Кръгла маса с участието на Радосвет Коларов, Миглена Николчина, Боян Манчев, Мирена Славова, Петя Осенова, Морис Фадел
28.11. 2014
Кръглата маса беше централното и заключително събитие на националната конференция „Наследството на лингвистиката в българската литературна теория”, която се състоя на 27 и 28 ноември 2014 г. в СУ с организатори направлението по Теория на литературата към Института за литература при БАН, катедра „Теория и история на литературата“ в СУ „Св. Климент Охридски” и Културният център на Софийския университет. Самата конференция е следваща стъпка в осъществяването на започнатия в предишните две конференции мащабен теоретичен проект по анамнеза на ключови понятия, концепции и мислители с оглед на българската литературоведска общност. „Изплъзващият се предмет на литературознанието. Невидимата школа” открои невидимото сговаряне и концептуалните и тематични връзки в делото на ключови за българското литературознание фигури – М. Янакиев, Н. Георгиев и Р. Коларов. „Просветителство срещу идеологема (Цветан Стоянов, Атанас Натев, Димитър Аврамов)” отвори дискусията към хетерогенни направления в областта на естетиката и рефлексията върху литературата и изкуствата през 60-те и 70-те години, изследвайки функцията на хуманитаристиката като опозиция спрямо репресивния официален дискурс.
Миглена Николчина: Това е третата част от един конферентен сериал, с който се опитахме да се върнем към българската история на литературознанието, да осмислим това наследство и да си припомним възловите имена и концепции в тази история, но непременно с оглед на едно бъдещо мислене. Тази последна конференция трябваше да събере лъчите от предишните две. Струва ми се, че действително успяхме да очертаем както много силното присъствие на Сосюр, на структурализма и произтичащите от него дискурси, така и алтернативни течения – генеративизма и много недостатъчно изученото присъствие на Гюстав Гийом не просто в българското теоретично мислене, но и специално в Софийския университет. Заедно с това се отвори нова магистрала към трансформиране на наследените концепции. Донякъде неочаквано и за мен непланирано се получи един акцент, който е може би отглас от първата конференция – сговаряне на няколко доклада около фигурата на Мирослав Янакиев. Той беше изрично назован в първата конференция, посветена на Невидимата школа, но тогава остана малко по-встрани от вниманието, насочено главно към Радосвет Коларов и Никола Георгиев. Оформянето на дискусия около Янакиев на тази конференция е знак, че продължаваме да мислим по въпросите, поставени от предишните две.
Хубаво ми се струва също така, че успяхме да обхванем темата на конференцията както откъм нейните начала, през проблематиката, която Мирена Славова прецизно изведе от Античността, така и откъм последните десетилетия, които бяха във фокуса на трите конференции и които Радосвет Коларов концептуално обобщи в своя текст. Обръщам се към участниците в тази кръгла маса, за да допълнят това, което им се струва важно в светлината на чутото и направеното досега – вече по-скоро с оглед на едно бъдеще, а не толкова с оглед на една история.
Боян Манчев: Позволявам си да започна само за да реагирам на едно предложение на Миглена Николчина, формулирано в неин скорошен текст, публикуван в личния й блог. В него беше описан по много интересен начин историческият хоризонт, който въпросните три конференции се опитваха да разгърнат, от гледна точка на връзката между българска и световна теория. Бихме могли да си поставим въпроса за причините поради които, по изключение или не, в областта, която ни занимава, софийската или българската научна среда е била – противно на обичайните „минорни” дискурси за „изостаналостта” – по-скоро парадигматична, отколкото периферна или изостанала. Нека анекдотично да напомня, че Трубецкой, който беше споменат тук като революционизиращ лингвистиката ум, е бил професор в този университет именно в ключов период за развитието на фонологията. Едва ли е случайно, че тук по-късно ще бъдат разгърнати фундаментални изследвания, особено в полето на фонетиката и изследванията на ролята на звука в литературния текст, не само тези на Мирослав Янакиев, но и на Радосвет Коларов, Цанко Младенов, на българските гийомисти.
