Разговор с писателката Весела Ляхова
Госпожо Ляхова, романът ви „Бежанци” бе възприет като реабилитация на класическия епически роман, като доказателство, че той е възможен и след всички романови експерименти от последното столетие. Кое предположи избора на тази форма? Или е логична, когато темата на романа е историческата съдба на една общност?
– Принадлежа към онези автори, които смятат, че формата на литературната творба е функция на съдържанието й. Колкото и условна, груба и елементарна да е тази двудялба на произведението – форма и съдържание, тя е доста удобна, за да се обхванат зависимостите в него. Смятам, че неща като тема, авторски намерения и внушения, фабула, сюжетика наистина предопределят избора на наративните похвати. Иначе казано, какво и как разказва литературната творба, са в субординационна връзка. Бих отишла и по-нататък в разсъжденията си: извеждането на формалните белези извън скоби лишават творбата от естественост и органичност. Т.е. ако авторът се отдаде само на формата и я превърне в самоцел, рискува срещата му с читателя да не бъде пълноценна. Но и без да теоретизираме много, мисля, че е ясно: моята тема засяга народната съдба в един тежък исторически момент на изпитание на колективната цялост. В този смисъл епическото е заложено в „Бежанци” и темата естествено се отля в класическа епична форма. И ако това е външното обяснение на избора ми, за да съм честна, трябва да си призная, че и по душевен строй аз съм привърженик на консервативното, на бавното натрупване, класическото пó ми приляга.
Що се отнася до това дали днес е възможен класически роман наред с всички повествователни експерименти – очевидно да, възможен е, дори бих казала – необходим е. Първо да изясня, че не съм против експеримента, напротив, аз самата съм експериментирала в едни ранни свои изяви. Оценявам умния, смисления експеримент, който има за цел да раздвижи читателския интерес, но провокацията не трябва да е предпоставена. Експерименталният роман след падането на комунизма стана средство да се отхвърли догматизмът на соцреализма с неговите клишета за положителния герой, за историческия оптимизъм и пр. несвойствени на художественото слово внушения. Експериментите засегнаха всички равнища на романовата структура и имаха успех тогава, когато форма и съдържание си схождаха, а не да повтарят сляпо чужди модели.
Относно необходимостта от класическата форма: мисля, че напоследък публиката изпитва глад към по-чисти, традиционни форми, уморена и преситена е от честите провокации спрямо вкуса й и от прекалено умозрителното вторачване в извивките на индивидуалното светоусещане на авторите. Допускам, че освен темата на „Бежанци”, която възкресява бели полета от историческата ни съдба, връщането към класическия разказ като фабулиране и художествен език също допринася за интереса към романа.
В заключение да обобщя: литературната нива е толкова голяма, че има място за всички – и традиционалисти, и постмодернисти, – и опитите да бъде парцелирана или да се налагат изкуствени доминанти противопоставя творците и обеднява литературата. Жалко за оная литература, която се представлява само от едно или две „коректни” направления.
Романът ви бе коментиран като наследник на една дълга романова традиция, критиците споменават заглавия от „Под игото” през „Тютюн” до „Иван Кондарев”, а най-честото сравнение като че ли е с Талевата тетралогия. Осъзнато ли е в романа ви това наследство, виждате ли го вписан в тази традиция, като нейно продължение или пренаписване?
– Опазил ме бог от претенцията да пренаписвам традицията. По-скоро виждам романа си наистина „вписан” в традицията на реализма – да си послужим с тоя школски термин, защото той успешно обединява творчеството на писателите, които споменавате, а и на много други, които могат да се добавят към тях (К. Петканов, Петко Росен, Ст. Загорчинов, Ф. Попова-Мутафова, Я. Язова, и по-съвременните като Ив. Петров, В. Мутафчиева, Ст. Дичев). Цялото това наследство е живо за мен, по-важното, то е живо и продуктивно за литературата ни. Сравнението на романа ми с трилогията на Талев – защото най-често с него е сравнението – говори поне за две неща. От една страна, традицията е именно жива, щом предизвиква читателското възприятие към диалог. От друга страна, мисля, че са очевидни разликите между Талевите произведения и „Бежанци”. Двайсетият век е сложил своя отпечатък върху „Бежанци” не само като нова вариация на темата за Македония и българите от Егейска Македония в средата на века, а и в чисто литературно-смисловите аспекти: националното самосъзнание е подложено на разрушителни изпитания; конфликтите са повече социални и нравствени вместо национални; патриархалният бит само привидно има господстваща роля, всъщност героите са поставени пред много важни и травматични житейски избори, несвойствени за патриархалния човек. Романът възпроизвежда противопоставяния, възможни само през XX век – например сблъсъка между обикновения човек и властта, към който обществото е много чувствително в момента; въпроса за вината на човека и властта за грешните решения в историята, за възможните граници в отстояването на истината.
В предисловието към книгата отбелязвате, че тя стъпва върху реални исторически събития. Но какъв беше пътят от реалните събития до художествения образ, как направихте сюжетните, повествователните избори, тези, свързани с героите?
