Пламен Антов
С мемоарния текст на Пламен Антов продължаваме инициативата, подета от Михаил Неделчев (ЛВ, бр. 20/ 2014) и продължена от Янко Станоев (бр. 24/ 2014) за разказване на анекдоти и спомени за един от най-големите български поети Николай Кънчев. Очакваме нови автори.
Нека най-напред да изкажа похвала към идеята на Михаил Неделчев. Винаги съм смятал, че анекдотичното битие на един писател е не по-малко важно от „сериозното” (каквото и да означава това); мисля дори, че тъкмо в модуса на анекдотичното най-мощно и пълно се конструира литературният мит. Колкото и неправдоподобно да е на пръв поглед, анекдотът и митът са сродни „жанрове”. А както вече писах другаде, и то по повод на фигури като Ботев и Яворов, една национална литература като специфично „вътрешно пространство” с колективнопредставителни обеми има нужда повече от биографични митове, отколкото от просто добри текстове. Митът е този, който инвестира истинската колективна стойност в литературния текст. Да си персонаж на анекдот е не по-малко печеливша роля от тази да си автор на добро стихотворение. (Не че Кънчев например не е автор на добри стихотворения.)
Личните ми общения с Кънчев започнаха късно и бяха по-скоро епизодични, но затова пък белязани с особена динамика и дори драматизъм.
Причина за първото е късното ми идване в София и още повече това, че не бях от кръвната група на поета, т.е. абсолютно никак не ме привлича кръчмарското битие – дългите, напоителни и обилно напоени с алкохол разговори на маса. Жанр, в който, както съм чувал от трети лица, Кънчев бе особен майстор и където най-пълно се разкривал целият мощен колорит на фигурата му.
…Та в тази връзка – и понеже думата е за анекдотичното – се сещам за един анекдот, чут от втора ръка (сигурно някой ще да го разкаже и от първа). Седи си Кънчев една късна вечер „При Мария” на „Славейков”, обичайната му резиденция за дълъг период от време, поне от времето, когато и аз се запознах с него (тя отдавна вече не съществува – боже, колко бързо се движи историята пред очите ни!). Седи си маестрото над обичайната чашка еди-какво си и си разсъждава на глас: сега ще се прибера, за да напиша някое стихотворение и да си легна; но въпросът е дали да напиша едно по-голямо или няколко кратки… (И тук се сещам за подобните дилеми на Ламар, за които съм чел някъде – дали не в прекрасната книга на Михаил Тошков? Всяка вечер, прибирайки се след обичайната запивка, старият поет никога не си позволявал да се отдаде на властта на Морфея преди да е изпраскал няколко парчета; и едва тогава, изпълнил и тоя ден свещения дълг пред българската литература, си лягал.)
Да добавя все в тази връзка и още нещо – една нежна перипетия, която в един момент даде тласък на отношенията ни. Вината бе моя: в една от годишните анкети на „Литературен вестник” по не помня какъв повод си бях позволил да кажа нещо в смисъл, че огромната свръхпродукция на Кънчев през последните години сама по себе си блокира по-близкия ми интерес към новата му поезия; необходимостта от справянето с цялото това количество и прочие. В отговора ми на анкетата бе казано по един далеч по-флуиден начин. Но Кънчев, разбира се, забеляза захапката; забеляза я, но я прие с великодушието на класик; но дълго след това при всяка от срещите ни не пропускаше всеки път да ме хапне добронамерено, по неговия си начин, давайки ми да разбера, че не е забравил.
…Всъщност отношенията ни бяха тръгнали малко накриво още от самото начало. Запозна ни небезизвестният американски поет, един от световните автори на хайку Джим Кациан, или Кейшън… Впрочем тъкмо там, около името на поета, възникна първият проблем. По това време, някъде през есента на 2000 г., току-що бях започнал работа като редактор в „Литературен форум”. Един ден Кънчев донесе цикъл хайку на въпросния Кациан/Кейшън, преведени от него. Поводът: наскоро поетът бил гост на Сдружението, а посещението му станало повод за създаване на българско хайку-общество. Не познавах до този момент нито Кънчев, нито Кациан (както беше подписан цикълът), но веднага ми направи впечатление, че в името има нещо дълбоко неамериканско. Заявих съображенията си и предложих да изпишем името като Кейшън, но преводачът решително се възпротиви и настоя, че коректната транскрипция е именно Кациан, че лично бил обсъдил въпроса с автора. Приех доводите му и оставихме името както си бе, макар че в себе си бях убеден в обратното. (Много години по-късно се консултирах с Людмила Балабанова, не само отлична поетеса и специалистка по хайку, но също преподавателка по английски език и близка позната на американския поет. Тя потвърди моята теза. Подозирам, че разночетенето на името е свързано с етническия произход на поета – може би арменски…)
Но писано било сюжетът „Кациан” все пак да не завърши миролюбиво. Именно създаването на българско хайку-общество стана повод да обособя една тематична страница на вестника. Заедно с цикъла на американския поет, макетирах и кратко есе на Кенет Уайт за Башо (също в превод на Кънчев), а страничката допълних с отбелязването на новоизлязла книга с хайку от българска авторка. И за да събера всичко (тук трябва да вметна, че вестникът току-що бе сменил формата си на таблоиден и страниците съвсем не бяха толкова големи) – та за да събера материала на страницата си позволих да изхвърля няколко, две или три, от хайкутата на Кациан/Кейшън. (Днес, припомняйки си, изпълнен с ведрост, тези събития, си направих труда да разтворя старата папка с вестника: става дума за бр. 11 (434) от 7. ХІ – 13. ХІ. 2000, с. 10. Цикълът на Кациан заема цялата най-дясна колона на страницата.) Когато броят излезе, Кънчев връхлетя в редакцията, ядосан съвсем не на шега. Гневът му бе насочен главно срещу присъствието на третата фигура на страницата, между „неговите” Уайт и Кациан; и разбира се – че за да сместя няколкото образци от нейната поезия съм си позволил да махна няколко от Кациановите. Нямаше как другояче да се оправдая, освен с това, че въпросната авторка придава все пак някакъв български нюанс на страницата.
