Едвин Сугарев
Поезията на Георги Рупчев е особен, рядък случай, чиято значимост поне според мен надхвърля тази на неговото поколение, а и на времето, в което е създадена. Поети като него като че ли принадлежат към друга раса, за която поезията е наистина самоубийствен занаят – или „проява на инстинкта за неприспособимост”, както го определяше Жоро. И именно затова днес, в подлите и малоумни времена, които обитаваме, такива поети са насъщни. Паметта за тях ни напомня за съществуването на една длъбинна автентичност, в която тъмното и светлото се преливат и чиито пейзажи съграждат език, на който проговаря универсумът. Съизмерването на човека с тази именно автентичност и проблематичността на неговите идентификации в един много повече екзистенциален, отколкото социален план, е голямата тема на всичко написано от Георги Рупчев.
Това е тежка, наситена с драматизъм и трагизъм поезия. Този избор се дължи на острото чувство за несъвпадение между духовната същност на човека и неговото съдбовно предопределение, оформяно чрез странични, често тъмни и слепи сили. Чрез този контраст се създават трансличностни и транстемпорални модели, в които се нагнетяват абсурдите в отношенията между човека и социума, между желаното и възможното, между автентичността и подмяната. Това е своеобразна поетика на идентификациите, в която поетическият аз се отъждествява с фигури от цялата световна история и митология, като преобръща техния привичен модел, оспорвайки тъкмо от „днешна” гледна точка неговия смисъл, неговата исторически зададена роля – и същевременно осмисля собствената си положеност сред обезсмислянето в непосредствената реалност.
Поезията на Жоро няма нищо общо с приятни за ухото думи, казани по остроумен начин. Тя не е игра със словото, а използването му като градиво за изграждане на един накърним вътрешен свят, тя не се занимава с видимостите и реалиите, а единствено с граничната зона на техните вътрешни проекции, с територията на тяхното размиване и чезнене. В едно интервю го е казал съвсем конкретно: „Поезията, която ме интересува, е някакво привличане към неясните неща, към не съвсем разгадаемото, неопределимото. Това са по-скоро психологически пространства, които трябва да бъдат избродени”[1]. Тази зона е опасна; тя е способна да те погълне, както поглъща тресавището в едноименното стихотворение – единствено чрез това поглъщане обаче се стига до „третото убежище на красотата”. Това е пътят на личната болка – там, където няма вече път, в неизследваното, в онази магмена сърцевина на нашето духовно същество, която е едновременно и неуязвима, и безнадеждно обречена от външния живот. Това е път, по който движението не е изцяло в твоя власт, който увлича и повлича – така, както влекат вътрешните реки и повлечените от тях не са способни вече да разпознаят своето разроило се и разпиляло се вътрешно аз. Или – ако използвам неговите думи: „Поезията е език на неясното за неясни неща. /…./ Поезията е нещо неопределено, което непреодолимо се налага да бъде казано, изкрещяно, прошепнато повече или по-малко право в ухото на вселената”[2].
Този език се стреми да проникне отвъд видимото, стреми се да продуха цялата бездарност и обусловеност на нашето битие, да оголи интуициите ни, като в буквалния смисъл на думата смъкне плътта на рационалното и определимото. Това отиване отвъд не е произволно и безцелно, то също е част от енергията, която обтича битието ни; чрез него поетът съгражда своя собствен свят, съответстващ на сложния комплекс от преживявания и опитности, положен колкото в социума, толкова и в тъмните пространства на неопределимото и интуитивното. Това, което категорично различава Жоро от повечето поети от неговото поколение, които се стремят към същото, е настройката на филтрите, през които преминава този опит, за да бъде изразен – и задълбаването в подсъзнателното като в територия, за която е допустим само индиректният израз. Той е сред малцината, които изрично подчертават ирационалната същност на поезията: „Винаги е безкрайно смешно да се рационализира нещо ирационално в самата си същност. Не искам да кажа, че няма някакви външни подтици, но те преминават през много сложни филтри, за да могат да бъдат изговорени и назовани. Всяка поезия е някакъв вид превод от езика на безсъзнателното, както би казал Юнг”[3].
