Колкото и да е разпространен изразът, че за съдържанието не бива да се съди по корицата, в случая с най-новата книга на Александър Шпатов #НаЖивоОтСофия обложката съвсем не е без значение. Напротив, дори смея да кажа, че етикетът на запотената бира в близък план и знакът хаштаг (#) в заглавието са ключ към историите в сборника. Срещите на по бира из паркове и градинки постепенно започнаха да се превръщат в отличителна черта и любимо споделено занимание, ежедневен ритуал на едно цяло поколение в София.
Хаштагът, от своя страна, е все по-популярен символ, който се използва от много потребители на социалните мрежи, за да могат да обединяват и намират общи теми лесно и много по-бързо. И бирата с приятели, и хаштаговете са се превърнали в свързващи елементи в ежедневното общуване на младите хора.
#НаЖивоОтСофия е четвъртата книга на младия Александър Шпатов, който по образование е юрист. Предишните му книги “Бележки под линия” (2005), “Разкази под линия”(2008) и “Календар с разкази” (2011) също са сборници с разкази, а някои от тях са отличени в конкурси като „Южна пролет” и наградата на „Хеликон”.
Вероятно на всеки (или поне на повечето хора) се е случвало, прочитайки някое любовно стихотворение, да бъде завладян от силното усещане, че сякаш самият той е превърнал в стихове собствената си история, която познава най-добре. Понякога това чувство може да те накара да се усмихнеш, да върне позабравени спомени, разговори или дори да те накара наново за изживееш тази любов. Обожаваният обект, за който говори Шпатов, е познат за всички – София. Да, познаваме я, някои биха казали дори, че твърде добре я познават. Сборникът #НаЖивоОтСофия обаче не е пълен със стихове, а с кратки градски разкази. В началото на книгата категорично е упоменато, че по-нататък става дума именно за разкази, чието действие се развива в града и още по-категорично е заявено, че този град е София. Това уточнение според анотацията се налага поради факта, че в съзнанието на българския читател определението „кратък разказ” обикновено се свързва с автори като Елин Пелин и Йордан Йовков, които пишат предимно произведения, посветени на селото. Не може да не се спомене обаче, че в последните години се забелязва тенденция родните издателства да публикуват съвременна българска проза, и то именно в жанра на късия разказ. Тази посока на развитие е лесно обяснима с предпочитанията на читателите към „по-бързата” литература, която може да се чете между няколко спирки в градския транспорт или в обедната почивка. Градски разкази в последните няколко години издадоха също млади автори като Васил Георгиев и Радослав Парушев, които по стил и светоусещане могат да бъдат поставени близо до Александър Шпатов.
Разказите в #НаЖивоОтСофия са 21 (+приложения). Всъщност една немалка част от тях присъстват във виртуалното пространство още преди книгата да се появи като книжно тяло. В приложенията самият автор прави уточнението, че много от предишните му разкази, публикувани в предходните му книги, също биха могли да бъдат включени в настоящото издание.
Историите в сборника са изключително разнородни и може да се каже, че на моменти изглеждат несвързани, твърде произволно събрани и скупчени без каквато и да било свързваща нишка. И все пак има нещо, което успява да ги обедини. Надали някой ще отрече, че точно такава е и самата София със своята еклектична архитектура и нелогичните нови постройки, стари аристократични квартали и панелни работнически комплекси. И може би точно това прави атмосферата в София толкова особена, че просто няма как да не бъде обичана. Някои случки могат да станат само на едно определено място. Историята от „Панелната църква”, чието действие се развива в новостроящия се по времето на соца комплекс „Младост“, едва ли би могла изобщо да се случи в някой от старите централни квартали на София.
Един от първите жестове на Шпатов в книгата е да направи калейдоскоп от образи на града, като ги подреди в списък, наречен „Да изживееш този град”. Някои от нещата, които включва в него са: „розови домати от Женския, Левски – ЦСКА на живо, първа целувка на Лилиите в Борисовата, люпене на семки пред блока, да си протестирал пред парламента, да си чул камбаните на Седмочисленици точно в пет, опера в парка, да си се влюбвал тук (само това е достатъчно)”. За да накара читателя да почувства града, авторът провокира сетивата, както в разказа „Тест”. В него с много чувство за хумор и ирония е повдигнат въпросът за жителството. В някакъв момент от бъдещето се оказва, че жителите на София са твърде много и трябва да бъдат разселени, а критерият за оставане в града съвсем не е свързан с мястото на раждане. Всеки, който иска да бъде жител на столицата, трябва да изпълни едно-единствено условие и то е да нарисува очертанията на Витоша. За героя на разказа това се оказва съвсем не лека задача, въпреки софийските му корени. В края на книгата Шпатов директно предизвиква всеки читател да се подложи на този тест. Всъщност това не е единственото „пристъпване извън” художествената условност в сборника. „Бири пред Народния” е разказ „направи-си-сам”, който просто съдържа инструкция за среща с приятели (на по бира, разбира се) на обичайното място. Текстът напомня на онези книги игри, които оставят читателя сам да избере следващия ход в историята. Шпатов превръща читателя в съавтор. Интересно е, че към сборника е създадено и безплатно приложение за смартфони, в което всеки може да отбелязва дали е „изживял” града според списъка от началото на книгата. Така #НаЖивоОтСофия се превръща вероятно в най-интерактивната книга на българската книжна сцена. Но не бива да остава впечатлението, че книгата предлага единствено шеговити истории и игри за читателите си.
