навлиза в българския чрез руски. Това е дума, чийто корен „ют” не значи нищо, трябва да има представка – при-ют, у-ют, при-ютявам. На руски има глагол „ютится”, но „ют” е някаква базисна абсолютност, вътрешна утробност, при която можеш да бъдеш като в при-ют, но самата тя е екзистенциалът „ют”, абсолютната вътрешност. Тя е клаустрофобична еготичност. „При входа на морето” буквално преобръща това движение. Ние излизаме извън уюта, ние излизаме от някакъв ют, от приюта и излизаме в края на този роман, в една абсолютна откритост, излизаме в самата откритост. Ако ют е единият полюс, то яв е противополжният. От уют се излиза в „яв”. В онова, което в Преображението е абсолютната светлина. И затова от едно утробно мълчание на вещите накрая имаме абсолютната лепота. Има своеобразна траектория, някаква вътрешна траектория на творчеството на Емилия Дворянова, и в една от точките на тази траектория се намира последният роман. Той е преобръщане. Той е напускане най-сетне на онази бранеща, резистираща от голямото пространство Къща. Той е напускане на Къщата, без да се отиде в историческото време, а направо се отива във вечното време. В този смисъл тя е наистина книга за Преображението, тя е дълбоко християнски роман. Да, Емилия мисли този свой роман като християнски роман. Веднага трябва да предупредя, че това не е тематично християнска книга – наистина, появява се една католическа светица, има един евангелски цитат… Християнското не е експлицитно тематизирано, няма епизод, който експлицитно да прилича на Преображението, но вътрешната му траектория е такава. Има едно движение в този роман от затвореност към отвореност, макар затвореността тук да не е такава както в „Къщата” или къщата, или в „Алиса”. Този санаториум е като всеки санаториум, но по-важното е онова, което се отразява в прозорците, отколкото онова, което е вътре. И все пак има едно движение от ют към яв, защото, забележете: в този роман героите нямат нито минало, нито бъдеще. Дори Анастасия, главната героиня, няма минало, тя почти няма спомени в романа. Да не говорим за останалите герои, които нямат нищо друго освен самото настояще, нямат минало, сякаш нямат и бъдеще и следователно отново по някакъв начин са затворени, този път не в пространството-утроба на къщата или дома на Алиса, но във времето на настоящето, абсолютното Сега. Едно Сега, което изтича хронологически, върви към следващото Сега, към бъдещото Сега, никога не се връща, никога не отива напред, а просто Сега подир Сега, подир Сега. И следователно е постоянно Сега, в което са затворени тези герои. И ето това Сега някак се излюпва в края на романа, когато самата Анастасия сънува своя космически, близък до поетиката на завършването на Книга на Иов, огромен, мащабен сън.
Този роман като траектория е точно обратното на наежената „Къща”. Той е излизане не просто от Къщата, а излизане отвъд индивидуалните съзнания, защото накрая не е ясно кой кой е, има почти ангелско преплитане на гласове, които се отзовават едни на други, без да е ясно кой кой е. Пространството е абсолютно отворено, времето е скъсано и се осъществява един излаз, включително от самата индивидуалност. Естествено, тук идва идеята за Евхаристия, за Църква в дълбокия, базисния смисъл.
Едно-единствено нещо леко разколебава и това е загадъчният образ на доктора. Много е лесно в прочита, който сега се опитвам да правя, този доктор да бъде прочетен христологически. Като онзи, който създава общността, онзи, който се възнася от нея. Но образът на доктора е същевременно леко демоничен, поне аз го чета по такъв начин. Той е крайно противоречив. Така че това е вторичната загадка на романа. Той ми пречи да бъда абсолютно уверен в прочита, който се опитвам да направя пред вас. Това не е упрек, разбира се, защото аз макар да не съм литератор, много добре знам, че литературата не е доктрина, не е илюстрация към доктрина, за да бъде всичко последователно според който и да било прочит. Но за мен това си остава един своеобразен дисонас. Докторът е дисонансният образ в романа.
Завиждам на онези, които тепърва ще прочетат тази книга. И пак казвам, четейки този роман, вие ще прочетете роман с времевия интензитет на къс разказ, ще прочетете с този роман една великолепна поема, един великолепен поток на съзнанието, и разбира се, една драма, която има при това метафизичен епилог.