Бойка Илиева
Книгата „Близки непознати” на проф. Магдалена Костова-Панайотова представлява оригинално и своевременно изследване, ценен принос към българските научни търсения в областта на имагологията. След сборниците „Да мислим другото” (2001) и „Балкански идентичности” (2001, 2002) тя отново поставя на дневен ред проблематичната идентичност на малките народи на Балканите, както и темата за балканския съсед в ролята на Другия. В контекста на широко прокламираните европейски ценности и идеите на глобализма за междукултурен диалог и етническа толерантност тези теми зазвучават особено актуално.
Дистанцирайки се от претенцията да бъде припознавано като систематизирано учебникарско четиво, изследването заявява себе си като мозайка от текстове, прицелващи се в темата за другостта. Авторката изследва различни аспекти на проблема в съвременните балкански литератури. Балканите се припознават като проблематична и особена зона, която по географски признак се вмества в границите на Европа, но като социално-икономическо равнище и културна значимост стои като кръпка на картата. Балканите са интересен феномен заради своето средищно място между Изтока и Запада, от една страна, но и заради възприемането си като периферия по отношение на Европа. Това проблематично място се обозначава предимно с „черна” метафорика, която обременява със стереотипи и предразсъдъци: Да си мост, врата, кръстопът и ъгъл едновременно не е завидно – преходното положение носи винаги и слабост, и сила (Панайотова 2013: 15). Освен идващите отвън (от цивилизационния център – Запада) предразсъдъци, съществуват и такива, които живеят вътре в саморефлексията на балканеца, в етноцентричното му самосъзнание, в междусъседските противоречия. Проницателно и точно е формулиран проблемът (между другото, валиден още от времето на Възраждането) за непосилното съвместяване на традиция и модерност, на собствените консервативни убеждения и престижните европейски ценности: Едно от генералните противоречия на националните идентичности на Балканите, според нас, се състои в намиране на баланс между традицията и модерността, между копнежите по чуждото и превъзмогването на страховете от него (Панайотова 2013: 20).
Изследването е структурирано в две части, всяка от които обединява текстове с различна изследователска логика.
Първата част на книгата има по-обзорен характер. В нея се изследват различни аспекти на проблема за другостта на Балканите въз основа на репрезентативни групи произведения от съвременните балкански литератури. В първа глава – „Балканите: разсъбличането на метафорите”, се проследяват пътищата за справяне с клеймото „Балкани” и с наслоените автостереотипи у самите балканци чрез произведенията на трима съвременни автори от бивша Югославия – Дубравка Угрешич, Видослав Стеванович, Иван Сламниг. Втора глава разглежда балканския образ на чужденеца, претворен в два съвременни разказа и една драма. Провокиращ отношение, колебаещо се между отхвърляне и преклонение, обикновено чужденецът се възприема с предубеждение – като враг, съперник или коректив. Трите разгледани творби са обединени не само от сходно отношение към чужденеца, но и от скептицизма на авторите си относно склонността за преодоляване на закостенелите нагласи. Всичко това дава основание на изследователката да заключи, че литературните текстове рядко подкопават стереотипните представи за чужденеца, в повечето случаи ги потвърждават (Панайотова 2013: 24). Следващите три глави изследват образа на съседа българин в ролята на „другия” от гледна точка на хърватски, гръцки и румънски литературни текстове. Темата е особено атрактивна, но същевременно е тема, която неизменно наследява рефлексии от тежките междусъседски исторически травми, етническите и религиозни предразсъдъци. Стереотипите за съседа като друг са част от инструментариума за изковаване на собствената идентичност и в този смисъл често служат като неин контрапункт. Това предполага и донякъде обяснява предварително зададената отрицателна конотация. Същевременно всички тези втвърдени представи и формули, които може би са били актуални и работещи през ХІХ век, днес звучат анахронично и заплашително за съвременните тежнения към европейска интеграция. Под предубедения поглед на Европа на балканските държави се налага да се идентифицират с нови ценности, да демонстрират необремененост от комплексите и предразсъдъците на миналото. Подбраните произведения на балкански автори, създадени в последните две десетилетия, по различен начин артикулират образа на българина в ролята на Другия. Авторката търси историческата обосновка на тези представи, като маркира по-значителните балкански конфликти, провокирали напрежение в междусъседските отношения. В анализите си тя изхожда и от презумпцията за амбивалентната функция на литературата – да лекува историческите травми, но и да ги задълбочава. От друга страна, тя изследва как съжителстват наслоените през годините стереотипи с призивите за толерантност и диалог в съвременния глобален свят.
