Техният роман. Тяхната любов

Популярни статии

Разговор с преводачката Мария Георгиева
по повод книгите на Маргьорит Дюрас „Очи сини, коси черни” и на Ян Андреа „Така”

бр. 6/2015

Силвия Чолева: Има писатели, които прокарват нови пътища в езика и изобщо в мисленето за литературата, и Маргьорит Дюрас е от тях. Говорили сме с теб по повод 100-годишнината на тази огромна писателка. Много харесвам определението ти „страната Дюрасия”. Тя е писател вселена. Последната книга, която излезе в твой превод на Маргарит Дьорас „Очи сини, коси черни”, беше издадена заедно, като двойка, с книгата на Ян Андреа „Така”. Да започнем с Ян Андреа. Не само защото „Така” е толкова разтърсваща, но и затова, че на 10 юли тази година (2014), на 61 години, си отиде Ян Андреа, псевдоним на Ян Льоме, който е спътник в последните години от живота на Дюрас – дълги години; последната голяма любов и неин неотлъчен спътник до 3 март 1996, когато тя си отива. Много важно е да отбележим, че тази книга сега за първи път се превежда на някакъв чужд език и се издава извън Франция, и то на български, което дължим на теб. Книга, която показва, че любовта може да продължи и отвъд смъртта. Че за любовта няма смърт. Беше много стряскащо това съобщение за смъртта на Ян Андреа през лятото (2014), когато книгата тъкмо беше вече готова.
Мария Георгиева: Да, тъкмо книгата се печаташе и изведнъж … аз, два-три дни след датата, съвсем случайно поглеждам моите любими теми и като видях съобщението в интернет, просто кръвта ми замръзна. Защото за мен там, в тези животи и в този общ живот случайности няма. А съобщенията на френската преса са по няколко реда, защото кой е Ян Андреа? Нали той е „момчето на Дюрас”, той „имитира” стила на Дюрас, никой не знае кой всъщност е Ян Андреа, каква е неговата заслуга за литературата, за творчеството на Дюрас, а тя е огромна. Самият факт, че тя не оставя на сина си да се занимава с литературното й наследство, а Ян Андреа, е доста красноречив. Тя е много умна жена и просто знае. Не е била заслепена от любов, като го е правила това нещо, защото за нея въпреки всичко, преди всичко е литературата. Ян Андреа има огромна роля в нейния живот и за литературата. Извършил е за литературата много неща и въпреки това полицията само казва, че е починал в стаичката, която тя му е купила навремето… Докато аз през всичкото време имах чувството, че той живее на друго място, в широкия Париж, в широкото предградие, на брега на Сена, ама малко извън Париж, там се разхожда покрай реката, която като всички реки по света е много важна в нейния, в техния живот… Той след смъртта й умираше сам една-две години, и като не дочака смъртта, реши очевидно, че не му е писано да умре и се върна към живота. И тогава започна да пише книгите. Говоря, все едно, че го познавам. Аз тоя човек го имам за брат, ние сме връстници с него, по-малък е с няколко месеца от мен, и затова говоря в минало несвършено време, не може да се свърши времето на Ян Андреа за мен. Не знам дали е починал от естествена смърт, казаха, че няма нищо съмнително, тоест никой не го е убил, но дали той не е посегнал на живота си, това е един друг въпрос. Никой не се бърка в тия неща. Нямаше коментари, нямаше никакви статии и така си мина случката, за два-три дни, с няколко статии по вестниците: най-главното си остава това, че е бил последният й любовник, че е бил най-силната й любов, най-голямата й любов и т. н. Знам от критици, от биографии, че тази година, в която във Франция се отбелязва 100-годишнината на Дюрас, той още отначало се е отказал от всякакви участия, отдръпнал се е, просто е отстъпил. Да си отиде точно тази година, за мен е многозначителен факт, а може би това е ръката на Дюрас, не знам, ръката на любовта… Няма какво да гадаем. Но беше толкова тъжно, толкова исках някак си да стигне до него тая книга, да види, че има една страна, една мъничка страна, която просто се е заинтересувала дори от втората му книга. Не се случи, светла му памет.

