Разговор с проф. Ирена Груджинска-Грос около българското издание на книгата й „Милош и Бродски. Магнитното поле“
В предговора към книгата ви Томас Венцлова я определя като книга за приятелството. Как поляк и руснак стават приятели, и двамата поети емигранти, и двамата по-късно нобелови лауреати?
– Най-прекият път, по който поляк и руснак се сприателяват, е когато и двамата емигрират или попаднат в изгнание; ако живеят извън националните си контексти. Има много приятелства между поляци и руснаци, но историята тежи много над тези отношения. Милош и Бродски стават приятели, защото успяват да заскобят напълно историята, която ги разделя или би ги разделила. Това им се е отдавало.
Те могат да бъдат приятели, защото се намират отвъд океана?
– Точно така.
Традицията е интегрална част от творческата същност и на Милош, и на Бродски. Повече прилики или повече разлики откриваме в обръщането на двамата към нея?
– Да, основното, което ги събира, е това, че и двамата вярват в приемствеността и в ролята на поета като пазител на традицията. Но техните традиции, както вярно посочвате, са много различни една от друга. Бродски гледа на революционна Русия като време на прекъсване на традицията, затова се опитва да възвърне връзката с литературата на по-раншната Русия от началото на века, с дореволюционната литература. Не толкова с поезията, която пише, но с есетата си. Боготворенето му на Анна Ахматова например е част от това, от този опит да се изгради приемственост с традицията.
На Милош, от друга страна, не му се налага да се справя с такова радикално скъсване. Той е по-скоро религиозен традиционалист. Много дълбоко метафизичен и религиозен поет, той се обръща назад към литературния език на полския превод на Библията.
Милош е едновременно и интелектуалец, и силно религиозен човек, при това в подчертано секуларно време, което при това питае и силни подозрения към традиционалистите, особено след Втората световна война…
– Милош е религиозен по особен, много негов начин. Той е католик, роден католик, но в същото време увлечен по манихейския светоглед. Той също така е и подчертано ляв, струва ми се, особено във времето преди войната. А и след нея остава ляв в социалистическия, не в комунистическия, никога в комунистическия смисъл на думата. Но като някой, който е дълбоко загрижен за социалната справедливост и равнопоставеност. Това прави една много интересна и много гъвкава комбинация. Милош като цяло е изключително дълбока и сложна личност и писател, това е и причината работата с него да носи толкова вдъхновение.
Съвсем наскоро в рамките на една седмица България посетиха две знакови фигури за българската интелектуална емиграция – Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Европа щеше ли да изглежда различно, ако фигури като Тодоров, Кръстева, Милош и Бродски не бяха емигрирали?
– Знаете ли, преди всичко трябва да кажа, че написах дисертацията си в Колумбийския университет в Ню Йорк при Цветан Тодоров. Той беше вторият ми рецензент, първият беше Майкъл Рифатер, но истинският читател на работата ми беше Тодоров. Завърших през 1982 г., той посети Колумбийския университет като един от трима професори, за един семестър. Следващият семестър пое Кръстева, а след това Анри Мешоник. Наричаха ги „тройката“ гостуващи професори. Имах късмета, че той преподаваше през първия и можах да работя с него.
Как би изглеждал светът, ако не бяха емигрирали… Те бяха вдъхновени хора, може би талантите им биха се развили различно, сигурно. Въпросът, който задавате, е какво би станало, ако историята на Европа не беше толкова трагична… Сигурна съм, че щеше да е по-добре. По-добре за всички, защото 20. век беше век на разрушения, на една катастрофа след друга катастрофа. Определено щеше да е по-добре, ако не им се беше налагало да емигрират. Но те са хора, на които емиграцията даде сила. Тя е голямо предизвикателство, но когато го преодолееш, те изгражда като личност.
По време на прожекцията на биографичния филм за Милош вчера определихте и себе си като емигрант. Това ли ви привлече към поезията му?
