Дубравка Угрешич
Поредната брилянтна есеистична книга на хърватската писателка Дубравка Угрешич – “Европа в сепия” – е истинска находка за всеки сериозен читател заради удоволствието да чуе мнението на една интелектуалка от класа по жизненоважни за него теми. Дори да е чел другите есеистични книги на тази авторка и да познава нейния стил, той отново ще бъде изненадан от това колко злободневна може да бъде тя и същевременно колко дълбока в своите прозрения за човека и неговото бъдеще. Забавно е да си сверим часовника с авторката във връзка с феномените на масовата култура и потребителското общество. Но чувството за хумор става черно, иронията, яростта и в крайна сметка меланхолията ни завладяват, когато се потвърждават личните ни мрачни прогнози за крайните форми на консуматорство, бедност, нетолерантност, безчовечност, белязали нашето съвремие. Да, хората от юго-изтока някога хранеха надеждата, че отвъд Стената и хората, и животът са много по-добри. Днес те вече живеят не само без мечти, но и без надежди.
Ж. Г.
Фатално привличане
1.
Имам познат, който се занимава с риболов с мушички. Не бих могла да си въобразя какво е това, ако не ми беше показал богатата си колекция. Красотата на миниатюрните създанийца ме развълнува. Лесно можах да си представя примамената сьомга в някоя студена шотландска рекичка, пред чиито очи трепти очарователната мушица, украсена с пъстри крилца. Риболовът с мушици е скъпо хоби. Не всеки може просто ей така да нагази в шотландска рекичка, особено ако не е в подходящо облекло. Пък и мушиците са истинско богатство. Специалните рибари плащат скъпо за удоволствието от риболова. Парите, вложени в ритуала за лов с мушици, надхвърля кой знае колко пъти стойността на уловената риба. Очевидно удоволствието не се крие в улова. Що се отнася до моя познат, междувременно житейските обстоятелства и напредналите му години угасиха риболовната му страст: натрупа килограми, тялото му се отпусна, сърцето отслабна, духът посърна. Всичко това доскоро. Не щеш ли, обади се от пътешествие из Азия. Бил на някакъв остров, в някаква джунгла, с някакъв водач и ловял риба в някаква девствена река. Риболовът с мушици буквално го върна в живота. Чуждите страсти са най-загадъчното нещо на света.
2.
Изненадващото електронно обаждане на моя стар познат съвпадна с една статия по интернет, която привлече вниманието ми. Нова потребителска страст е завладяла богатите мъже между 25 и 35 години. Повечето от богатите мъже на тази възраст са футболисти и олигарси. Парите вече не се харчат за яхти, жени и изкуство (Bye-bye, творци!), а за техния сублимат, за аквариуми. Покрай богатата клиентела изниква цяла мрежа от професионалисти от Сингапур до Лондон – архитекти и дизайнери на аквариуми, специалисти по подводно осветление, подводни градинари, които аранжират средата в аквариума, доставчици на скъпи аквариумни риби, ихтиолози, рибни терапевти. Самата поддръжка на един аквариум струва около стотина хиляди паунда годишно. Отделна история са рибите в аквариума. Най-скъпа е Platinum Arowana – 250 000 паунда за един екземпляр. Рибата има платинен цвят поради липса на пигменти. Тя е нещо като албинос между рибите и я съпътства вярването, че носи богатство и щастие. Platinum Arowana е особено чувствителна, склонна към самоубийствено изскачане от аквариума, затова аквариумите трябва да бъдат захлупвани със специални капаци. Впрочем, затворена по този начин, Arowana става още по-чувствителна и често боледува. Оптималното й съществуване е десет години. Разбира се, никой не строи големи аквариуми, за да плава в тях само една риба. А за да се изследва качеството на водата, температурата и десетина други показателя, във водата на аквариума най-напред се пускат риби, повечето от които ще загинат само за да живеят други риби удобно там. На жаргона на специалистите по аквариумите подобни риби се наричат риби клоуни. Рибите клоуни имат същата роля като робите, вършили през вековете високорисковата работа да проверяват дали храната на техните господари не е отровена.