С. Ч.: Това, за което пише в „Така”, това е присъствието й след нейната смърт.
М. Г.: Не може да се каже, че той имитира стила й, това просто е кощунство. За себе си той говори – всяка нейна дума като че ли излизаше от мен, харесвах всяка дума. Той преписва тия думи, преди да се види с нея. Това е техният общ език. Вероятно се случват такива чудеса, животът е невероятно многообразен.

С. Ч.: Ето какво пише той: „присъствието на живота, вече отвъд живота”. Излизайки от този дом, гледайки от прозореца – все едно, той се връща към нея, но се връща не само като към своята любов, а като към своята литературна любов, към техните общи литературни преживявания.
М. Г.: Тяхната връзка е това, затова любовта им е толкова силна, защото черпи от силата на думите, от силата на сюжетите, от силата на живота. Това не е иди ми-дойди ми, малко секс и айде чао или добър вечер. Това е връзка на два интелекта и е неразрушимо, неунищожимо.

С. Ч.: Гледала съм снимки, в интернет има, дори и по повод на това съобщение за неговата смърт, снимки на двамата. Изглеждат наистина като сдвоени, колкото и да са различни дори физически, извън годините. Той е висок, тя е дребничка и изглеждат като – като  едно цяло. Хванати под ръка, или има една снимка – той  я е гушнал отпред и си е подпрял главата на нейната глава. И най-възрастна, Дюрас е безкрайно красива, защото излъчва сексапил дори на преклонната си възраст. Или друга – тя е в една кола, с пура в устата, а Ян Андреа е на задната седалка и нещо й говори. Това не са някакви стерилни, литературни отношения, че връзката им е през думите и през литературата, не значи, че не става дума за тела.
М. Г.: Е, да, с миньончетата е така, не забравяй, освен това – очи сини, коси черни…

С. Ч.: Има разлика между двете книги. Колкото и да е близко писането на Ян Андреа, то остава по-плахо, някак по-срамежливо, отколкото нейното писане. Тя е по-твърдата, решена да стигне докрай. Той стига докрай в отношението си към нея в тези свои книги, докато тя стига докрай въобще. Не любовта към него. Изобщо любовта, изобщо съществуването на човека.
М. Г.: Абсолютно. „Очи сини, коси черни” е много особена книга, има и много особена история. Издадена е през 1986 г. Преди това излиза „Любовникът”, награда „Гонкур”, шумотевица, безкрайни тиражи, пари, слава най-после. Телевизия, радио, интервюта и т.н, тя обаче казва – а не, не, няма спиране, аз ще напиша по-хубав роман за любовта, любовен роман. И всички се стаяват и започват да чакат. Тя с ръка размита всичко на масата пред себе си и написва романа „Очи сини, коси черни”. Всички чакат китаеца, всички чакат Любовникът. А тя написва голямата си книга за любовта. Любовникът не е китаец, първият любовник. Той е този с очи сини, коси черни. Тя е избрала себе си като малката в Любовникът, сега става ръката, която пише, актьорът, който говори, този, който нагласява светлината, който определя мястото на актьорите, как да лежат, как да са облечени. И същевременно тя е тази, която лежи на сцената. И до нея, на сцената, лежи този любовник с очи сини, коси черни. И това е най-автобиографичната й книга. От всичко, което съм чела, в нея откривам всичките техни истории, дори чувам гласовете им понякога. Това е историята на тяхната любов, колкото и невероятно да се струва на хората. Ето това е автобиографичната книга, а не „Любовникът”. Огромна книга, прекрасна книга. Един критик, който отначало започва текста си малко шеговито, че всъщност у нея има едни такива сантиментални  работи, които съчетават слугинските интереси с аристократизма на стила, с маркизата, с изпадналата маркиза – това е Дюрас!, накрая завършва критиката си за „Очи сини, коси черни”: „Роман, по-силен от „Любовникът”. Стаята на любовниците наистина е една друга стая, една върховна стая, една последна стая. Направо чудо е, че след толкова шумотевица около „Любовникът” Дюрас може да напише по-хубава книга. Още по-чиста. Още по-проникваща дълбоко в нощта и в лудостта. До дъното на нощта и лудостта. Убийственото шумолене, убийственият шум на морето обвързва, просто стяга отвън стаята  на любовниците, които виждат да минават техните души на палубата на един бял кораб. Този бял кораб е най-красивият образ, най-тихото от всички видения на Дюрас. Това е роман, където любовниците спят. Това е един велик роман на съня. Една-единствена целувка ще бъде разменена, за да се скрепи сънят на Тристан и Изолда.” И това, уверявам те, не е писано от критик, който й е сляп почитател. Ето какво искам да прочета сега, и съжалявам, трябваше да го сложа в книгата. Когато Дюрас написва книгата, написва и  писмо към читателите си в пресата. И то гласи следното: „Това е историята на една любов, най-голямата и най-страховитата, която ми бе отредено да напиша, знам го, всеки го знае за себе си. Става дума за любов, която не е назована в романите и която не е назована също от тези, които я изживяват, за едно чувство, което някак си няма все още своя речник, свои нрави, свои обичаи, става дума за една изгубена любов…” (Изгубена като загубване, като погубване, защото думата изгубена, загубена, погубена, опропастена, на френски е една. Загубена, като опропастяване. – Б. м., М. Г.) „…Прочетете книгата във всички случаи, даже в този на принципа на погнусата, прочетете я, няма повече какво да губим ни аз от вас, ни вие от мен, прочетете всичко, прочетете всички разстояния, които ви показвам, тези на сценичните коридори, които опасват историята и я усмиряват и така ви освобождават време да ги изминете, продължавайте да четете и изведнъж ще сте прекосили самата история, нейните смехове, нейната агония, нейните пустини. Искрено ваша, Дюрас.”