Нека ви покажа един куриоз във връзка с въпросната хипотеза. Освен френските издания върху „българската гийомистка школа” бях донесъл и едни от първите публикации на Красимир Манчев и Христо Тодоров във френски издания от 60-те и 70-те години. Това тук е брой на международното списание Semiotica от 1971, включащ текста на Христо Тодоров „Йерархията на връзките в разказа”. Любопитно е да отбележим състава на редакционния комитет на списанието, в който ще открием учени като Ролан Барт, Умберто Еко, Юрий Лотман, Никола Рюве, Майър Шапиро, докато ръководството на Международната асоциация по семиотика, издаваща Semiotica, включва Емил Бенвенист (президент), Роман Якобсон, Юрий Лотман и Александър Людсканов (вицепрезиденти) и Юлия Кръстева (генерален секретар). Оказва се, че българите в тази парадигматична за периода организация могат да се „съревновават” по брой само с французите.
Миглена Николчина: Странно е, че дори нямаме достатъчен архив. Действително много работа имаме да вършим в тази насока.
Радосвет Коларов: Аз вече изстрелях моите патрони в доклада си на тази тема, сега ще прибавя няколко акцента. Миграциите на понятия от една наука в друга се появяват, когато първата наука е във възход, когато нейните търсения са в съзвучие с общия научен климат, с очакванията, които се предявяват към науката. Още един акцент: термините ограничават, както гласи етимологията („термин” означава граница), те ограничават, парцелират научното, изследователското поле. Ще повторя в друг контекст – дискретизират континуалното. Те са инструменти на познанието. Термините повличат след себе си, когато влизат в една наука, импликации, пресупозиции, нагласи. Те не са нещо капсулирано. Тук има една прекрасна картина на дърво, която дължим на Камелия Спасова – тя е символ на математическия термин „дърво”, който се пренася в лингвистиката. Терминът „дърво” съдържа различни импликации – първо вертикална ос – генеративизмът в самата му функция да установява йерархически връзки между различни равнища. Дълбинност – повърхностност също се съдържат в идеята за дървото. Обратно на това, „ризомата” на Жил Дельоз съдържа съвършено други пресупозиции – на хоризонтална заплетеност срещу вертикалната подреденост, отсъствие на общ код. Бинарният принцип също автоматично се отрича. Термините са нещо комплексно и когато влизат в една среда, те носят със себе си терминологична аура. Още един акцент – термините функционират по закона на модата. Те носят престиж, носят някакъв познавателен капитал, започват да се употребяват модно тъй, както започват да се употребяват нахлуващите англоезични думи в нашия бит и след време, когато вълната премине, когато, както често казва Никола Георгиев, махалото се върне в другата посока, тогава тези термини не просто остават в сянка или се отдръпват в някакво безвремие, а се натоварват сякаш с негативен смисъл. Терминът „структура” или „дълбинна структура” е нещо, което дразни днешния слух. На една конференция предложих, леко критикувайки модела на експресивната поетика на Жолковски-Щеглов, която е вертикална, генеративна, да съчетаем тези две оси – на ризомата и дървото. Те представят паралелно работещи механизми и не е необходимо взаимно да ги изключваме. Но Еньо Стоянов каза тогава – не, аз съм против това. Дървото беше отречено, отсечено в името на коренището, на заплетеността.
Миглена Николчина: Друга тема може да бъде политическият контекст на тези теоретични търсения. Неслучайно някъде с 1960-те години свършва този период на интензивен обмен и присъствие, включително на българи, на международната сцена. Мисля, че точно 1969 г. във Варшава се състои първото голямо събитие на Международната семиотична асоциация. Това е точно след Пражките събития от 1968 г. и мнозина от участниците не посмяват да отидат.