При сондажа на хърватската представа за българина се налага констатацията, че тя доста се различава от сръбската. В хърватските и в словенските литературни текстове се очертава позитивен образ на българина, маркиран с достойнства като честност, доблест, храброст, вярност. В противовес, сръбската представа за българите е колеблива, а исторически събития като Освободителната война и Сръбско-българската война й придават подчертано негативно звучене. Проекциите на българското в гръцката литература, дори и през ХХ век, често демонстрират възпроизвеждане на закостенели представи от миналото, а добросъседското отношение е плод предимно на конюнктурни съображения. Негативните стереотипи, както констатира М. Панайотова, се активизират особено осезателно при всеки междусъседски конфликт. В румънския образ на българина се забелязва стремеж към културно оттласкване, към противопоставяне на румънците като носители на цивилизационното спрямо южните балкански съседи, белязани с ориенталски манталитет и изостаналост. Този стереотип твърде забележимо се доближава до гръцката тенденция за представяне на българите като варвари. Вековната фолклорна представа, повтаряща се многократно в произведения на балканските народи, утвърждава образа на българина като твърдоглав, груб и ограничен, но същевременно трудолюбив и пестелив човек.
Оказва се, че голяма част от негативните стереотипи за съседа като друг са активни и през ХХ век и са удобно средство за утвърждаване на собствената идентичност (особено отчетливо това се наблюдава в румънската и в гръцката литература). Изглежда, че на Балканите културната толерантност и диалогът са най-непосилни, а превъзмогването на предубежденията, по думите на Д. Куртовик, е продължителен и бавен процес, който трябва да бъде възпитаван в поколенията (Панайотова 2013: 63).
Последната, шеста глава, засяга проблеми на идентичността в балканските славянски литератури от началото на ХХІ век. Вниманието на авторката се съсредоточава върху няколко устойчиви теми в жанра на романа – европейската принадлежност, националната идентичност, паметта и историята, разколебаването на стереотипи и автостереотипи.
Втората част на изследването съдържа пет текста, фокусирани върху конкретни автори и творби. Първият от тях – „Матрицата на шаха” има компаративистичен характер. Той се съсредоточава върху анализ на присъствието на матрицата на играта в произведения на Вл. Набоков и М. Павич. Авторката констатира сходство в принципа й на функциониране в двете творби, което обяснява логиката на техния избор. Изведени са и обединяващите мотиви за слепотата, мълчанието и смъртта. Вторият текст разглежда новелата на М. Павич „Кутия за писане”. Освен че има структуроорганизираща роля, ковчежето за писма е видяно и като митологизиран предмет, който ословесява битието. Новелата поставя наболели проблеми на постмодерния балкански човек – за убягващата му идентичност, за обречения път към Европа. Тя съдържа внушението за неразбраните Балкани, онемели от войната и омразата – участ, която предпоставя драматичото битие на съвременния балканец. Изследователката разчита посланието на творбата като проекция на желанието за откриване, събиране и пренареждане на пъзела-свят (Панайотова 2013: 97). Третата глава се насочва към три по-слабо изследвани пиеси на М. Павич, изградени върху типичния хипертекстуален принцип, с гротескни герои, кодирани значения, митологични препратки и предварително зададени разночетения. Обединени от мотива за грехопадението и изкуплението, трите творби са атрактивно поле за изследване и със съдържащата се в тях Павичева обобщена концепция за света и литературата. Четвърта глава анализира романа „Венецът на Петрия” от Др. Михайлович, който засяга болезнените корелации свое-чуждо, традиционно-съвременно. Авторът полага в идейната основа на творбата темата за човешките стремежи и човешката природа, която се проявява най-ярко в гранични ситуации. Последният текст в книгата се прицелва върху проблема за идентичността в романите на Орхан Памук. Героят, намиращ се на кръстопътно място между Европа и Азия, се изправя едновременно срещу предразсъдъците на миналото и нихилизма на настоящето. В търсене на собственото си аз той намира пристан, утеха и уют в лоното на спомена. По-подробно е анализиран романът „Музеят на невинността”, в който М. Панайотова констатира функционирането на теорията на Едуард Саид за ориентализма, а също и преповтарянето на стереотипите за Ориента. В опитите си за самоидентификация екзотичният човек на Ориента се опитва да разколебае опозиционния и стереотипен източно-западен културен модел.
Книгата „Близки непознати. Другият език или за езиците на другостта” заявява необходимостта от преосмисляне – на историческите оценки, на етноцентричните увлечения, на междусъседските предразсъдъци. Освобождаването от призраците на миналото е важно и необходимо условие за избавяне от повторяемостта на старите грешки.
Магдалена Костова-Панайотова, „Близки непознати. Другият език или за езиците на другостта“, Благоевград: УИ „Неофит Рилски”, 2013.
