Унгарският писател Имре Оравец (р. 1943) завършва филология. Бил е общ работник, учител, секретар и преводач. Пребивава неколкократно в САЩ. Превежда от английски и немски. Автор e на стихосбирките „Септември 1972” (1988, на български 2012), „Промени в растителната покривка на една територия“ (1979), „Подходящият ден“ (2002), романа „Калифорнийски пъдпъдък“ (2012) и др., пише за деца. Удостояван e с престижни литературни награди.
Петдесет и петата зима
Човек става от леглото, облича се,
носи дърва,
стъква огън,
и протягайки ръце над печката, се топли,
от време на време поглежда през прозореца, към пустошта,
сякаш чака от там някого или нещо,
после неотложно пристъпва към изпълнение на дневните си задачи,
не подтиква,
но и не бави смъртта.
Оповестяване на намеренията
Селото където беше, сега е бивакът на вандалите,
нашата къща дето стоеше, сега е безпризорна градина,
землище каквото бе, сега е ялова пустош,
семейството ми което беше, сега е камара от кости,
лъчезарно дете каквото бе, сега е отегчителен възрастен,
решителен мъж който беше, сега е плах старец,
каквото бе, е, и каквото ще бъде, искам без остатък да приема.
Възкресяване на лесничейството
На Х. К. А.
зазорява се,
по дъсчената ограда проблясва роса,
надига се от леглото край жена си,
тихо се облича
и въоръжен с бинокъл, сгъваемо столче,
пушка, патрони,
служебна карта и брадвичка за маркировка,
в светла лятна униформа, през дворната врата излиза
и на обиколка тръгва лесничеят,
скоро се отклонява от утъпкания черен път,
пресича една въздушна просека
и продължава пътя си в гъсталака,
от време на време спира и се оглежда,
наблюдава растежа в дърветата,
наблюдава тленното в себе си,
издирва и разтурва капаните на бракониерите,
но грижливо заобикаля ядливите гъби и лековитите треви,
понякога в живота си съглежда поляна,
изглажда на нея мъха, дето е омачкан,
изправя на нея тревата, дето е полегнала,
но това се случва все по-рядко,
минава през едно прясно сечище
и в съзнанието му избликват думи:
дънер, пън, дръвник, стърготини,
но ги отпраща
и прави място за имената на няколко млади фиданки,
сетне отминава нататък,
един по един приспива бухалите
и поред буди глиганите, елените, зайците и косовете,
изтрива съня от очите им
и се завръща в лесничейския дом,
изважда часовника от джоба на жилетката си,
поглежда го, и в присъствието на търговци на дърва, надничари и събирачи на съчки
открива горския ден
Пренебрежимият аз
Отвърни се от себе си като от втръснал,
стържещ механизъм.
Задълбочи се в синигерите, черешовото дърво, бялото на
светлината,
планинския гребен, полюшването на тревните листа,
пълзенето на сенките по снега.
Зимна вечер
Седем часът, чета Фокнър,
заслушан в припукването на огъня, седя до печката
и току поглеждам часовника.
В осем ще срещна моята любима на гарата в Широк.
Колко успокояващ така е ходът на времето.
Посещение
Вчерашната нощ, преобразена като птица,
у дома ме навести душата на майка ми,
не я видях с очи от леглото,
но веднага разбрах,
че е тя,
кацна на дворния звънец на телефона, под прозореца,
и затрака с клюн по него,
от това той тихичко прозвънна,
както когато, натискайки клавишите,
позовавам някого.
Вечер
Щраква резето в кочината на света,
и заблещукват екраните.
Върху планетата – доволно грухтене и слама.
От разлятата помия литват
и по звездите се стаяват врабчетата.
Завещанието на баща ми
Преди баща ми, смъртно болен, да се качи в колата,
с която сестра ми го закара в болницата в Егер,
последно отправи към мен следните думи:
Ими, ела на погребението ми,
и досега не знам какво да сторя с молбата му,
за обичане, не ме обичаше,
но отдавна вече не му се сърдех за това
и беше вън от съмнение,
че ще отида,
за черен хумор пък едва ли би могло да мине,
защото нямаше чувство за хумор,
и все пак приживе сякаш това
бе най-човечното му изявление към мен.
Задушница
1
Валя дъжд, планинският склон е хлъзгав, разкалян,
духа силен вятър, облаците препускат по небето,
не мога да запаля свещите,
между дланите ми, обгърнали пламъка,
кибритените клечки една след друга гаснат,
но не се предавам,
на езика на напразните опити така
разговарям с майка ми,
която е там долу с моя баща.
2
Едно време с паленето се започваше след стъмване,
сега след стъмване вече съм сам в гробището,
всички се разотидоха, вятърът утихна,
наоколо е тишина, припукват фитилите,
свещите, кандилата догарят в себе си,
а осветените гробове са
като блестящи трапези на голямо градинско увеселение,
откъдето гостите внезапно са изчезнали.
Утоляване на любопитството
Изваждам от печката пълната с пепел тава,
и преди да я изнеса в контейнера за смет,
гребвам с шепа от хладната, сипкава, сива прах:
тествам бъдещото си агрегатно състояние.
Соло
Сутринта в ушите ми екна диво барабанене,
напразно притисках, разклащах глава,
така и не искаше да престане,
беше смъртта, поселила се в тялото ми,
тръбеше предупредителния си, фалшив, напразен напев.
Към овдовялата любима
Когато сърцето ми последен път удари
и очите ми склопят,
ти ще се врастеш във всичко,
ще проникнеш в облегалката на кревата,
в кирпича на къщата,
в градинските рози,
в скърцането на катафалката,
ще се пропиеш в камъка над мен,
в сипея на планината,
в небесния лазур,
във вечерната песен на косовете,
ще населиш мойте дъбове в гората,
гуглите на гъбите,
уханието на мащерката,
следобедната дрямка на сърните,
ще бъдеш във всичко,
в земя, вода, огън, въздух,
навсякъде ще бъдеш,
защото аз ще съм навсякъде.
Преведе от унгарски МАРТИН ХРИСТО