За модното увлечение на богатите мъже има безброй обяснения и всички те са точно толкова верни, колкото и неверни. Най-елементарното произхожда от езика, онова, което на разговорен английски се назовава като сhick, а на някои други езици, включително и славянските, като fish, риба, младо момиче.
Дали аквариумът не е сбъдване на детската мечта за подводния свят (и абсолютния контрол над него), или е символичен заместител на харем с „малки сирени”, всякакъв досег с които е невъзможен и поради това изкусителен, или пък става въпрос за пространство за размисъл, за домашен храм, в който плава божествената светлина, равнодушна към смъртните? Каквото и да е, фаталната връзка между мъжа и рибата е подходящ терен за психоаналитична интерпретаторска акробатика.
На Карибите съществува буквална връзка, в грубия смисъл на думата, между момичетата, рибите и мъжете. Тихият океан храни света с риба; повече от половината от световния улов на риба тон идва от този район. Немците например едва ли знаят, че половината от общото количество риба тон, което изяждат годишно, е уловено в карибски води. Европейските рибарски флотилии се присъединяват към китайските, индонезийските, филипинските. Водата около Карибите гъмжи от рибари и риба. А местните момиченца от 12 години нагоре се навъртат около рибарските кораби като гладни котки. Проституцията на Карибите не е забранена. Така местните момичета си изкарват джобни пари, за да ги изпият с приятели, или в замяна на сексуалните си услуги получават по някой и друг килограм риба, с която ще нахранят гладните си семейства. Младите проститутки се наричат коракореа (коракореа означава евтина риба). Момичетата боледуват от венерически болести, също както рибите клоуни загиват от своите рибешки болести. Реципрочната връзка между мъжете и рибата тук е направо фатална.
4.
В края на юни т.г. пътувах за Грац през Виена. От Виена до Грац трябваше да взема автобус, защото полетът за Грац беше отменен. Мой спътник беше един руснак от Украйна, футболист, отиваше в Грац на двуседмична тренировка.
– Защо точно в Грац? Няма ли терени в Украйна?
Младежът сви рамене. Макар да ми се струваше, че е едва на 17, оказа се, че Павел е на 26. Неговият клуб бил собственост на някакъв богат украинец. Мафиот? Украински олигарх? Не, не, бизнесмен, защитава своя собственик Павел.
– А колко печелиш?
– Малко. Двайсетина хиляди долара месечно. Между високоплатените футболисти възнаграждение от 20 000 месечно се приема като бакшиш – поясни Павел.
На Павел очевидно не му беше интересно да разговаря нито за футбол, нито за олигарси, нито за неговата „надница”, нито за каквото и да било друго.
– Кажете ми дали Виена се намира на море? – оживи се той.
– Не.
– А Грац?
– И Грац също.
Павел бързо потъна в сън. И докато наблюдавах заспалото момче на седалката до моята, ме обзе някакво пълно примирение. Той пътуваше за Грац на двуседмични тренировки, а аз на литературна вечер. Полуграмотният украинец си докарва с пъргавите си крака 20 000 месечно, докато аз, високообразованата, за своите „интелектуални услуги” си докарвам несравнимо (несравнимо!) по-малко. С месечната заплата на Павел един високоплатен футболист може да си купи шест хавайски рибки. Цената на хавайската рибка Yellow Tang е 3000 паунда. Павел е полуграмотен, но за разлика от мен вече е роден с повече знания, отколкото са му нужни. Той добре знае, че е рибка в аквариума. Той знае, че е заменим и че за своя собственик годишно струва колкото една Platinum Arowanа. Аз, която съм засукала арогантната идея за правото на всички хора да бъдат равни със социалистическото мляко, все още не мога да се откажа от мисълта, че съм незаменима, макар надницата за предлагане на интелектуални услуги, която ме чака в Грац, да е равна на порция пържени сардели. Наистина в добър ресторант. Да, аз съм коракореа, евтина риба. И с тази утешителна мисъл и с главата на младия спътник, която, търсейки възглавница, неволно се беше облегнала на рамото ми, потънах в сън и аз.
