Тази есен – от 18 септември българската публика за пръв път има възможност да се срещне с оригинални творби на ренесансовия гений Микеланджело Буонароти на родна територия. Събитието съвпада с отбелязването на 450-годишнината от смъртта на художника. Експозицията в Националната художествена галерия включва общо четири произведения – две скици „Фигури в движение“, скица на „Възкръсналия Христос“ и „Скица на врата (Порта Пия)“ и се осъществява съвместно с Флорентинския музей „Каза Буонароти”. Най-голямата от скиците е изпълнена с червен молив и кафяви акварели, нахвърлена върху хартия през 1561 г. Най-малка е т.нар. Скица на фигури в движение, датирана около 1630 г.
„Каза Буонароти” е домът на фамилията на Микеланджело, превърнат в музей и хранилище за изкуството му от неговия праплеменник Микеланджело – младши. В него до ден днешен се пазят много от архивите на художника, негови стихове, кореспонденция, картини и скулптури, които са важна част от културното наследство на Ренесанса и са предмет на важни проучвания за периода. Настоящият директор на музея е д-р Пина Раджониери, която е и куратор на изложбата, гостуваща в столицата. Тя присъства на откриването й, а на 19 септември представи пленарния доклад от конференцията, съпътстваща събитието. Директорът на „Каза Буонароти” изрази удовлетворението си от интереса към експозицията от страна на българската публика. Лекцията й бе на тема „Лицето на Микеланджело”, в която говори за четирите портрета на гения и идеята за това, че образът му, предаден посредством тези портрети позволява да се достигне до истинското лице на прочутия флорентинец. Оказва се, че всеки от авторите на творби с лика му имат интересна съдба, която в даден момент се преплита с тази на Микеланджело. Първият портрет е създаден от Джакомо Буджардини, който приживе е бил определян като посредствен художник и е бил в незавидно положение, но това, че се е ползвал с уважението на Микеланджело му позволява да помага при създаването на скиците за знаменитата фреска от Сикстинската капела. Самият портрет представя Микеланджело като ведра и жизнена личност. В момента той се намира в „Каза Буонароти” и все още е в оригиналната си рамка от 17. в. Репродукция на това изображение посреща и посетителите на изложбата в Националната художествена галерия.
Якобо дел Конте пък е предпочел да пресъздаде образа на Микеланджело в тържествена поза. Дълго време се е смятало, че картината е автопортрет. Дел Конте е бил близък приятел на гения.
В по-късните години от живота на Микеланджело образът му се появява и върху медальон. Интересното в случая е, че върху двете му страни са показани две различни интерпретации. На лицевата страна е профилът на художника, а обратната представя образа на полугол слепец, придружаван от куче. Смята се, че така е представен типичният пилигрим. Около значението на това изображение продължават да се състоят дебати, но най-често то се свързва с идеята за изживяването на земния път като мистично поклонение, каза д-р Пина Раджониери. От друга страна, то съвпада и с думите на самия художник, който в стиховете си често сам се определя като сляп и глупав. Медальонът е изработен от Леоне Леони.
Последният от четирите важни портрета всъщност е смъртната маска на Микеланждело, направена от неговия близък приятел Даниеле да Волтера, който по-късно изработва чрез нея две бронзови глави. Една от тях също се съхранява в „Каза Буонароти” и се смята за най-изящния и красив скулптурен портрет на художника, но другата за съжаление отдавна е изгубена. Тези четири ключови изображения на Микеланджело през вековете стават вдъхновение за много майстори, които се зареждат от тях или се опитват директно да им подражават. От друга страна, самият Микеланджело е изобразявал себе си изключително рядко. Доктор Раджионери не пропусна да припомни и страстта му към поезията, като друг начин за създаване на образ, който той е смятал за най-дълбока изповед на душата му.