– Съвсем вярно. За мен Милош беше пример, модел как да се държа. Когато пристигнах в Съединените щати, още през първото лято от пристигането ми аз и група колеги, бяхме общо четирима, купихме кола на старо и както се правеше по това време – пропътувахме Щатите до Калифорния. Една от целите ни беше, разбира се, да видим революцията в Калифорния, да опитаме марихуана и така нататък… Но също така да посетим Чеслав Милош. Отидохме да го видим. Тогава бях толкова млада, а Милош беше навършил 64, струва ми се. Очаквах да видя този напълно отстранен мъж, огорчен поет, неразбран, без читатели. А се срещнахме с един много красив мъж със слънчев загар, в дънкова риза, който плува всеки ден. Тогава не знаех, че жена му е тежко болна у дома и че той има много проблеми, свързани с това. Но той беше невероятно открит и интересен човек. Също така знаех, защото следях публикациите му, че е и човек, който работи много. За мен той беше някой… Когато го срещнах, си дадох сметка, че трябва да престана да бъда трагично нещастна и изпълнена с носталгия, че трябва да престана да използвам тази носталгия като оправдание да не върша нищо, а да тъпча в собственото си нещастие. Той беше наистина единицата мярка за цялото ни поколение емигранти, а смятам и изгнаници. Сега го наричаме емиграция, но тогава беше изгнание, защото не можехме да се върнем.
Разкажете ни малко повече за личния си контакт с Милош.
– Яркият ми спомен с него е тази първа среща. Друг много ясен спомен, свързан с Милош, е докато бях още в Полша, в гимназията. Майката на моя приятелка, която беше поетеса и която се е запознала с Милош по време на войната, заедно участвали в някаква форма на културна съпротива, ми даде книга с негови стихотворения. Единствената негова стихосбирка, отпечатана след войната в Полша, на английски е преведена като Rescue, на полски Ocalenie. Това са стихотворения, писани по време на войната. За мен бяха невероятни, смели. Трябва да призная, че не ги разбирах, но ме разтърсиха. Това беше една от причините, поради които трябваше да се срещна с него, когато пристигнах в Съединените щати.
Упражнили са това магнитно поле върху вас…
– Да, направиха го. Те показваха един много различен начин на писане за войната в сравнение с този, с който бях свикнала. Много клишета и стереотипно писане, войната обичайно върви ръка за ръка с експлозия от лоша поезия. Хората имат нужда да се утешават с нея и да се мобилизират. А неговата поезия беше напълно индивидуалистична, на човек, който по самата си природа е цивилен и някой, който не се подчинява на солидарността, ако тя е наложена на индивида. Това го правеше много необичаен поет в Полша, а това беше много важно за мен.
За Милош пишете, цитирайки го: Отказан му е достъп към полските „мистерии с расов и национален характер“, докато неговата впечатлителност „се формира у мен благодарение на майка ми, в едно село – етнически литовско. Това положение – да бъда отвън, ми позволяваше да разбера писателите с еврейски произход, защото и те като мен стояха пред затворена врата. Имахме едно общо отечество – полският език“. Какво означава да търсиш родина в езика, а не в земята?
– Знаете ли, преди всичко той не можеше да я открие в земята, защото беше роден в Литва. Имам предвид Литва в общ смисъл, не като държава, защото е роден в границите на Руската империя. Подобно на Мицкевич той е роден като руски поданик, но на седемгодишна възраст се премества в Полша, където бива натурализиран, но не се определяше като поляк. Никога не изрече „аз съм поляк“. Ако трябваше да каже нещо, казваше „литовец“, но от тази част на Литва, която е принадлежала към Полша. Затова не можеше да се идентифицира с никоя от двете и не го правеше, затова казваше, че е полски поет. Донякъде положението му е сходно на това на Бродски. Когато Бродски говореше за себе си, той казваше „аз съм етнически евреин, гражданството ми е американско, но аз съм руски поет”. И двамата мъже имаха сложно отношение към произхода си. За мнозина това не е проблем, защото смятат, че просто трябва да вземат решение и да се придържат към него. Много е сложно и болезнено да нямаш идентичност, но творчески е далеч по-инспириращо.