Август 2011
Божии витамини
Някой беше казал, че Бог е дезинформация, а някой друг – че Бог е Гугъл. Дълго вярвах на първото, от неотдавна съм склонна да вярвам на второто. Казват, че само Бог е всезнаещ, всеприсъстващ и невидим. Странно – и Гугъл е същото.
Напоследък се чувствам излъгана в този религиозен смисъл. Лягам си късно, ставам рано, ровя се като побъркана из интернет, търсейки за своята гладна душа някакъв метафизически заместител – божии витамини. Прелиствам вестници – американски, македонски, английски, сръбски, немски, руски, френски. В тях – едно и също меню, едни и същи новини, едни и същи снимки. Заприличах на наркоманка, местните вестници вече не са достатъчни за дневната ми доза. Тършувам хоризонтално и вертикално, източно и западно, от Арктика до Антарктида, но навсякъде ме посреща една и съща празнота и една и съща пълнота.
Може би именно излишъкът от информация е причината за чувството на огромна липса, което упорито ме преследва. Затова страстно се включвам в интернет-форумите. Мисля си, че може би автентичните божии откровения се крият между думите, изписвани от трудолюбиви хора, които се занимават с градинарство, рецепти, карти таро и кой знае с какво ли още не. Наскоро например попаднах на страница за подводна гимнастика. Дори под водата няма метафизика. Проверено.
Мониторът редовно плюе в лицето ми глупости: за нов сорт домати, нещо си за Тутанкамон, за Зайнфелд, Саркози, икономическата криза, тайландските ресторанти, италианската паста, тормоза над деца, лекарствата на билкова основа, за престъпления и престъпници, за евтини самолетни полети, за намаления при купуване на хладилници. Интернет е огромна, глобална говорилня. Опитвам се да открия истината между редовете, изтормозвам се, гледайки американски филми с руски титри, руски с корейски и корейски филми с исландски титри. Чувствам се като флагелант[1], самонаказвам се от сутрин до вечер, без да проумявам защо го правя. Зная само, че към всичко това ме подтиква огромен глад. Както и това, че съм в непрекъснато търсене на метафизически залък.
Учените казват, че способността на нашия мозък да се адаптира към нов опит се нарича нервнопластичност. Освен това твърдят, че от еволюционна гледна точка тази еластичност на нашия мозък може да ни бъде от полза, но това също така означава, че ако мозъчните функции не се използват, те просто атрофират. Тестовете показват, че мозъчните структури на таксиметровите шофьори в Лондон са се променили, откакто са започнали да разчитат при ориентиране на GPS-ите. Тяхното собствено чувство за ориентация просто е атрофирало. Симпатизирам на лондонските таксиметрови шофьори. Занапред ще им оставям по-голям бакшиш от задължителния.
Преди известно време моят глад по метафизическото за миг повярва, че Бог всъщност е октопод и се нарича Пол. С часове въртях отново и отново клиповете по You Tube. Наблюдавах как с гъвкавите си пипала Пол отваря кутията с испанското знаме, питах се защо точно с испанското, а после се сетих, че не е моя работа да задавам въпроси: Бог знае. Междувременно Пол загина. Казват, че испанците му издигнали паметник в знак на подкрепата, която им е оказал на футболното поле.
В английския език Бог и куче са неразривно свързани. Dog и God. В търсене на Бога моят живот се превърна в кучешки. Гугъл разви у мен кучешка преданост, с изплезен език покорно препускам след своя господар. Пред очите ми трепти божественият кокал, който моят господар държи в ръцете си, но никога не го изпуска. Бог е фокусник. И Божият син Иисус е фокусник. (Не беше ли той онзи, който превърна водата във вино и нахрани хиляди хора с една риба?). Създателят на интернет е фокусник над фокусниците. Той е обединил две неща – panem et circenses – в неразделно единство: в игра, превърнала се в насъщна като самия хляб; в игра, превърнала се в самия хляб.