– Пътят от реалните събития към героите и разказа е класическият път на движение от реалност към фикция. Историческите събития са истински, героите, въпреки конкретните им прототипи, са художествена измислица. Подобен роман е невъзможен без историческата истина, впрочем тази зависимост на епоса от реалността е типологична. Превъплъщаването й в художествена тъкан обаче поставя някои предизвикателства – да се представят обективно всички възможни гледни точки към тия сложни обществено-политически процеси, включително и враждебните, да се облекат те в човешки емоции, трагедии, крушения, надежди, жертви. Беше много важно да се опазя от романтична идеализация на „положителните” герои и от сатанизация на „отрицателните”. Слагам тези определения в кавички, защото в живия живот всичко живее заедно, един и същи човек може да бъде герой, но и подлец. В търсенето на най-адекватните ситуации и реакции на персонажите се случваше да изпробвам, съответно и да променям поведенчески стратегии. В редица случаи героите, вече изградени, си имаха своя логика, на която ми се наложи да се подчиня независимо от предвижданията си за персонажите. Напълно вероятен, както имах възможност да го кажа и друг път, ми изглежда анекдотът, който разказват за Пушкин. На един бал го видели тъжен и го попитали какво му се е случило, а той отвърнал: „Представете си, господа, Татяна се омъжи”. Казвам това, за да подчертая, че освен обективна достоверност има и необорима художествена достоверност, която е сред най-важните творчески задачи на романиста.
Измина година от появата на романа, междувременно той бе номиниран и отличен с няколко големи литературни награди (бе финалист в конкурса за български роман на годината „13 века България”, получи приза „Христо Г. Данов”), но все още е и актуално литературно събитие (предстои ви например участие в Софийския литературен фестивал). За вас кое е най-важното, случило се с книгата от появата й насам?
– Читателският интерес, който не намалява от излизането на книгата досега. Наградите – да, те са важни за романа, защото са не само признание, а и – надявам се – повод за разсъждения, дебати, въобще са част от актуалния литературен живот. Мисля, че книгата пое своя път и той вече не зависи от мен.
Доколкото зная, имали сте срещи и с чуждестранна публика. Как възприемат книгата читатели, които не са свързани чрез собствената си история със събитията, за които тя разказва?
– Да, с „Бежанци” участвах в тазгодишното издание на Европейския фестивал на първите романисти в Будапеща. Форумът събира разнообразна публика. За моя изненада младите хора се интересуват от историята, от близкото минало, от сблъсъците между народите в средата на миналия век. Много приятно впечатление ми направи осведомеността по специфичната тема на романа ми от страна на един млад унгарски журналист, студент, който познаваше проблема в неговата история и развитие до наши дни. На този фестивал специален гост беше Софи Оксанен, която ще гостува и на Литературния фестивал в София през следващата седмица. Нейните романи са пример за това как новите поколения, непреживели катаклизмите около Втората световна война и Студената война след това, търсят истината, при това в нейните болезнени ракурси. Катержина Тучкова, чешка писателка, също млад човек, представи в Будапеща последния си роман „Прогонването на Герта Шнирх”, посветен на експулсирането на судетските немци от Чехословакия след Втората световна война. Неща, доста близко стоящи до „Бежанци”. Въобще, не е само българска травма етническото прочистване и насилието над самосъзнанието. Ами това не е спирало въобще, погледнете, че продължава и до днес на прага на Европа. Ето защо за тези проблеми и това минало трябва да се говори без страх, без клишета, честно, с респект към истината и към всички жертви.
За да напишете такъв роман, със сигурност вярвате във връзката между литературата и паметта. Какво свойство на паметта притежава според вас литературата, което е различно от това на документалистиката или историографията? Защо е важно историята да се разказва през литературата, както правите в „Бежанци”?
– Без съмнение литературата е памет, в литературата са отложени толкова пластове на националната, социалната и индивидуалната същност на човека, колкото никое друго знание не може да пренесе в синтезиран вид. Литературата притежава именно това свойство на паметта да бъде синкретична, защото тя въздейства комплексно върху емоциите и съзнанието, върху съвестта и морала на читателя. Не я противопоставям на документалистиката и историографията, но все пак възможностите на художественото слово са по-големи, защото представете си колко повече хора биха прочели роман за Втората световна война, отколкото историческо изследване. Да не говорим, че е много по-приятно. Не мислите ли? Въобще литературата е важна не само заради историята, тя е важна заради хората. Сигурно е наивно да твърдя, но го твърдя и съм убедена – читателят на художествена литература е повече пригоден към усъвършенстване и към добри дела за себе си и другите, отколкото нечитателят. Аз дори мисля, че голяма част от днешната ни беднотия (очевидно беднотия наричам не само материалния недоимък, но и социалния хаос в съвременния свят, както и моралната обърканост на поколенията) се дължи на това, че скъсахме с четенето. Четенето на художествена литература дава ориентири, които са много необходими в днешния глобализиращ се свят и за преодоляване на релативизма в морала и преценките. Абе истинско удоволствие си е да прочетеш една занимателна история, пък поуката й ще ти остане в главата съвсем ненасилено.
„Бежанци” е първият ви роман, ще има ли втори?
– С божия помощ, надявам се – да.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
