Патрик Модиано: между забравата и паметта

Рени Йотова

бр. 35/2014

Нобеловата награда за литература през 2014 г. бе присъдена на френския писател Патрик Модиано. Така той се оказва петнадесетият французин, получил престижната награда. Шведската академия отдаде дължимото на „изкуството на паметта, с което той възкресява най-неуловимите човешки съдби, разкривайки един свят под Окупация”. Модиано е добре познат на българския читател, сред преведените книги на български език са романите му „Нощна стража”, „Улица „Тъмните магазинчета”, „Вила „Тъга”, „Недели през август”, „Младост”, „Сватбено пътешествие”, „Дора Брюдер”, „Изгубеният квартал”, „Кучешко потекло” и др.
Патрик Модиано се появява на бял свят точно в края на Втората световна война (1945 г.). Биографията му прозира отчасти в произведенията му, от които читателят може да си изгради представа за нея, сглобявайки подобно на пъзел често повтарящи се и характерни за творбите му елементи и опирайки се на написаното от самия автор: любопитството, породено от смътното, неясното и загадъчното има своя не малък принос за творческия му успех. По време на войната баща му, който произхожда от еврейски род, установил се в Солун, успява да избегне участта на масовото изтребление на евреи (макар че през 1942 г. е арестуван заедно с голяма група свои събратя по време на нацистка акция), а откъслечното ехо на тази действителност изплува в романите на Модиано под формата на изпълнени с недоверие отношения, фалшиви самоличности и здрави връзки, създадени по време на колаборационизма. Майката на Патрик Модиано Луиза Колпейн е холандка и актриса по професия. Ранните детски години на бъдещия писател и по-малкия му брат Руди (роден през 1947 г.) преминават в непрекъснато местене от град на град. Едва навършил десет години обаче Руди умира, което оставя дълбок отпечатък върху брат му: дълги години наред той посвещава книгите си на починалия си брат, като в началото дори посочва годината му на раждане като своя. Ученическите години на Патрик минават през различни пансиони в департамент Савоа и в района на Париж. Раздялата на родителите му предшества дипломирането му като зрелостник, след което той продължава образованието си, записвайки се да следва литература в Сорбоната и като подготвителен етап за постъпването му в „Екол Нормал”. Баща му се опитва да го насочи към армията още преди да е навършил пълнолетие, но Патрик се посвещава изцяло на създаването на първия си роман „Площад „Етоал” (La place de l’Étoile), който излиза от печат през 1968 г., публикуван от издателство Gallimard, с редакторското съдействие на Реймон Кьоно. Още с появата си романът печели множество почитатели. От този момент нататък книгите на Модиано се редуват една след друга, привличайки многобройна и вярна читателска публика. Авторът води затворен живот, встрани от общественото внимание, рядко се съгласява да участва в литературни предавания, макар и да дава няколко интервюта, но като цяло мълчанието му се превръща в пословично и в негова запазена марка…
Творчеството му, в основата на което стои едно трудно определимо първо лице в съчетание с объркани и мъгляви обстоятелства, отправя сложни и заплетни препратки към Историята на нашето съвремие, като успехът му сред читателите се дължи именно на сходното възприятие на същата тази История. „Площад „Етоал” е последвана от множество други творби като „Нощна стража” (La Ronde de nuit, 1969),  „Околовръстни булеварди” (Les Boulevards de ceinture, 1972), „Вила „Тъга” (Villa triste, 1975), „Емануел Берл, разпит воден от Патрик Модиано”) (Emmanuel Berl, interrogatoire par Patrick Modiano, 1976), „Семейна книжка” (Livret de famille, 1977), „Улица „Тъмните магазинчета” (Rue des Boutiques Obscures, 1978), за която писателят получава наградата „Гонкур“. Към списъка от произведения за периода може да добавим и сценария на филма „Люсиен Лакомб” (Lacombe Lucien, 1974) на режисьора Луи Мал.