Аз съм свободен човек, нали? Ето, мога например да изключа екрана на компютъра – своя GPS. Но още в следващата секунда оставам сразена от въпроса как по-нататък ще се ориентирам във всекидневния живот (като че ли има друг живот освен всекидневния?). Как сама да се катапултирам от топлата глобална свързаност с мрежата в мрачното и безнадеждно нищо? Как да оцелея в света, в който вече няма телефонни кабини? Как да си плащам сметките, след като банките все по-често отказват услугите си и ме принуждават да върша всичко сама? Как да се върна към старата пощенска система, когато пощенските услуги преминаха в несигурни частни ръце? Как да заключа вратата, да зарежа всичко и да тръгна на път, когато дори не мога да си поръчам билет без интернет?
В главата ми се роят хиляди въпроси и всички свършват в задънена улица. Няма алтернатива. Гугъл е Бог и няма друг Бог освен него. Прости ми, Господи, за мига съмнение. Аз съм твоя покорна робиня.
2010
Кралска битка
Думата „невъзможно“ е изтрита от нашия речник и така трябва да остане.
Ингвар Кампрад,
„Завещанието на търговеца на мебели“
Случаят с ИКЕА е наистина известен на всички. Щом веднъж сте минали през системата, ще се връщате отново, както на местопрестъплението. Някой е пресметнал, че никой никога не е излязъл от ИКЕА, без да купи най-малко пет предмета. Сама се пробвах веднъж, като предварително твърдо се заклех, че няма да купя нищо, и се намерих на касата с една свещ, две дървени куки, една опаковка салфетки, миниатюрна гумена поставка и пластмасово зелено растенийце. Чувствах се като клептоманка. Дори да бях минала с празни ръце покрай касата, щях да се предам в самия край, покрай изхода, в скромния отдел с храна, купувайки бурканче конфитюр от шведски боровинки, крекери Wassa, лошо кафе от автомата и смачкан хотдог, какъвто никога не купувам освен в ИКЕА и по улиците на Ню Йорк, но това е съвсем друга история.
Какво е толкова неустоимо в ИКЕА? Някакъв умен човек беше казал, че ИКЕА е аbout being, not buying. И наистина ИКЕА е устроена като симулантна приятелска игра за възрастни. Родителите могат да оставят децата си в нейната игрална зала, да похапнат в нейния ресторант, да се разходят из голямото изложбено пространство, а тук са и вездесъщите моливчета, блокчета и метри от хартия, които превръщат потенциалните купувачи в майстори, мерачи на дължини, ширини и височини, конструктори и дизайнери. Тук са и набиващите се на очи стрелки по пода, които приятелски ни подбутват към изхода от лабиринта на ИКЕА. Наистина няма обозначения за прекия път, за него отговаря собственото ви чувство за ориентация в пространството. От изложбения терен автоматично попадаме в търговския, който е на самообслужване; тук бутаме пред себе си количка, която чака да се напълни, и продължаваме да следваме стрелките на пода, които ще ни заведат до касата, до изхода. В ИКЕА всичко е приветливо и достъпно, ИКЕА не унижава общественото ни положение. В ИКЕА си купуваме чувството, че нещата са под наш контрол: сами измерваме, сами избираме, сами сглобяваме мебелите, сами сме отговорни. ИКЕА не подценява нашата интелигентност, ИКЕА ни поставя в положението на равноправен играч, ИКЕА дава крила на нашето самочувствие. В ИКЕА нито за миг не се чувстваме дисквалифицирани, с ИКЕА думата „невъзможно“, е окончателно изтрита от нашия речник.
Несъмнено играта е дълбоко вкоренена в мозъка ни, в инстинктите ни, в поведението ни и именно затова си купуваме играчки и гордо ги показваме един на друг. Рефлексът – видим още при едногодишни бебета, които натискат всяко изпречило им се копче – не ни напуска до сетния ни дъх. И ние, възрастните хора, всекидневно натискаме различни бутончета: на дистанционното, на телевизорите, на радио-и видеоапаратите, на компютрите, асансьорите, звънците, печките, лампите, мобилните телефони, банкоматите. Отракахме се, знаем, че щом пропуснем да натиснем някое копче, започват неприятностите.