Мирена Славова: Взимайки повод от Радосвет Коларов, който свърза думата „термин” с гръцката дума „терма”, означаваща „граничен камък”, мисълта ми тръгна по пътя на метафори с територия и граници. Сетих се за една мисъл на Цветан Тодоров, който казва, че стилистът е разузнавачът, който влиза в територията на литературното произведение, оглежда какво е положението, за да влезе след това езиковедът, въоръжен с техника, и да изучи територията. Всъщност „термин” е с латински произход и също значи „граничен камък”. Терминът е дума, чието означаемо е строго ограничено и еднозначно. Мисля, че това е причината, поради която така лесно се осъществява миграция по пътя на аналогията от лингвистиката в литературната теория, които всъщност така или иначе са сродни дисциплини, както показва и Античността. Какво по-естествено от това да се използва операционният модел от едната наука за езика в другата, която третира специфична употреба на езика? Искам да добавя още нещо за термините на „-ма”, които често чуваме в литературната и езиковедската терминология. От гледна точка на словообразуването те означават резултата от действието. В този смисъл Янакиев, който винаги е бил блестящ, много правилно е създал термина „фема”. Това е „изреченото”. Той не е сбъркал и е успял, при положение че толкова много ресурси от старогръцки са експлоатирани за създаване на езиковедска и литературоведска терминология, но ето че е намерил точното наименование. Искам да благодаря за темата на тази конференция, защото тя наистина показва общността на подходите в изучаването на езика. Това, че днес дисциплините са се разделили, не означава, че не трябва да се събираме заедно и да говорим за тях.
Морис Фадел: Както подчерта Миглена Николчина, политическият момент е изключително важен за възникването на отношението между лингвистика и литературознание у нас. Става въпрос за времето на десталинизацията, на т.нар. размразяване, когато като има усещане, че можеш да бъдеш встрани от режима, да убеждаваш с език, който не е идеологически, че имаш свободата да се затвориш в „чистата наука“. Разбира се, скоро, през втората на половина на
60-те, това се оказва илюзия. Ала все пак се случва нещо според мен много значимо – уникалното по своята методологическа последователност сътрудничество на литературознанието с лингвистиката. То създава у литературоведите самочувствието, че полето на техните занимания – литературата, – е обозримо, измеримо, поддаващо се на точно описание. Това самочувствие се изгубва. Струва ми се, че днес трябва да продължим в посоката на традицията на връзката между литературознание и лингвистика, избягвайки повторението, разбира се; да се отърсим от страха си от наукообразието и сциентизма, като достигнем до ново разбиране за научност и точност.
Петя Осенова: Първото, което мен като лингвист ме вълнува, е, че през 60-те години освен теориите на Чомски възникват също Пражката лингвистична школа и Функционалната граматика. В България тези неща, поне от лингвистична гледна точка, идват през 80-те години. Имам предвид публикациите на Йордан Пенчев. Той започва да работи, разбира се, по-рано, но реално приложение на трансформационната граматика за българския език е публикувано за първи път през 1984 г. („Строеж на българското изречение”). Затова смятам, че има някаква закъснялост, която се отразява и на връзката лингвистика – българска литературна теория, поне от моя гледна точка.
Бих искала да кажа нещо и за корените и короната на синтактичното дърво по отношение на аналогията им с дълбокото и повърхнинното равнище на анализ. Добре е, че след Чомски има и други теории през
80-те и 90-те години, които разглеждат нещата не като трансформация от едно равнище към друго равнище (идеята за йерархизация на равнищата), а по-скоро като унификация, т.е. еднаквост, споделяне на общи характеристики (идеята за агрегираност на информацията на едно равнище), без да има трансформация, без да има деривация – това, което всъщност се случва при работа с двете гореспоменати равнища. Много се надявам, че за в бъдеще алтернативните идеи биха дали също своя принос към литературната теория. Още повече че целта е винаги една – създаването на подходящ модел за генерирането на литературен текст.
Миглена Николчина: Само да вметна, че в „Английска филология” втората половина на 1970-те на нас ни преподаваха по Чомски.
Петя Осенова: Сигурна съм, че е било така. Западните филологии винаги са били директен проводник на новите лингвистични идеи.
Боян Манчев: Мисля, че е важно също така да изследваме феномена на съсъществуване на микросреди вътре в софийската среда и на (не)комуникацията помежду им. Това, което знам за „френскоезичната” българска школа, е, че нейните представители, освен на лично ниво, почти не са имали официален научен обмен с българистите например. От една страна, те сякаш се капсулират вътре в нашата среда, докато са отворени към съответни международни парадигми, в които участват активно.