Цялата първа част от творчеството му е дълбоко белязана от Холокоста, като в началото темата присъства завоалирано, под формата на увличащо лъкатушене на спомена. „Площад „Етоал” смущава и обърква, и Кьоно въпреки подкрепата си за романа не пропуска да изрази известно притеснение: в откровен осъдителен тон с елементи на презрение и проклинане младият автор дава изцяло думата на главния герой Шлемилович, евреин ренегат, който прекосява десетилетията от средата на XX век като скитник във времето и пространството. След края на войната той навестява някогашните колаборационисти, появява се като част от обкръжението на самия Хитлер или пък по времето на Окупацията се представя като член на Групата от улица „Лористон“ (или т.нар. Френско гестапо), като се лута между образите на гестаповец и трафикант. Сенките на Йоановичи и особено тази на Морис Саш упорито бродят из романа и обсебват с присъствието си. Впоследствие Шлемилович се озовава ненадейно в Израел и се сблъсква с действителността в една обетована земя, в която открива част от предишни кошмарни видения: на почит там са също толкова безмилостно жестоки носители на нови идеи, като срещнатите от него няколко месеца преди това арийци, еврейската традиция е отричана и заклеймявана като продукт на критичната мисъл и нечистата съвест, а културното наследство (олицетворявано от имена като Пруст, Кафка, Модилиано - почти еднакво звучащо като това на автора на романа, Сутин) – отхвърляно. Всичко е поднесено под формата на своеобразно лутане из дебрите на психоанализата, на чийто фон се появява образът на Шлемилович, който милва черепа на доведения до сълзи от отчаяние Фройд. Присъствието на Фройд разкрива още един аспект от този подчинен на абсурдната реалност разказ, създаден сякаш от някого с коренно различни идеи и убеждения. Тази първа творба на Модиано би могла да се възприеме като пространна и многообхватна антифраза, потвърждение за което впрочем откриваме в кратката, но със скрит смисъл история, фигурираща като мото на романа, където се споменава „la place de l’étoile”, в превод „мястото на звездата“ - жълта на цвят, окачена на гърдите на млад мъж. В целия роман авторът имитира блестящо и редува безразборно творци като Грак, Сандрар, Селин, който се явява най-вече в образа на героя си Бардаму, и с всяка хипербола успява да предаде усещането за ужас, весело намигане или пък съмнение. За това си произведение Модиано получава наградата на името на Роже Нимие. Появата на романа съвпада със зараждащото се и набиращо все по-голяма сила сред обществото убеждение за погрешно и незаслужено героизиране на голяма част от участвалите във Втората световна война сънародници и с желанието цялата истината за периода на Окупацията да излезе наяве. Отговор на тези настроения е документалният филм „Тъга и жалост” (Le Chagrin et la pitié) излязъл  на екран през 1969 г.
Следващите му произведения продължават с препратките към този мрачен и изпълнен с неизяснени факти период, като доизграждат характерния за Модиано образ на писателя, препредаващ спомени, предхождащи рождението му. „Семейна книжка” предизвиква особен интерес с начина, по който свързва отделни епизоди от живота: така например в една от историите, разказани в романа му, авторът си спомня за фалшивото име, под което баща му се е оженил за майка му по време на войната, като споменът му изплува точно в момента, когато той самият отива да регистрира раждането на дъщеря си в общината. Свидетел му става случайно срещнат стар приятел на баща му от смутните времена на прикривана самоличност, а регистрирането на раждането бива съпътствано от множество перипетии. Заглавието на творбата подсказва съвсем ясно за желанието на Модиано да изясни истината веднъж завинаги и той дава много добро обобщение за начина, по който възприема света около себе си. „Бях само на двайсет години, но спомените ми датираха от преди раждането ми. Със сигурност знаех например, че съм живял в Париж по време на Окупацията, тъй като помнех някои действащи лица от този период, както и дребни и смущаващи подробности, които няма да откриете в нито един учебник по история. Опитвах се обаче да се освободя от тази тежест, която ме дърпаше назад и мечтаех да се отърва от спомените, тровещи съзнанието ми. Бих дал всичко на света, за да изгубя паметта си.”