Самото безсъзнателно обаче е и убежището на ирационалните ни страхове, то е тъмната страна на аза, пространството за разпадане и чезнене – и предполага възможността да се преживеят бездарието и ограничеността на социума като лично страдание. Тъкмо на това преживяно като лично страдание общо битие в социалистическото безвремие се дължат трагичните обертонове в поезията на Жоро – трагични не защото това безвремие беше безперспективно и обезличаващо само по себе си, а защото неговите поетични идентификации го преживяваха и като екзистенциална обреченост на човека и човешкото – в една територия, далеч по-абсолютна от всякакви исторически или социални категории. И затова не толкова средата поражда страданията на духа, колкото самите те са кодът, чрез който е разчетен този собствен свят, в който всичко е и не е, в който времената и пространствата се сливат и размиват.
И в същото време това безвремие не е плод единствено на някакви външни реалии. То е сякаш онтологично зададено, априори съществуващо като личностна характеристика – но и като възможност да се мисли и живее поетично, да се „усещат” и „напипват” нещата, да бъдат долавяни именно във и чрез неопределеността на своето чезнене, тъй като всяко тяхно закотвяне, „всяко определение по някакъв начин се превръща в своето опровержение” – и като такава поезията е чужда на пространствено и времеви обусловения свят, на неговата дуалистична логика. С други думи – безвремието във високия смисъл на думата не е поетична рефлексия, а самата същност на поетичното, енергията на неговото откъсване от причинно-следствените вериги. Това откъсване обаче причинява страдание; то позволява на поета да открехне завесите на неизразимото – но само и единствено за да го долови през призмата на собствената си екзистенциална обреченост.
Тази характеристика е донякъде обща за поетите от 80-те, но има и една подробност, която го отличава от другите. Пред него наистина стои само едно „велико минало”, бъдещето принадлежи само на страданията и смъртта – ясната, неизбежна, мъчително протяжна смърт. Освен него, струва ми се, единствено Вутимски и Данила Стоянова са писали в една толкова трагична лична ситуация – пред лицето на самата смърт: едно писане, трагично и дръзко въпреки своята обреченост. Самият му живот беше постоянно чезнене, постоянно смълчаване и притаяване, постоянно отпадане на достъпното за другите, постоянно себезатваряне и стесняване на сетивния хоризонт – за сметка на разрастването на духовния. Това беше неговата поетика – поетиката на постоянното чезнене, на разтапянето в мрака на предстоящата гибел, на осмислянето на самия живот като път към смъртта – с всички обречености и предопределености, следващи от това избягвано от другите познание. Това беше неговият път – път нататък от точката, от която няма вече път.
Може би най-драстичното проявление на тази поетика е разпадането на пространствено-временния континуум и свързаните с него цялости и взаимообусловености. Примерите са много – от една страна, времето изтича, обтичайки замрелия в безвремието живот както реката придънните камъни, както е в „Къщата”: „А времето изтичаше – без нас”. Разпада се и самото пространство: „и в музиката късат се пространствата”. Това разпадане е доловимо през човешките сетива – но именно като чезнене: „Аз почувствах как бавно изчезваме”. Това, което остава, са само размесени и разграждащи се останки от някогашната цялост: „Гнили спомени, смесени шепоти”. Самият свят се превръща в сън, във видение или дори в безпризорно блуждаеща вест: „Светът е вест, която може би не ще науча”; самият живот пък е от една страна, обезценен от прекрасната ни позитивистична цивилизация: „…преобърнахме живота в преживелица/ а преживелицата в полусън от плът и кръв”, а от друга – априори недействителен при невъзможността му да отговори на основните екзистенциални въпроси: „Сънувал съм живота си, живеел съм в съня си”. В резултат на това и пространството, и времето не само че чезнат и се разпадат, но и изграденият чрез тях свят не е нещо, на което можеш да се довериш: „Не вярвам, че това е нашият реален свят:/ просъница”; идентификацията на самия субект е измамна и привидна: „Не мога да ви кажа кой съм,/ не зная откъде съм”; случването се състои по никое време и на никое място: „Никое време е, никое, никое, никое”; всичко е объркано, предопределено и подменящо автентичната воля и същност.
