Божидар Манов
бр. 8/2015
Отдавна съществува „набеждаването”, че „Берлинале“ подчертано ухажва политическата тема. Да, фестивалът се появява през далечната 1951 г. тъкмо с идеята на Алфред Бауер да бъде културен мост между Изтока и Запада в разделена Европа след края на Втората световна война. И по-късно, до падането на Стената, това „родилно петно” винаги бодеше очите на наблюдателите. Но днес би било наивно да се формулират подобни едностранчиви констатации, доколкото „Берлинале“ обективно търси актуалност в селекцията, а тя просто няма как да заобиколи политическата тема. Защото както казваше великият Фелини, „Всеки филм е политически”!
Затова присъствието в конкурса на един толкова талантлив, но и политически активен автор като иранския режисьор Джафар Панахи не бива да акцентира само върху второто обстоятелство. Той все още не може да напуска родината си заради наложената присъда за гражданската му позиция срещу режима във филма „Офсайд” (2006). Но въпреки забраната да снима, той е успял да направи и изпрати в Берлин новия си филм „Такси” (след „Спусната завеса”, 2013) и да спечели двете най-престижни награди: „Златна мечка” за най-добър филм и Наградата на международната критика ФИПРЕССИ. „Такси” използва позната сюжетна находка: самият режисьор е „таксиметров шофьор” в Техеран, а през колата му преминава социалната картина на иранското общество днес с неговите най-остри и съществени проблеми. Подобна схема приложи другият световноизвестен ирански режисьор Абас Киаростами в „Десет” (2002), но в много по-мек вариант, интересувайки се повече от психологическата палитра на персонажите – пътници в таксито. Докато Панахи не заобикаля „мишената”, срещу която се бори и като режисьор, и като гражданин, а напротив – с острите си попадения от екрана директно диагностицира болните социални теми на днешен Иран. Отсъствието му на сцената при връчване на наградите (получи ги негова племенница) отекна изключително силно като задочна подкрепа за упоритата му борба.
Всяка година „Берлинале“ поднася по някоя изненада, особено когато обърне поглед към латиноамериканското кино. Този път изригна „Вулканът Иксанул” от Гватемала. В малко селце, точно в подножието на застиналия конус от черна лава, дебютантът Хаяро Бустаманте е открил и разработил забележителен сюжет с корени в старата култура на маите. Удивително прост разказ за неслучилата се любов на
17-годишно момиче и беден ратай от селото прераства до мощна парабола за високите стойности на житейския смисъл и невъзможното щастие. Режисьорът е с европейско образование (учил е режисура в Париж и драматургия в Рим), но филмът му, макар и финансиран с френски пари, е успял да акумулира първичната сила и неподправена енергия на „вулкана” и сблъсква на екрана опазените традиции на древната култура с деформациите на глобализираната цивилизация. И по-конкретно с едно от най-уродливите й явления – търговията с бебета, в която парадоксално участват и медицински кадри от местните болници. Очевидно предишните късометражни и документални филми на
37-годишния режисьор са били подготовка за впечатляващия му дебют, който пък е силна заявка за бъдещи успехи на международния екран. И напълно справедливо журито му присъди Специална „Сребърна мечка” на името на основателя на „Берлинале“ г-н Алфред Бауер с уточнението „за нови перспективи пред киното”.
А междувременно два филма от Чили неочаквано ярко откроиха тази малка и слабо позната кинематография като ярко явление на латиноконтинента.
Увърденият ветеран Патрисио Гусман не изненадва, а просто потвърждава (за пореден път) класата си на елитен режисьор с новия документален филм „Перлено копче”. След забележителните шедьорви „Битката за Чили” (1973), „Случаят Пиночет” (2001), „Салвадор Алиенде” (2004), в които доминира политическата тема, преди 4 години той създаде шедьовъра си „Носталгия по светлината” (2010) – изящен триумф на визуалната поезия с мъдри обобщения за хармонията на мирозданието и мястото на човека в него. Сега и новата му лента е подчинена на същата естетическа амбиция – да опоетизира документалното изображение (този път обект е водата и океанът), което очевидно е дало достатъчно основания на селекционерите да включат филма в официалния конкурс редом с другите 18 игрални ленти. Подобни „отклонения” към документално кино (или анимация) конкурсът в Берлин прави много рядко и само когато може да предложи наистина нестандартни творби с висока смислова и естетическа стойност.
И вторият филм от Чили – „Клубът” на Пабло Лараин, затвърди впечатленията за възхода на киното на тази страна. Неговата много плътна психологическа структура (затворена общност от петима католически свещеници в „наказателен манастир” след извършени прегрешения) разчита на екранния минимализъм и прецизен пестелив разказ. Но това не ограничава режисьора да изведе ясни критически оценки за смущаващи деформации в католицизма, нещо, което и настоящият папа Франциск (тъкмо от Латинска Америка) огласи в Рождественското си слово в края на миналата година. А филмът, който очевидно е замислен и заснет много преди това, буквално илюстрира неговите тревожни думи. Голямата награда на журито (втора по значение) дава допълнителен тласък за бъдещата екранна съдба на филма и успешния му път по световните екрани.
В потока на конкурсната селекция някак неусетно се оформи своеобразен блок с филми за женски персонажи в нестандартни житейски ситуации. Още при откриването тройната европейска копродукция „Никой не иска нощта” (Испания, Франция, България) на режисьорката Исабел Койшет отпрати героинята, съпруга на изследователя Робърт Пири, в ледената пустош на Арктика. За съжаление, северната екзотика не спасява филма, а той поднесе разочарования и за нас като страна – съучастник във филма.