„Петимата от Петте” е един от най-дългите и заплетени разкази, който има малко по-различно звучене. Струва ми се, че в него Шпатов най-много се задълбочава както в схемата за изграждане на историята, така и по отношение на разсъжденията за живота и смисъла на ежедневието. Историята започва като приказка от 1001 нощ, в която един арабин разменя електронен четец срещу книгата на главния герой. От своя страна, четецът се оказва едва ли не магически и генерира история след история, в които притежателят на четеца се оказва главен герой. Различни срещи, коя от коя по- невероятни, се случват в зависимост от това на кое от Петте кьошета в центъра на София избира да застане той. В един от случаите героят ще се срещне със своя двойник, застанал по случайност на едно особено място, което прави така, че човек получава абсолютно свое копие. Проблемът, който трябва да решат вече двамата главни герои, ги поставя пред избора да водят пълноценен живот или да позабавят остаряването си. На едно от другите кьошета читателят среща старец, който е носител на вирус, причиняващ запаметяването на всяка секунда от живота му, всяка най-малка подробност. Феноменалната памет обаче се оказва по-скоро проклятие, отколкото дарба – оказва се, че не всеки спомен си струва да се пази, но когато това става ясно, вече е твърде късно нещата да се променят. Петте кьошета са метафора на избора, който ни се налага да правим всеки ден.
Приказният елемент присъства в немалка част от разказите в сборника – има го в „Момиче от София”, „Мол в офиси и подземен гараж”, „Път с жълти павета” и др.
„Път с жълти павета” представя столицата като скучновато и сиво градче през погледа на група чужди туристи. Досущ като в „Малкият принц” на читателя му иде да възкликне „Същественото е невидимо за очите!”, когато местният гид успява да направи така, че едно от децата в групата да повярва, че София е истински приказен град, град на въображението и мъдростта. Обичта към нея е необяснима и отвъд материалното. Любовта, която трудно може да се разкаже с думи, но винаги може да бъде разпозната.
#НаЖивоОтСофия събира в себе си и много разкази на абсурда – „Ендекария” описва създаването на първата държава-сграда в света, една невъзможна утопия, основана от местните интелектуалци в сградата на НДК. „Вероятности”, „Панелната църква”, „Тоалей” също предизвикват усмивка у читателите с парадоксалните си сюжети и добре премерената доза ирония.
Основната причина за написването на сборника все пак е любовта и няма как почти всеки от разказите да не е белязан от присъствието й. „Принцеси от „Славейков”, „Момиче от София”, „Момиче от Микстейп”, „Задържане” са все истории, в които главният герой се опитва да открие своето момиче. А разказът за една случила се любов, „Молба за напускане”, според мен е един от най-добрите в книгата и заслужава да бъде четен отново и отново.
Когато ежедневието ти е свързано с това да прекосяваш софийските улици, няма как да не започнеш да обръщаш внимание на все повече дребни подробности, а когато те ти станат познати, започваш да ги обичаш, защото се превръщат в дом. Разказите на Шпатов се обръщат към една по-добронамерена идея за града. В тях авторът се опитва да погледне отгоре, да направи цялостна картина на София, от която дребните и не чак толкова дребните й недостатъци стават незабележими или пренебрежими. В книгата се усеща лекото, но не безотговорно отношение към живота именно на това поколение, което обича София, защото е неговият общ дом.
Най-верният начин да изживееш #НаЖивоОтСофия е да я оставиш да достигне до тайните кътчета в градската ти душа, където пазиш скъпите спомени за бирата с приятели, хубавите разговори, премеждията и любовите, които са ти се случили в София. Тя преминава през теб и те кара да изживееш града отново и отново като своята голяма любов.
Александър Шпатов е предпочел да не се задълбочава по отношение на изграждането на персонажите в разказите. Много често те дори нямат име, професия или възраст, но това не е пречка за читателя, защото в сборника „на живо” можеш да срещнеш много от героите на града, с които всеки ден се разминаваш, приятелите и близките си. Със сигурност някъде из историите ще успееш да срещнеш и себе си.
ГАЛИНА КАЛЧЕВА
Александър Шпатов, #НаЖивоОтСофия, ИК „Колибри”, С., 2014