Същата жизнеопределяща за него идея намира свой нов израз и потвърждение в епизода, когато се разхожда сред екзотични растения и животни в зоологическата градина, откъдето се разнася „отровният аромат на Окупацията, на тази дупка, от която съм излязъл”. Голяма част от творбите му намират обобщение в сцена от „Семейна книжка”: „Спомням си всичко. Отлепвам афишите, напластявани един върху друг в продължение на петдесет години, опитвайки се да достигна до най-старите от тях.”
Всичко е наситено с изключително лични спомени, навързани помежду им посредством внезапно изплуващи проблясъци на паметта: такива са спомените, събудени от светлините на минаващите по Сена кораби, играещи по стените на семейния апартамент на кея Конти, които той вижда отново, когато отива под някакъв претекст в някогашното си жилище.
До края на живота си авторът е обсебен от трескавото и непрестанно търсене на смътните усещания от миналото, на фактите, зад които може би прозира деформираната от тях реалност. Ако в романа си „Кафенетата на изгубената младост” (Les Cafés de la jeunesse perdue, 2007) Модиано представя поредица от загадъчни човешки съдби, то характерният за него исторически фон остава непроменен в романа му „Дора Брюдер” (Dora Bruder, 1997), който по забележителен начин обобщава всички сюжетни и идейни линии в творчеството му до този момент. След като във вестник от 1941 г. прочита обява за издирване на близки, той прави свое проучване, за да възстанови историята на едно еврейско семейство. Депортирането става причина за нечие изчезване, но Дора Брюдер запазва тайната си като оръжие срещу „палачите, полицията, всички власти, носещи названието окупационни, затвора, казармите, лагерите, Историята, времето – всичко, което ви изпълва с омерзение и ви разрушава отвътре”. Пасаж от романа конкретизира и събира в едно предварително появило се минало и настояще, с което обобщава най-характерния за творчеството на Модиано елемент: „От този момент нататък за мен Париж, градът, където се опитах да открия следите й, си остава все така пуст и обгърнат от тишина, какъвто бе в онзи ден. Обикалям из безлюдните улици. За мен са празни и си остават такива дори вечер, в часовете на големите задръствания, когато тълпи от хора са се устремили към зейналата паст на метрото. Мисълта за нея не ме напуска и продължавам да усещам полъх от присъствието й в различни квартали на града. Онази вечер го почувствах, докато бях близо до Гар дю Нор”.
В този първи период от литературното си творчество Модиано представя различен поглед и начин на възприемане на Историята на своето време, особено смущаващи и разтърсващи заради тоталното отхвърляне на битуващите по това време идеи и догми в обществото. По своето идейно съдържание творбите му се вписват в точно определено литературно направление и са разглеждани заедно с тези на Антелм, Перек, Гари. В тази връзка можем да споменем и произведенията, принадлежащи към на т.нар. от Жан Керол „лазарева литература”, разказваща за съдбата на оцелите от почти сигурна смърт от времето на Холокоста, но творчеството на Серж Кларсфелд, по начина на сглобяване на разказа от отделни парчета и обединяването им в едно цяло, е най-близо до художествените особености на романа „Дора Брюдер”. Освен всичко друго, съпоставката между сложно преплитащите се интриги, имена на герои и места, несвързаните с нищо ориентири (граници, бариери, порти), неопределената и мъглява хронология на събитията и точните имена, названия и исторически дати непрекъснато обърква читателите – филмът „Люсиен Лакомб” внушава реално неприятно чувство на несигурност във възприемането. Предизикващият недоверие и подозрение свят на Модиано, роден от реалностите след Втората световна война, отразява до голяма степен и част от тревогите на съвременното общество, внасяйки като фон пораждащата съмнения историческа истина, колебливостта на науката, невъзможните за разплитане загадки и никога неприключващите разследвания.
