Амелия Личева
Книгата на Младен Влашки „РоманОлогия ли?“ се появи в самия край на 2014 г. и е съвсем нормално за нея да се говори сега. А защо трябва да се говори? Във време, когато родната критика все повече се снишава и избягва да обсъжда слабите произведения или несполучливите елементи в нашумели текстове, Младен Влашки си е позволил да направи собствените си класации, да демонстрира пристрастията си, но и да каже какво и защо не се е получило при някои добри автори, и най-сетне – да назове като слаби други. Акт, който със сигурност изисква не просто критическа почтеност, но и смелост, защото не е минало много време от момента, в който Георги Каприев беше заплашен, защото си е позволил остра критика (режисьорът Недялко Делчев го призова на дуел „с юмруци, нокти, зъб…”). Нещо повече, изданията (включително литературните сайтове) предпочитат да не домакинстват на текстове, които са остри и заради които могат да си развалят отношенията с един или друг писател, с един или друг театрал. „Страница” обаче е едно от добрите изключения и в нея често имаме примери за обективна критика, което се дължи на колумнистите там, но очевидно и на редактора на изданието Младен Влашки. Принципите, които отстоява в списанието си, Влашки е пренесъл и в собственото си изследване. Призванието на критиката, внушава ни то, е да посочва слабостите там, където си струва, където има шанс при следващи литературни опити да има промяна, развитие. Но то е и в това да посочва образците, за да бъде критиката на страната на високата мярка, на доброто, а не да се превръща в обслужваща или в следваща пазарните механизми и рекламите.
За „РоманОлогия ли?” си струва да се говори и защото тя е своеобразна енциклопедия на романовото писане от новия век насам, с което се вписва в неголямата линия на български литературоведски текстове, които наблюдават процесите и явленията в момента на тяхното ставане, които пречупват теориите през актуални примери и които най-сетне се стремят да забележат и да отдадат заслуженото на по-широк кръг пишещи, а не на дежурните две-три имена. Така изследването на Младен Влашки се подрежда до вгледаните в 90-те книги на Милена Кирова („Критика на прелома”) и на Пламен Дойнов („Българската поезия в края на ХХ век”).
И най-сетне, „РоманОлогия ли?” представя едно от много добрите лица на съвременната критика в момент, когато в българското общество са много силни гласовете, че критика няма, че тя подминава масовата литература, че забелязва едностранчиво, че за нищо не служи и пр., и пр.
Работата на Младен Влашки започва с припомняне на важни изследвания за природата на романа, достъпни на български език, както и със запознаване с вижданията на Марио Варгас Льоса за характера на романа. Тези теоретични вметвания не просто поставят рамката на книгата и негласно очертават кои четива могат да се мислят като романи и кои не, но и се противопоставят на тезата, че писането не изисква знания. Пак у нас напоследък доста се заговори за писането като спонтанно изливане на душата и описване на личните проблеми. И не просто се заговори, но и се появиха четива, претендиращи да са романи, които са по-скоро в графата изповеди. Без да задълбава особено в темата, наистина индиректно, Младен Влашки лансира практиките на ученето, което може да се прояви под различни форми – от четенето на качествена литература до курсовете по творческо писане. Защото доброто романово писане изисква не само талант, не само умение сладко да се разказва, но изисква и да са усвоени жанрови практики, композиционни особености, наративни похвати. И не на последно място, изисква да се четат големите писатели – нещо, което, ако не другаде, се случва в курсовете по творческо писане. За да не стигаме до ситуация, която мога да обобщя с пример от практиката ми на преподавател по теория на литературата. На изпит студентка трябваше да говори за жанра на романа, и тъй като теорията й се губеше, я попитах какви романи чете. Отговорът, който получих, беше: Аз не чета, аз пиша. Почти като във вица за чукчата, но съвсем не така смешно.
Важна тема, която Младен Влашки повдига, е темата за разтегливостта на понятието „роман“ у нас. Често пъти – твърди той – като романи се лансират новели, друг път циклизирани разкази се оказват близо до романовия жанр. Също така изпъква темата за разполовеността между изкуството и пазарния принцип. Много страници Влашки посвещава на стремежа да покаже с примери кои и какви са романите, които търсят само пазарния успех, и кои и какви са тези, които се интересуват от експеримента и поставят литературността като водещ принцип. И най-сетне, спира се на тези, които успяват да съчетаят въпросните принципи, както е с „Физика на тъгата“ от Георги Господинов. И макар че личната пристрастност на Младен Влашки е към експериментиращите писатели (Милен Русков, Галин Никифоров, Теодора Димова, Георги Господинов и др.), той не пропуска да покаже кога и при някои от тях се появяват клишета, или кога не са се справили добре. Както и не пропуска да отдели достатъчно страници на т.нар. приложна литература, чиито представители той открива в лицето на Иво Сиромахов или Ваня Щерева.
Младен Влашки е изчел огромно количество съвременни български романи. В изследването му се срещат имена, които вероятно много от професионалните критици не познават, и това прави книгата му много убедителна. Тя не се съсредоточава, както стана дума, върху пристрастия, нито пък само върху широко обсъжданите автори. Напротив, тук можем да срещнем големи пасажи за писатели, които не са успели да нашумят или които са в ниските регистри и традиционно не са забелязвани. Затова и особено ценни са класификациите, които Младен Влашки прокарва, които стъпват, от една страна, на т.нар. от него вектори на автобиографичното и националнобиографичното, и от друга – на следните нетематични ядра: роман и епос; роман и лирически светоглед; роман и цикъл разкази; литературните разкази за българската история; емигрантски роман; роман и настояще; постмодернизъм; роман и дебют. Много ценни са и кратките анализи на много романи, както и приложенията със списъци на романисти, с награди, журита и пр.
Казано накратко, „РоманОлогия ли?“ е не просто енциклопедичният справочник, върху който ще стъпват бъдещите изследвания на съвременния български роман, но и изследването, което тук и сега ни показва защо литературата не може без критиката. Разбира се, ако тази критика е информирана, точна, добронамерена, но и смела в отстояването на ценностите, които правят от писането изкуство.
Младен Влашки, „РоманОлогия ли? Съвременният български роман между употребата и експеримента“, ИК „Хермес“, Пловдив, 2014