Ако анализираме цялостно тази поетика на чезненето, неизбежно ще открием в нейно лице фактора, който деформира и преобръща знаците на културната памет, чрез които се реализират посланията. Рупчев най-често съгражда поетичните си структури около реални персонажи, заети от историята, литературата или митологията. Припознати веднъж, те се превръщат в негов личен избор, в съставна част от неговата лична митология – самата интерпретация на тези герои или на техните истории се трансформира по начин, който заплита съдбата им с тази на поетическия аз. Именно това заплитане универсализира случващото се с тях, чрез него то придобива общовалиден смисъл, изгражда съответствия, които звучат като универсални послания – но и като уникална екзистенциална ситуираност на неговите герои. Най-типичният (и най-убедителен) пример е идентификацията чрез Тибалт в поемата „Смъртта на Тибалт”, но не по-малко значеща е трагичната перспектива, изградена чрез Лудвиг ІІ в „Пътя нататък”. Тук именно кухотата и безсмислието на реалността обричат самата инициация, превръщането на момчето в мъж; обгръщат го с тоталното усещане, че „всичко бе решено предварително”, че неназовимото няма да се случи, че митовете, които вече владеят телата, няма да бъдат осмислени никога.
Георги Рупчев има и един текст – и то ключов за разбирането на неговата поезия, в който чезненето е осмислено именно като безмълвие – и „безмълвен” е максимално и съвсем целенасочено преакцентирана: „Голямата земя”. Голямата земя е магическо пространство от празнота и недокоснатост, чието достигане бележи края на човешките измерения. „Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна” – гласи един от стиховете. Тя е нещо като пространствена визия за смъртта: приемащата, поселваща хората в себе си смърт. Светът на отглъхването, на забравения език и неразбираемия вече жест, стопеният свят на изтлялото завинаги е в центъра на вниманието за Георги Рупчев. Това обаче не е беден свят – и писаното за него не е хленчене. Бих казал дори нещо повече – това безмълвие е абсолютният край, до който поезията би могла да достигне; то е територията на трагичното и на осъзнаването на самата поезия като трагично занимание. Защото поетът навсякъде и винаги е бил другият, различният, защото поезията предполага висока нравствена мяра, предполага да видиш този свят като недостатъчен, предполага бунт – и този, който ги носи в себе си, е обречен на самота, неразбиране, нерядко и омраза. Но тези, които са способни да доловят затаяването на света, които могат да бъдат привлечени от ритуалите на забравата, от притаените езици и глъхнещите думи, са именно неприспособимите, тези, за които светът не е достатъчен и затова те са осъдени да прогледнат в неговата кухота, губейки целия възможен уют на примирението – за благоразумните граждани те са губещите, слабите, пропадналите – за Жоро Рупчев обаче те са силните на нощта.
Струва ми се, че изборът на тези събеседници и принадлежността към тази раса е изключително важен за разбирането на тази поетика. Става дума за модел, който далеч не е определим само в рамките на даден период и на дадена литература – и чието битие е така разпространено по всички континенти и във всички епохи, тъй многостранно и многопластово, че се изкушавам да го определя като онтологично присъщо за една малка, но важна част от тези, които пишат поезия. Тези поети имат различна кръвна група в сравнение с останалите – те са органично неспособни да се впишат в статуквото на своето време, отхвърлят зададените им публични роли, отказват да се съобразяват с обществените норми и предразсъдъци, епатират осветените от традицията модели, умеят да бъдат открити, страдащи, уязвими, почти без изключение имат трагични съдби. Наистина, те са много различни, и тяхното различие не позволява да ги вместим под един общ знаменател – но пък границата между тях и останалите остава винаги ясно различима. Трудно е дори да ги изброим – но може би ориентири във времето могат да бъдат Франсоа Вийон, Фридрих Хьолдерлин, Едгар Алън По, Шарл Бодлер, Артюр Рембо, Лотреамон, Уитмън, Гийом Аполинер, Блез Сандрар, Велимир Хлебников, Георг Тракл, Анри Мишо, Дилън Томас, Паул Целан, Силвия Плат, Алън Гинсбърг. Почти до един алкохолици или наркомани, самотници, луди. Но написали поезия, пред която другите могат само да подсмърчат. Такава написа и Георги Рупчев (прочетете отново „Смъртта на Тибалт”, за да се убедите!) – и тук, сред Силните на нощта, е неговото реално място.
[1] „Поетичното слово е изкуство, защото е изкусно и защото е изкусително”//в. „Демокрация”, 10.09.1991.
[2] Интервю в Литературен вестник, 30 окт. – 5 ноем. 1996.
[3] Интервю в Литературен вестник, 19-25 февр. 1997.