По подобен начин ветеранът и един от обновителите на немското кино през
70-те години Вернер Хергоц се е предоверил на любопитен сюжет в своя американски филм, но с британска фактология. „Кралица на пустинята” е типичен историко-биографичен филм за една знаменита жена – Гертруд Бел (1868-1926), която като историк и писател, но и сътрудничка на тайните служби, има огромна роля за налагането на британските интереси в Ориента при разпадането на Отоманската империя и очертаването на новите граници в арабския свят след края на Първата световна война. Никол Кидман и Джеймс Франко са звездите, които лансират филма, но въпреки тях и професионализма на режисьора, той не надхвърля средния стандарт на подобни ретро филми.
Още по-странно стои на екрана през 2015 г. новата екранизация „Дневникът на една камериерка” по романа на Октав Мирбо със сюжет от 1900 година! При това режисьорът Беноа Жако поема риска от неизбежно съпоставяне с по-ранните шедьоври на Жан Реонар (1946) и Луис Бунюел (1964). Той очевидно е търсил натрапчива асоциация за реалностите на днешните социални неравенства с антибуржоазния сардоничен патос на романа от началото на ХХ век. И очевидно има достатъчно основания за подобно сравнение. Но въпреки елегантното актьорско присъствие на Леа Сейду и добрата ретро атмосфера от епохата, усещането за илюстративност не напуска екрана, а с него и въпросът защо филмът е в официалния конкурс на Берлинале?
И така в „женската панорама” най-убедителен се оказа дебютът „Заклета девственица” на младата италианка Лаура Биспури. Филмът е с албански сюжет и сблъсква „сексуалната неграмотност” на младо момиче от дивата планина с осъзнаването на пола, когато отива при сестра си – емигрантка в Италия. Привидно хладният и суров разказ се осветява от деликатна наблюдателност и сдържана, но силна чувствителност. Не всеки дебютант се решава на подобна рискова стъпка и успехът, макар и крехък, дава шанс не едно ново име в женската режисура.
Докато британският „45 години” (реж. Андрю Хей) значително усложнява погледа към женската съдба, при това без да търси никаква сюжетна екзотика. Напротив, той се развива като перфектна психологическа драма за рекапитулацията на един дълъг семеен живот, в който опитът на съвместно преживените години мъдро прощава „грешките на младостта”. В този толкова познат и дори банален камерен сюжет великолепните актьори Шарлот Рамплинг и Том Къртни „държат” здраво филма през неговите 93 минути екранно време, използвайки пестеливи, но много точни детайли в поведението и диалога. И никой не бе изненадан, когато и двамата се окичиха със „Сребърни мечки”, съответно за най-добра женска и мъжка роля. Подобен равностоен и хармоничен тандем на екрана се наблюдава рядко и поднася истинско удоволствие.
„Тежката артилерия” на световното кино бе представена впечатляващо (като имена) в официалната програма на „Берлинале“. Но не всички оправдаха очакванията. Нестандартният американски режисьор Терънс Малик (с философско образование от Харвард) в „Рицарят на чашите” ненужно и неуспешно претоварва иначе баналния сюжет за неуюта на таланта в машината на Холивуд, като го надробява във фрагментарни епизоди с досаден задкадров глас.
Питър Грийнауей с „Айзенщайн в Гуанахуато” прави филм за мексиканския период от живота на големия руски режисьор (един от неговите кумири в киното). Ала преиграва с темата за хомосексуализма и любовното му увлечение по негов млад мексикански асистент. Така Айзенщайн се оказва един лабилен ексцентрик, чиито творчески планове се разпиляват между натуралистична креватна еротика и финансови скандали заради проваления американски проект по роман на Ъптон Синклер. А сложният свят на Айзенщайн, след немите му шедьоври от 20-те години и преди мощните експерименти от 30-те, се губи в ненужни екранни ефекти.
Вечният новатор и неуморен дигитален експериментатор Вим Вендерс е автор на най-добрия досега 3D филм – танцовия шедьовър „Пина” (2010). След документалния „Катедрали на културата” (2013) сега и в новия си игрален филм „Всичко ще бъде добре” той не се отказва от стереоизображението. Само че тази добра психологическа драма не изисква обезателно 3D екран. Темата за неволната вина (известен писател убива дете при автомобилен инцидент), последвалият ад на мъчителния самосъд и (не)възможното самоопрощение са достатъчно убедителни благодарение на перфектните актьори Джеймс Франко и Шарлот Гензбур, които изграждат необходимия психологически обем, без да им трябва 3D патерица. И в 2D формат филмът не би бил „плосък”, така че технологията с очилата е донякъде моден реверанс и флирт със зрителите.
От нашето присъствие на „Берлинале“ (три копродукции, в които сме миноритарен копродуцент) най-актуален е „Защо аз?” (Румъния, Унгария, България) на реж. Тудор Джурджу. Сюжетът е изграден по действителен случай от 2002 г. за неизяснено самоубийство на млад прокурор – идеалист, който разследва корупция сред висшите магистрати, контролирани от функционери на бившите тайни служби. С твърде „горещата” си тема той ще има добър успех и у нас, когато бъде показан на предстоящия София Филм Фест в началото на март. Във филма ние имаме и творческо участие чрез музиката на композитора проф. Виктор Чучков. Това е малката ни утеха след „Берлинале“ 2015.