Д-р Кирил Василев, главен уредник в Националния музей на българското изобразително изкуство, говори по темата “Страшният съд на Микеланджело и естетиката на възвишеното”. Докладът представляваше кратко въведение по философия на естетиката и беше посветен на потресаващата или ужасяваща сила и величие на творбата и въздействието й върху зрителя, което не е постигнато цялостно в никоя друга творба на Микеланджело, според Василев. Потресаващата сила се дължи на изобразяването на чувства и мисли в невероятно количество и разнообразие, каквито никой художник преди него не е успял да пресъздаде чрез живопис. Според уредника обаче, това не е единственото нещо, благодарение на което геният успява да постигне тази сила. Аргументите за това той открива в примера на Лесинг от „Лаоокон”, където фреската е интерпретирана като прекрачване на границата на живописта. Често пъти теоретиците, които отхвърлят дадена творба, я разбират по-добре, отколкото тези, които я възхваляват, казва Василев. Микеланджело се опитва да изобрази нещо, което не е изобразимо заради своите мащаби. Страшният съд е вселенско събитие, което не може да бъде обхванато от която и да е било картина. Фреската надхвърля способността на човешките сетива за възприятие. Това е близо до дефиницията за възвишеното на Кант. Силата на една творба, в която успешно е представено непредставимото, т.е. творба, която посредством представата ни довежда до присъствието на безкрайното, на абсолютното. Микеланджело е успял в нещо, което според догматиците на стила изглежда като провал на ренесансовия идеал. В тази своя творба всъщност той е изоставил грижите за представянето на красивото заради истината на съдържанието. „Страшният съд“ е творба, която принадлежи на естетиката на възвишеното, тя е една модерна творба. Микеланджело смесва във фреската различни принципи на организация на предметите и фигурите в пространството, чрез което се постига усещане за безкрайност, е един от изводите на доклада. Големината им не е подчинена само на правилата на перспективата, той смесва принципите на перспективната организация на пространството с принципи на символичната организация, характерна за средновековното изкуство. Големината на някои от фигурите зависи от значението в Свещения разказ, а на други, от мястото им, съгласно правилата на перспективата. По този начин окото непрекъснато се колебае между двата кода на четене на фигурите в пространството. Друго ключово откритие на тази фреска, за което говори д-р Василев, е празното пространство, което е неограничено и невъзможно за изобразяване. Благодарение на вихъра от фигури, които са в празното пространство, то става възможно за изображение, казва той. Те са тези, които правят от празнотата пространство. Огромното количество фигури с най-различна големина, с най-различни пози, изразяващи различни страсти, носещи се в празното пространство, групирани в маси, са онези формални средства, чрез които Микеланджело постига ефекта на възвишеното. Несъизмеримост между същност и явление. Рядко се обръща внимание на това, че изображението на Страшния съд загатва преобразяването на цялото сътворение, това е моментът на разрушаването на стария порядък и създаването на нов. Този момент, който свързва края с началото в творческия акт на сътворяването и претворяването, остава пренебрегнат от критиката, която обикновено обръща внимание на моралното в разказа. Кошмарното в „Страшния съд“, което предизвиква чувството за възвишено не идва толкова от силата на изобразените страдания на грешните, нито от лицата на демоните. Ужасяващото е резултат от нестабилността на цялото, от изправянето на зрителя пред безформеното, пред хаоса. Днес повечето от нас гледат на „Страшния съд“ от позицията на светски хора, на хора, които не вярват във вечното осъждане, но творбата продължава да предизвиква у нас чувството на потрес и ужас чрез образа на човешките маси, пръснати в празното пространство, чрез комбинацията на свръхизобилие и празнота. Свидетелства за това, че нещо не достига на сетивното или го надхвърля безкрайно, дори и това да е смъртта, абсолютното нищо. Важно е да продължаваме да се срещаме с него в творбите на изкуството, за да не останем затворници на въображаемия аз или на условностите на кодовете на културата, в която сме родени или живеем, каза в заключение в доклада си Кирил Василев.
Любен Домозетски се включи с доклад за “Изкуството на Микеланджело през погледа на Вазари”. Според Домозетски Микеланджело се явява най-завършената степен, която може да бъде достигната и такава е оценката на Вазари в сборника му от биографии на художници. Микеланджело е върхът на Ренесанса, смята той. Текстът на Вазари се явява теоретичен опит за оценка на промяната в изкуството и насока за бъдещото му развитие. Биографията представлява и един от първите опити в историята на италианското изкуство да се изведе същността на красивото и неговата опозиция. В този смисъл представлява стройно изградена естетическа система още преди да се появи естетиката като понятие. Лекцията на Домозетски беше заключителна за конференцията.
Предвидено е изложбата да продължи до 15 декември. След което произведенията ще се върнат в своя флорентински дом „Каза Буонароти”. Желаещите да видят творбите трябва да знаят, че има наложен пропускателен режим в залите с творбите на Микеланджело, където се допускат не повече от 25 човека.
Новината за идването на картините бе посрещната с коментари, в които имаше известна доза скептицизъм и недоволство заради това, че творбите са едва четири на брой. Не трябва обаче да се пренебрегва усилието на галерията, тъй като стана ясно, че парите, осигурени от Националната художествена галерия за изложбата, всъщност са част от печалбата от експозицията на Огюст Роден, която предизвика голям интерес и бе посетена от над 40 000 души. Вероятно при подобен успех на изложбата на Микеланджело, в бъдеще ценителите на изкуството ще могат да видят оригиналните произведения и на други велики майстори.
Галина Калчева