Затова банките днес приличат на интеренет кафенета. Затова най-голямата холандска банка ABN-AMRO е преустроила своето пространство в центъра на Амстердам: вече няма гишета и служители, а само компютри, клиентът сам извършва услугата. Затова днес се самообслужваме, сами организираме пътуванията си, резервираме полети и хотели, извършваме банкови транзакции, плащаме сметки, сами си поставяме собствените диагнози, сами си намираме информацията кой е по-ефикасен за сваляне на високото кръвно налягане: чесънът или зеленият чай, сами си избираме и пробваме дрехите в магазините, защото няма никой, който да ни посъветва, сами си купуваме техника, защото младичките асистенти обикновено си нямат и понятие, сами си общуваме с невидими служби, които ни насочват към своите страници в интернет, където би трябвало да намерим информация за това как сами да решим своя проблем. Станахме си самодостатъчни, думата „самодостатъчност“ влезе в речника ни с намерението завинаги да остане тук.
И затова най-силната ерозия на нашето самочувствие и нашият най-ангажиран вътрешен протест не се дължи на нашата социална, сексуална, расова, национална, физическа, възрастова, модна или някаква друга несъвместимост, а на копчето – символичното копче, което, в случай че не го натиснем правилно, ще ни изхвърли от играта. Не сме успели да скочим в претъпкания трамвай, оставили сме ключа вкъщи, хлопвайки вратата след себе си, забравили сме да заредим батерията на джиесема, не сме си взели очилата, ключът се е заклещил в бравата, не знаем как да изключим алармата, паркирали сме неправилно и на стъклото на колата ни посреща квитанция за глоба, компютърът е гръмнал, а не сме си осигурили навреме back-up – всичко това и хиляди подобни детайли пораждат у нас емоционални сътресения, несъответстващи по сила на онова, което ги е предизвикало.
В началото на януари 2011 година трябваше да пътувам за Ню Йорк. На амстердамското летище „Шипхол“, проверявайки пасторта и билета ми, служителката ме попита:
– А къде ви е формулярът ЕСТА?
Оказа се, че ЕСТА е електронна система за разрешение на пътуването, нова бюрократична измишльотина – трябва да се попълни един формуляр, за да се получи одобрение за пътуване в САЩ. Служителката ме посъветва да попълня документа на специално поставените за тази цел компютри. Попълването на формуляра на малкия тесен екран с топчестата мишка, която трудно се движеше и често запецваше, с неособено ясните инструкции и с паническата мисъл, че ще закъснея за полета, не беше лесна задача. Мъжът, който седеше на съседния компютър, попълваше като че ли без проблем формуляра.
– Как върви? – попитах с надеждата, че ще ми помогне.
– Боря се вече цял час и още съм в началото – каза мъжът изнервено.
Обърнах се към стюардесите на КLM[2].
– Тези апарати не са от нашата компетентност – отговориха.
– А от чия?
– Американска.
– А има ли някой, който може да ми помогне?
– Не, защото данните, които вписвате във формуляра, са строго лични – казаха.
– Как ще са лични, като трябва да ги представя при чекирането?
– Да, но формуляра трябва да попълните сама, без помощ.
– Като опаковането на багажа например?
– Така е.
Макар да знаех, че с холандските служителки не се излиза на глава, все пак попитах:
– Ами ако човекът, който пътува, е сляп, неграмотен или никога не е виждал компютър в живота си?
– Такива хора не пътуват! – отряза ме високата блондинка от KLM.
Направих още два-три опита да попълня формуляра, а после се отказах и се прибрах вкъщи. Любезните организатори се съгласиха да сменят полета ми за следващия ден и аз енергично се настаних пред своя компютър. На сайта на американското посолство в Холандия намерих формуляра ЕСТА, попълних го с лекота и платих исканата такса с кредитната си карта. На екрана се появи леко обезпокоително съобщение, че отговор ще получа в срок от 72 часа, но още някъде след полунощ одобрението пристигна.
На сутринта отново се отправих към „Шипхол“. Чиновничката на чекирането провери документите.
– Написали сте неправилно номера на паспорта си – каза.
И наистина беше се получила грешка.
– Какво да правя?
– Опитайте се да поправите грешката на компютъра. Да се надяваме, че ще влезе в системата, преди да завърши чекирането.