…И така малко грапаво им потръгна на отношенията ни, иначе изпълнени с дълбок респект от моя страна и – да речем, с известна добронамереност от негова. Истината е, че въпреки фалстарта, въпреки някои периодично припламващи недоразумения и покрай неизменните припомняния на „случая Кациан”, чувствах съвсем ясно добронамереност, внимание към това, което пиша. Но при все това отношението си беше в пълния смисъл на думата кънчевско: двусмислено, несигурно, винаги на ръба на бръснача.
Какво имам предвид? Например това. Защото имам слабост към колекционирането на първи издания на важни книги, а и защото професионално, литературноисторически особено ме интересува поезията на 60-те, бях успял да се сдобия с екземпляр от първата книга на Кънчев: „Присъствие” (1965). Малоформатна, тъничка, облечена в сивичко, но важна книга за българската поезия. Много държах да ми я надпише, но с оглед на казаното по-горе това не беше толкова лесно – виждахме се рядко и случайно. Най-сетне удобният момент дойде във вид на премиерата на първия том избрано, който “Жанет 45” му издаде през 2005 г. Премиерата беше, както се полага на фигура като Кънчев, в НДК, в „писателската” зала, ако не се лъжа (тази с Людмила Живкова). Тръгвайки за премиерата, взех и „Присъствие”. Разбира се, купих си и премиерния том и помолих покрай него да ми надпише и дебютната си книжка. Често съм го правил тоя номер; обикновено старите поети се умиляват при вида на тези свидни рожби на перото си – дори не толкова от моя интерес към тях. Но Кънчев изглежда не бе от сантименталните. Отказа ми категорично. „Сега поводът е друга книга” – това или нещо в този смисъл каза, закова; и не ми надписа книжката. В първия момент помислих, че се шегува; но не се шегуваше.
Но и аз не се предадох. Затова когато един ден през 2007 година някой (трябва да е било Марияна Фъркова) ми каза, че Кънчев искал да се видим тримата, за да ни даде (на нас с Марияна) нещо, аз мушнах в чантата и „Присъствие”. Видяхме се у Вазови, сиреч в кафененцето на музея. В началото с нас беше и Добромир Иван, но тъй като бе дошъл с малкия си син, още бебе, си тръгна по-рано. Марияна и аз останахме с Кънчев. Не помня за какво говорехме, но ясно си спомням, че бях поразен от промяната у Кънчев. Нито следа от обичайната рязкост; беше непривично мек и някак умиротворен, всеопрощаващ – точно това е думата. Говореше бавно и като че ли с известно усилие. Промяната бе толкова по-видима за мен, защото отдавна не се бяхме виждали; съвсем наскоро той се бе върнал след продължителен престой при Федя (в Германия, ако не се лъжа; или Франция). Разбира се, бях дочул, че имал проблем със здравето, знаех, че отдавна е скъсал с алкохола и кръчмарските заседявания, тъй емблематични за него. Но това, което видях отблизо тази вечер, ме убеди, че нещата са по-сериозни, отколкото си бях мислел. Най-много ме порази тази всеопрощаващост – нито следа от двусмислените задявки при предишните ни срещи, неизменните припомняния на злополучните хайку на Кациан.
Бе поискал тази среща, за да ни даде по един комплект дискети, на които бе записал представителна подборка от цялата си поезия. Каза, че направил няколко комплекта, които искал да раздаде на определен брой хора. Ние с Марияна бяхме сред тях.
По едно време извадих тъничкото екземплярче на „Присъствие”; ситуацията бе предразполагаща. Реагира точно по начина, по който това ставаше обичайно: беше приятно изненадан, изглеждаше едновременно зарадван и натъжен – леко, едва доловимо, красиво натъжен. Дълго държа малката книжка, прехвърляше я между пръстите си, сякаш я галеше, поразтваряше я лекичко. После извади химикалка – не стандартна, особена, скъпа химикалка – и написа: „На Пламен, / първото ми присъствие, / за добър спомен, / с уважение / Николай / София /
5. 10. 2007 г.”.
По това време му се обади Ася от „Жанет”, за да му съобщи, че току-що е докарала от печатницата тиража на втория том от избраното; уговориха се да се отбие до Вазов и да му остави няколко от авторските бройки. Малко след това Ася се появи с книгите. Кънчев веднага ни надписа по един екземпляр. Така получих автограф едновременно върху първата и върху последната книга на поета.
…Впрочем тогава второто изобщо не го подозирах, въпреки обезпокоителните симптоми, които бях забелязал тази вечер. Въпреки че на тръгване, докато чакахме на ъгъла такси за Кънчев, бях забелязал как той с известно усилие се крепи на нозе и веднъж-два пъти залитна. А четири дни по-късно, когато бях в института, Вихрен Чернокожев влезе в стаята и каза: „Колеги, чухте ли, Николай Кънчев е починал”.