Мирена Славова: Когато се запознах с темата на Кръглата маса, реших да опитам да подходя диахронно към нея. Какво се случва със собствено българската терминология в нашата литературна наука и има ли връзка между Византия, средновековната българска литература и какво става по-късно през Възраждането? Първо си дадох сметка, че в „Изборника” от 1073 г. имаме превод на старобългарски на съчинението на византийския стилист Хировоск, който е автор на популярен учебник за реторическите фигури във Византия. Т.е. поне в Х–ХІ в. интерес от страна на българските книжовници към теоретизация върху фигуративната употреба на езика е налице. Що се отнася до езиковедски съчинения, някои учени третират „За буквите” на Черноризец Храбър от ІХ в. и като такова. През Възраждането възрожденските граматики на старогръцки и новогръцки, които се пишат за елино-българските училища, продължават античната традиция за фигуративната реч. Тя е продължена и в църковнославянската граматика на Смотрицки (1619), но делът за „образния синтаксис” остава без продължение в преработките и в другите граматики на църковнославянския език на Мразович (1794) и на Захариадис (1832). Във втората половина на ХІХ в. парадигмата изцяло се сменя и съвременни западни и руски реторики повлияват българските наръчници по реторика от това време, така че следите от пряката византийска и преводна църковнославянска традиция, която на Балканите е мост между античната и възрожденската, се губят. Практически, ако се замислим с какви оригинални термини борави българската литературна теория, ще видим, че са малко.
Миглена Николчина: Аз днес употребих поне два термина, които са ми важни и са абсолютно родни, въпреки че са изведени от древногръцки, както всички правят. Единият са „фемите” на Мирослав Янакиев, другият е „метафонията” на Коларов, прекрасен термин, много важен, той улавя нещо, което наистина принципно не е говорено.
Боян Манчев: Бих казал няколко думи за понятието за понятие. На няколко пъти говорихме за термини, за понятия. Радвам се, че се появява терминът „понятия”, защото ми се струва, че този термин се оказа в странна девалвация, едва ли не дискредитиран, съшо като „структурата”. Вероятно и аз имам известна отговорност за това, защото на семинарите ни преди 15 години, четейки внимателно Дельоз, говорехме за концепт; все пак това беше една тясна употреба. Но когато всички понятия станаха концепти, започнах да се притеснявам. Безспорно става дума за научна мода, доколкото терминът „концепт” сякаш звучи по-убедително от „понятие”, натоварен със символения капитал на латинския произход. А какво да кажем за бедната категория „идея”? Слава богу, аз се чувствам подсигурен, защото от дясната ми страна седи Радосвет Коларов, който изобрети още един роден термин – „трансмодална идея”, фундаментален за нашите разсъждения. Изглежда, че и централната за историята на философия категория „идея” днес е в девалвация. Ето един пример във връзка с „идеята”: терминът „идеогенезис” е изобретен от Красимир Манчев, в сътрудничество с Христо Тодоров, през 60-те години и още тогава се появява във френски публикации, между които най-важна е Eléments d’idéogénie (1970). Техният изсследовател и коментатор Франсис Толис по-късно твърди, че те не трябва да бъдат мислени гийомисти, доколкото са прекалено еретични от гледна точка на „ортодоксалния” гийомизъм. Същевременно Толис предлага симптоматично понятието „идеогенезис” да бъде заменено със „семантогенезис”, доколкото това би било по-адекватно на съвременната лингвистична терминология, очевидно подценявайки важността на философската традиция за двамата автори. Между другото, понятието за идеогенезис им навлича и неприятности в българския политически контекст: хора, разбрали-недоразбрали за какво става дума, вероятно нечетящи и френски, ги нарочват за „идеалисти”, а това съвсем не е невинно обвинение в онази епоха и им причинява не малко неприятности, от които ги избавят преждевременната смърт на Тодоров и Хердеровата награда на Манчев в началото на 80-те. Ето че понятията не са невинни, а понякога и опасни.