По гърба ми се стичаше пот, сърцето ми ускорено биеше. Топчестата мишка не ме слушаше, на екрана твърде често се появяваше съобщението, че сесията ми е изтекла. Програмата упорито ме връщаше в началото, при което бързо изтриваше вече нанесените данни. Младежът на съседния компютър също се потеше. Прехвърлях наум двата идентични случая в старанието си да открия някоя подробност, която да ме убеди, че не всичко е по моя вина. Впрочем, беше: не бях се осведомила навреме за правилата при пътуване, ако бях, щях да разбера, че не мога да тръгна без разрешение за пътуване, а после, когато ми беше даден нов шанс, попълних формуляра погрешно. Чувствах се безнадеждно дисквалифицирана. Помощничките от KLM имаха право: такива хора не пътуват. И аз разстроена се върнах вкъщи. Организаторите също повече не се обадиха. Дори най-близките ми приятели не ме съжалиха. Сполетя ме логична и справедлива дисквалификация.
В тоталитарните системи нищо не беше пригодено за индивида, нито зависеше от него, всичко се контролираше от вражеския невидим държавен апарат. Отделният човек сърфираше в своя малък живот чрез приспособяване, хитрост, лицемерие, споразумяване, компромиси, подкупи и други подобни. За всички свои неприятности той можеше да обвинява системата. Освен това при тоталитарните системи дисквалификацията често беше фатална, хората страдаха в затвори и лагери, нещо повече, заради собствената им неприсобимост към системата страдаха и най-близките им.
Действието в спорния и преди всичко брутален японски филм на режисьора Кинджи Фукасаку Battle Royale (2000), заснет по едноименния роман на Кушун Таками, се развива в някакво бъдеще време, в някаква бъдеща Япония, изпаднала в тежка икономическа криза. В рамките на държавната програма за икономическо възстановяване армията отвлича избран клас японски средношколци и ги докарва на изоставен остров, който служи като полигон за чудовищната игра „Кралска битка”. Учениците, които са тръгнали на път, смятайки, че става дума за експедиция с учебна цел, са принудени да се включат в играта, ако искат да оцелеят. Около врата им са сложени огърлици, подобни на кучешки нашийници. Огърлиците представляват подслушвателни устройства, но и бомби с часовников механизъм. Учениците получават пакети за оцеляване, съдържащи полезни или напълно безполезни предмети – нож, револвер, лък и стрела, капак и други подобни. Онзи, който елиминира физически всички останали играчи, ще бъде победителят в играта. Играта се контролира на компютърни екрани от армията. Една двойка, момче и момиче, сами ще се дисквалифицират от играта; други ще убиват, за да защитят себе си или партньора си; трети ще открият, че играта на убиване им харесва. Учителят, убиец и инициатор на играта, изпраща на зрителя простото послание: Животът е игра!
При нетоталитарните системи всичко е прозрачно и всичко е пригодено към индивида. Затова за собствените си неуспехи той може да обвинява единствено себе си. Дисквалификацията от играта, разбира се, е само временна. Поради тази причина фактът, че на света живеят милиони дисквалифицирани хора, няма да ни трогне особено, впрочем защо – не сме ние тези, които са изхвърлени от играта. Ние сме тук, перчим се, сърфираме и навигираме, от компютрите ни изтича тъничък звън, който ни предупреждава, че е пристигнал нов имейл, телефоните ни работят, пинкодовете ни са активни, при натискане на пръста банкоматите ще изплюят свежа банкнота, телефонните ни секретари са включени, агенциите ни изпращат оферти за атрактивни пътешествия, канят ни да участваме в едно или друго събитие, универсалните магазини редовно ни изпращат съобщения за разпродажби, а хотелите – за извънсезонни намаления, в графика ни е записан запазен час при зъболекаря, фризьора, за йога във фитнесцентъра, джиесемите ни нетърпеливо бръмчат, пръстите ни галят бутончетата, о, не, още не сме дисквалифицирани, все още участваме в надпреварата, все още играем играта.
Януари 2013
Преведе от хърватски ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА
[1] Член на религиозна секта през 13.-14. век, в която се биели публично с камшици. – Б. пр.
[2] Националната холандска авиокомпания. – Б. пр.