Заглавията и имената на героите свидетелстват, че в романите на Модиано поезията заема важно място. Отекващите едно в друго събития и образи, пълното им припокриване и дублиране, неясните пространствени измерения, силните усещания, появяващи се и изчезващи без връзка помежду им – всичко това се смесва в неразривна връзка с реални исторически факти, пречупвайки ги през призмата на субективизма и измислицата дори, и е изразено на отличаващ се с простотата си език, който обаче притежава свой характерен вътрешен ритъм и хармония, способен да увелече след себе си голям брой читатели, без съмнение открили в него музикалните вариации на характерния разказ за всеобщата тревога, който е способен да я контролира със силата на художествените средства. Оригиналността и богатството на стила на Модиано се изразяват  в така ценената от неговия персонаж фотограф Янсен способност да „създава мълчание с думи“.
И така паметта е за Модиано най-важното средство, за да се намерят липсващите парчета от пъзела, а думите са неговата единствена нишка на Ариадна, която ще му позволи да се върне към любими същества и места, унищожени от времето. Чрез писането той не се изгубва, а се завръща от това меланхолично пътешествие и намира сили да обитава настоящето. Но смисълът на неговата литература не е в носталгията, а в красивата борба на човека да си възвърне живота и да пренареди хаоса: „Сякаш когато пиша, мечтая да мога да се върна назад и да преживея отново, но този път с положителна емоция това, което ме е потискало в миналото. Сякаш имах способността да премина през огледалото на времето и да поправя миналото”. Можем ли оттук да заключим, че той поддържа щастлива връзка с литературата? Този въпрос му е бил зададен по време на интервю за сп. Lire. Модиано обяснява: „Преди да започна да пиша, трябва да помечтая. Аз съм като онези хора, които стоят с часове на ръба на басейна, преди да се гмурнат: за мен писането е нещо неприятно и трябва да помечтая много преди да се захвана да пиша, да намеря с какво да направя по-приятно това дълго и трудно занимание, да си намеря някакъв допинг. Впрочем вече разбрах причината за алкохолизма на много велики писатели: мисля, че става дума за постоянно спадане на налягането и алкохолът действа като силен допинг дори когато спреш да пишеш. А вашият допинг какъв е? Алкохолът ли? Ни най-малко. Ходя много. Мечатателствам. Изпадам в някакво вторично състояние, възстановявайки отрязъци действителност от миналото или собствени имена.Това постоянно колебание може би си личи в книгите ми… Не си давам сметка”.
Последният роман на Модиано излезе преди месец: „За да не се изгубиш в квартала“ (Pour que tu ne te perdes pas dans le quartier). Авторът отново се връща към миналото и самотата на своя разказвач. Паметта му постепенно се пропуква, за да даде път на истината, която да осветли миналото. Но тъй като при Модиано никога нищо не е сигурно, тази истина може да се окаже опровергана във всеки момент. Постепенно авторът преплита нишките, които препращат към образа на жена, съществен елемент от разпиления пъзел на детството. Както писа критиката, с този роман Модиано остава верен на своята естетика и възкресява предпочитаните от него теми.
Присъждането на Нобеловата награда за литература на Патрик Модиано изненада чуждестранната преса и като че ли свари неподготвени самите французи. Фльор Пелрен, министър на културата и съобщенията на Франция, заяви в неделя, 26 октомври, от сцената на Canal+, че не е чела нито един роман на Модиано и че въобще не е прочела нито една книга, откакто е в правителството (2012).  А с тази петнадесета награда за литература от  1901 г. Франция се нарежда сред страните с най-много Нобелови награди в тази категория. „Забравата е същината на романа, не паметта”, споделя Модиано в свое интервю и продължава да пише все същата книга и да става все по-добър.