Миглена Николчина: Бойко Пенчев каза нещо много вярно, което се нуждае от повтаряне. Действително нямаме история на българската критика. Да не говорим за българската теория. Такава история не е написана.
Камелия Спасова: Ще се опитам да продължа този метаметаразговор за изместването на понятията и възможността за конструиране на понятия. Разбира се, една част от идната история на българското литературознание е добре да проследи какво се случва в началото на века до 60-те, както и моста между литературознанието от 60-те-70-те и от 80-те години. Миглена Николчина спомена за теоретичния дадаизъм на литературознанието през 80-те години. Тогава със самите понятия започва да се случва нещо. Търсенията са насочени не към екзактността и еднолинейността на понятията, а към тяхната потенциалност. Вече искаме да имаме не простия инструментариум на нож и вилица, а да изработим мултифункционално устройство, което едновременно от всички страни да се разперва и да може да върши много неща в зависимост от това как и към какво е насочено. Тук ми се иска да повдигна въпроса за „понятията илюстрации”, това е идея, концептуализирана от Боян Манчев най-ясно в „Тялото-Метаморфоза“. Какво е концептуалната илюстрация?
Боян Манчев: Разбира се, става дума за свободна употреба на понятието„илюстрация”, обикновено възприемано като дидактично понятие, но което аз се опитах да мобилизирам за възможна концептуална миграция, възползвайки се от етимологията му. Опитвах се да мисля за статут на понятието, за степен на интензивност на понятието, в която то би могло да бъде не екзактен термин, а да притежава ниво на функционална поливалентност. Утопичната идея зад него беше опитът да се елиминира метаезикът, за да се работи рефлексивно вътре в самия език. Сега разбирате, че тази идея вероятно също може да се свърже с идеогенетичната теория. Основната идея на Гийом и К. Манчев за езика като поле, което има потенцията да мисли себе си, представлява, разбира се, и скрита атака срещу идеята за метаезик, която остава валидна в структуралистката и постструктуралистката традиция (доколкото подобно разграничение е уместно – парадигматичните структуралисти през 60-те във Франция наред с Леви Строс и Гремас са, разбира се, Фуко и Лакан), а не още една трансформация на термина. При всички случаи в тази традиция все още е много значим инструментът на метаезиковото описание, то дори е радикализирано спрямо ортодоксалния структурализъм.
Морис Фадел: В предишния панел на конференцията Камелия Спасова спомена нещо много интересно относно връзката между литературознание, лингвистика и литература. Връзката се изгражда, както е известно, още във времето на руския формализъм, когато събирането на литературознанието с лингвистиката има опори в експериментите на литературния авангард. Когато това сътрудничество се изгражда у нас, също са налице литературни паралели. Върви дискусията за „свободния стих“, появяват се нови имена и начини на изказ. Българската поезия започва да излиза от паралича на бездарието, фиксиран в сборници като „10 години поезия“ и „15 години поезия“, отбелязващи съответно 10 и 15-годишнината от 9 септември. Мисля, че и днес има литературна атмосфера за продължаването на взаимодействието между литературознание и лингвистика. Например в съответствие с отличаващата това взаимодействие вяра в техниката концептуалната поезия се стреми да създава произведения, чиито не само автори, но и читатели са машини.
Боян Манчев: Опитах се да разширя връзката между лингвистика и литературознание по посока на философията, защото е интересно да се проследи как парадигматичното място на лингвистиката като хуманитарна „наука модел”, предлагаща метаезикови инструменти, постепенно беше окупирано от философията, която в последните десетилетия все повече обсебва, поглъща „чисто” литературните изследвания, които сякаш са сведени до квазифилософия. Вероятно именно Старобински, Барт, Дерида, Кръстева и авторите от тяхното поколение са отговорни за това отместване. От друга страна, важно беше да проследим как в полето на самата лингвистика са пренасяни не само работещи в алегоричен модус понятия от точните науки, но и философски категории.
Reblogged this on SOFIA LITERARY THEORY SEMINAR.