С. Ч.: Ако „Любовникът” е кино, ако е филм, „Очи сини, коси черни” може ли да се нарече пиеса? Роман?
М. Г.: Роман, тя го е определила като роман, всички го определят като роман. Разбира се, всичко може да се постави на сцената, защото всичко това не само, че се вижда, то се казва, героите не говорят, актьорите казват, това е нещо, което се рецитира през цялото време, да, да, да да, но какво значение има? Това е роман, не киното „Любовникът”, след което тя пише „Любовникът от Северен Китай”, книгата, която е лесна, която е притегателна, която размечтава хората, защото екзотиката, нали, там Меконг, дъра-бъра, богатството, диамантите, бедността и така нататък… Да, но за да се влезе наистина в митологията, каквато е била задачата на Дюрас, се искат и още други неща, включително този увод, като последен коз на автора, така казват критиците, защото тя също се е съмнявала, че без тия обяснения едва ли някой ще посегне към книгата, или пък ще посегнат, обаче разочаровани, ще я захвърлят.

С. Ч.: Какво остава още непреведено от Дюрас?
М. Г.: О, много работи. Искам да се върна към първите й неща, може би не най-първите, но към този роман, от който тръгва една тема, която се развива в други произведения  – „Морякът от Гибралтар”. Много интересна книга. Ставало е въпрос,  че сюжетите тя си ги върти, докато не ги изчерпи докрай. Може да се каже, че темата от „Очи сини, коси черни” съществува вече в малката новела „Болестта на смъртта”, но тук е роман, нейният роман. Техният роман. Тяхната любов. Неслучайно книгата е посветена на Ян Андреа. Съвсем не случайно. Той просто се е мятал и е крещял, и какво ли не й е говорил, защото е било трудно време, докато тя пише тази книга.

С. Ч.: Има нещо крайно в нея…
М. Г.: Ами това е, до кости, до мозъка на костите е любовта, така разкостена. Ще цитирам Жана Моро, която казва: „Нека да се обичат хората, да се обичат, дори без секс, но да се обичат. Да се обичат. Ето това е”.

(Със съкращения)

Интервюто е излъчено в предаването „Артефир”, програма „Хр. Ботев”, БНР.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img