Разговор на Силвия Чолева с Моника Попова
бр. 1/2015
Поканата от теб дойде с думите: „много държа на тази изложба”. Още преди да вляза в „Индустриална”, бях поразена от стражите, а защо не и орязани дървета до дървесни трупове, които се различаваха иззад матираните витрини на галерията. След това беше шокът от свръхмащаба на картините хоругви, а направо се разтреперих от миниатюрната на този фон галеристка, която ме посрещна, накуцвайки насреща ми. Сякаш беше станала от някой инвалиден стол от картините ти, сякаш беше едно с изложбата, сякяш тази изложба пренасяше болката върху целия свят… Но какво правеха там това количество велосипеди? Кой се возеше с тях? Това се питах и сега очаквам тяхната история…
– С велосипедите историята е следната:
Методи (моят съпруг) е ретро дивак. Обича всичко ретро, но най-много обича стари коли и колела. У дома има поне 5-6 велосипеда, които са навсякъде. Аз също рисувам навсякъде – в ателието, в Нови хан (където е керамичният му цех), на „Мадрид” (т.е. вкъщи), в спалнята; Мога да рисувам в коридор, в килер, на балкон, въобще навсякъде. Мога да рисувам и всякак, но най-обичам, като рисувам, да съм сама, а когато рисувам, да имам физическа сила. Имало е случаи да ми се рисува, но да не ме държат краката и съм го отлагала. Такива моменти са малко, защото когато на човек му дойде импулс за рисуване, почти винаги му идват и сили.
За тази изложба ми трябваше много сила!
Това е единствената изложба, която съм рисувала на един дъх. Всяка картина е йероглиф. В началото йероглифите се рисуват, но след време те заприличват на букви. Истински изписаните йероглифи са формули.
Те са фигури и символи, които са създадени от много преживяно.
Така създавах тези картини – разгъвах платното и просто пишех „Смъртта на моята Майка”.
В продължение на една година от време на време заставах пред тези бели като смъртта платна и рисувах, обръщайки очи навътре към „Смъртта на моята Майка”.
Описвах я така, както се описва с йероглиф; в мащаб; на един дъх или без дъх.
Дишането разваля линията.
Така веднъж недишаща се озовах в Нови хан, където е цехът за сувенирна керамика на съпруга ми. Беше много странна година. Освен че рисувах, като пишех, или пък пишех, като не дишах, същата тази година реших да изчистя или почистя целия си живот. Чистех навсякъде, където отивах. Така, чистейки и рисувайки подред, се озовах в едно складово пространство, в дъното на което видях 30 стари велосипеда. Едните бяха паднали, други – изправени, трети – подпрени, а четвърти – складирани като осакатени върху стелажите. Те дори не можеха да стоят на краката си, защото нямаха гуми. Всичките приличаха на живи хора, някои осакатени, други все още здрави и красиви, трети – изоставени.
Попитах Методи като как тези колела са се озовали там, а той ми отговори, че не знае!
И така се започна обгрижването на тези 30 души!
Почистих ги, приготвих им цяла самостоятелна стая, след което ги подредих едно до друго, подобно на фриз. В стаята бяха само Те и едно кресло на фигурки от стилизирани цветя! Креслото беше за Методи.
Всеки ден отключвах стаята, Методи влизаше, сядаше на креслото, посочваше по едно от тях, аз го изкарвах отпред, той се наслаждаваше, а след това си тръгваше.
Така цяло лято! А на фона на всичко това аз рисувах!
Рисувах върху платна и върху обеми.
След като изрисувах всичко, реших, че колелата са част от света, в който се намирам в момента (света между живота и смъртта; между земята и небето). През цялото време докато рисувах, те бяха с мен; аз общувах с тях и те общуваха с мен.
Беше поръчала магнити за хладилник с отпечатани две от картините от изложбата. Доколкото съм била в галерии по света, такива се продават за спомен. Ти обаче искаш човек да си спомня болката… Непосилно ми се струва. Защо?
– Що се отнася до магнитите сувенири, аз ги виждам като едни силно умалени мои картини. Картините ми са толкова мащабни, че точно заради това никога не мога да ги притежавам. Те никога не са ми пред очите, защото няма къде да ги разположа. Магнитите са единствената възможност тези образи да са около мен или с хората, които имат отношение към тази изложба; към тази болка; към мен самата; към моето семейство или творчество.
Тази игра на преминаване от голямо в малко и от малко в голямо винаги ме е вълнувала. Тази трансформация в „Огледалния свят” е също част от зоната на хоризонта или зоната на границата. „Само сувенирът запазва спомена, но само от изложбата, не и от болката!”
Мащабът на болката е огромен, за да я изразиш по такъв екстремен начин – любимата ми хоругва картина се оказа висока 4 метра… Къде отиде болката след изложбата? Къде прибра картините? И възможно ли е болката да се „прибере”, „съхрани” или „скъта”, така че да я притъпим…
– Изложбата нарисувах за 1 година,
подредих я за 16 часа,
а я развалих за 30 минути.
Пластиките опаковах, а платната просто навих на рула.
Рулата увих в найлони.
Всички тях заедно с велосипедите заключих в онази стая с креслото на фигурки от стилизирани цветя.
Изложбата беше закрита с музика (свири група), имаше напитки, храна, някой кара колело, купон. Така ли побеждава животът?
– М. П.: …
Моника Попова „Максимална степен на болка”, галерия „Индустриална”,
10 ноември – 2 декември 2014 г.
Текстове от изложбата на Христина Попова – на стр. 14