Милош се чувстваше маргинал, смяташе, че неговата маргинална ситуация е донякъде сходна с тази на полските евреи, които пишат на полски, защото и те, разбира се, са били положени отвън на тази езикова и национална традиция и не са приети от полската национална традиция.
Изглежда, че за Бродски е било по-лесно да пише поезия на английски език в сравнение с Милош, но успяват ли двамата да се почувстват „у дома” в английския? Да го приемат така, както американският културен живот приема тях?
– Знаете ли, Бродски имаше различно отношение към езика. Макар че не го признаваше, никога не го каза. На нивото на декларацията винаги казваше същото като Милош, че може да се пише поезия само на езика на детството и на никой друг. Но докато Милош казваше, в личен разговор веднъж ми каза, защото го попитах, отидох и го попитах, и той ми каза: „не мога да напиша стихотворение на английски. Мога да напиша есе на английски, но за стихотворение нямам вдъхновение. То не идва при мен на английски и нищо не мога да направя по въпроса“. В същото време Бродски работеше по различен начин. Бродски пишеше много повече в езика. Милош е повече традиционалистично ориентиран исторически и религиозен писател, а Бродски, не по-малко интелигентен от него – и двамата бяха изключително интелигентни, макар и много различни един от друг – но той започваше от езика. Езикът го водеше от едно изречение към следващото и формата, в която пишеше. По тези причини Милош, смятам, е по-лесен за превод на английски език. Фразата му е по-близка до тази на прозата. На Бродски, от друга страна, превеждането му е много сложно. Той имаше отлични преводачи, Антъни Хехт например, но всички негови преводачи го изглаждаха. Укротяваха и успокояваха поезията му. Също така, когато четеше свое стихотворение, преведено от Антъни Хехт, той чуваше Антъни Хехт. Имаше отлични преводачи, но не можеше да приеме преводите, те дращеха по чувството му за език. Затова започна сам да се превежда, а след това и да пише на английски. И това бяха поеми, както един от критиците му (а после почитател) написа: написани на английски, но с руски акцент.
По-рядко изтъквана страна от делото на Милош е работата му като преводач, университетски човек и славист, при това положено в по-късните години между Бъркли и Краков. Хвърляне на мостове, или ново подчертаване на разстоянията можем да видим в това?
– Неговата роля като преводач е огромна. Той беше основната фигура, благодарение на която френската, а след това и американската поетическа традиция станаха познати в Полша, превежда още от времето на дипломатическата му работа първоначално във Франция, а след това и в Америка. Той превеждаше, но и препоръчваше много текстове на други преводачи. Първи си даде сметка, че френската поетическа традиция (а това може би до днес не е напълно оценено в Полша), че Франция вече не е онзи източник на поетическо вдъхновение, който е била, и такова трябва да се търси другаде – в този нов и странен организъм, който представлява американската култура. Той изигра огромна роля. Беше невероятно надарен преводач и работеше изключително много. Когато не можеше да пише собствени текстове, той превеждаше.
Вчера в разгвор г-н Франашек цитира, че с Милош полският литературен ХХ век приключва. Но означава ли това, че в известен смисъл и културата на емиграцията и поетите емигранти също си е отишла?
– Да, наистина, ситуацията днес е напълно различна, дори и само заради интернет. Когато аз емигрирах през 1969 г., или бях изпратена в изгнание, казах сбогом на страната си и до 1989-а не можех да се върна. Веднъж успях да вляза нелегално, но беше истинска трагедия. Днес ситуацията е напълно друга, сравнено с тогава. Екстраполирам от политиката, мога да си представя ситуация, в която украински писатели не могат да се върнат обратно в Украйна, но сега няма сила, която да може да ги спре да се свържат с близките си и да поддържат контакт с хора там – заради интернет, заради радиото и телефоните. Днес светът е различен. Когато аз емигрирах, човек трябваше да се запише за телефонен разговор и да чака осъществяване на връзка. А също и много трябваше да внимава какво казва и така нататък. Това е минало и то не е нещо лошо, това е добро развитие на нещата.
Въпросите зададе
ЧАВДАР ПАРУШЕВ
