Разговора води Юлия Петрова
Художникът Юлиян Табаков откри изложба със заглавие „Мигновения“ в галерия „Райко Алексиев“. Кой е Юлиян Табаков? Завършва специалност „Сценография“ в НХА, учи и в ателие „Фишер” в Париж. Известно време живее и работи в Швеция като художник и сценограф. През последните 15 години е участвал и като автор на костюми и декори в над 40 представления в Швеция, България, Русия и Латвия. През 2000 г. прави режисьорски дебют с авторски спектакъл „Три сестри“ по Антон Чехов. През 2013 г. получава Аскер за костюмите на пиесата „Идиот“ по Достоевски. За документалния си филм „Цветанка“ става носител на 12 международни и национални отличия. Проектът „Мигновения“ е подготвян дълго време. Той включва серия голямоформатни фотографии – портрети на голямата българска актриса Златина Тодева, както и цикъл малки, също с нейно участие и свързани с теми като – любов, начало, край…
Ю. П.
Юлия Петрова: Каква е причината да реализираш сега този проект, подготвян и замислен отдавна?
Юлиян Табаков: Фотографиите са заснети още през 2007 г., три месеца преди Златина Тодева, или мама Злата да напусне този свят. Това са последните фотографии, които запечатват крехкия образ на нейната голота. Тогава обаче те не можеха да бъдат изложени пред публиката. Стояха в моя архив, докато в един момент дъщерята на Златина Тодева Гергана ми каза, че вече е готова да ги представим. Тогава щяха да загубят много.
Ю. П.: Това портрет на старостта ли е?
Ю. Т.: Много ме вълнува старостта. Искам да обясня – не самата тема за старостта, за късните години на една личност, а ме интересуват неща, които избягваме да коментираме, но те са неразделна част от нас – краят, старостта, смъртта. Някак си се опитваме да гледаме и отразяваме по-лицеприятните неща от живота, по-привлекателните, по-хубавките, неща, достигащи до кича, и изведнъж ние усещаме, че сме в тях, че сме нагазили много дълбоко. Такива теми ме интересуват много, защото искам по някакъв начин да събудя хората, да възвърна вниманието към тях.
Ю. П.: Искаш да покажеш нещата извън тленното, извън видимото.
Ю. Т.: Да, защото нашето тяло е тленно, но смъртта като понятие не е тленна. Като има живот, ще има и старост, ще има и смърт. При смъртта виждаме, че тялото е тленно, изчезва, но самата смърт като тема в изкуството от древността до днес е нетленна.
Ю. П.: Първо беше представлението „Анатомия на крайното“? Виждала ли е Златина Тодева фотографиите?
Ю. Т.: В това представление трябваше да направя някои актови снимки за плаката, за който на мама Злата се наложи да се съблече. Откровеността и отношението на актрисата ми помогнаха да доразвия идеята и ми дадоха възможност да създам тази уникална серия от снимки. По време на тяхната реализация коментирахме как да седи, с какво да бъде „завита” в някои от тях, но цялостната серия от фотографии тя не е виждала.
Ю. П.: Защо избра Марий Росен?
Ю. Т.: Понякога нещата сами се случват, оказа се най-подходящ като визия. Той също беше много близък със Златина, с Гергана.
Ю. П.: Как се противопоставяш на мнения, че тези фотографии са загуба на достойнство и не бива да се показват, дори интелигентна публика не ги възприема или е с някакви резерви?
Ю. Т.: За мен достойнството на Златина беше в смелостта. И не показна смелост. Това беше смелост, основана върху вътрешен баланс. Показването на тези актови фотографии, на човешкото тяло и в двата случая беше нещо като театър, което я прави много голям артист. Подобни оценки на хора, видели тези снимки, за мен лично са ограничения според личните им предразсъдъци. Тоест – ограничават нея, опитват се да я вкарат в своите виждания за света. Аз лично не съм се родил с дрехи и всякакви състояния на визията на човека на земята могат да стават изкуство. Аз лично се чувствам добре в своето тяло, така се чувстваше и Златина. В случая то е само един инструмент. Подобни сюжети касаят всички нас – например като смъртта, старостта, това са неща над религиите, колкото и да мислим, че вярата и религиите са над тях. Дали си мюсюлманин, християнин или индус – всички сме смъртни, всички ще остареем, дай Боже. Имаше полемика, защо не снимам само лицето и колко изразителни са очите на един актьор. Златина е част от едно цяло, тя е средството, чрез което се опитвам да направя този портрет, но не нейния портрет. Аз се отделям от чисто нейния образ, това е излязло извън нея.
Ю. П.: Тук ще вметна думи на Мария Василева, изписани на стената в галерията: „Централната сцена напомня иконографията на „Пиета“, но ролите са разменени – животът е върнат в своето естествено русло“.
Ю. Т.: Да, може да я възприемаме като образ на Пиета, като образ на Христос, който се държи от собствената си майка.
Юлия Петрова: В изложбата има фотографии малък формат, виждаме Златина Тодева в други състояния, които предизвикват размисъл върху старостта, смъртта, любовта, началото и края.
Ю. Т.: Иска ми се чрез този „Портрет на старостта“ да се премине през целия спектър от големите теми, които ни вълнуват.
Ю. П.: Работата ти – и в киното, и във фотографиите, и в рисунките, при теб са в симбиоза, съчетаваш не самоцелно различните изразни средства, жанрове, а търсиш вътрешната смислова връзка между тях.
Ю. Т.: Когато правя нещо, искам да има смисъл. Не обичам да се ограничавам само в една форма, като илюстратор, сценограф или фотограф, защото всяка творческа задача има различна сила в зависимост от начина, по който я представям и съответно има различно внушение върху публиката. Всеки отделен проект има нужда от свой собствен облик, и както на всяко едно дете, не можеш да сложиш една и съща дреха.
Ю. П.: Изложбата се възприема и като предсталвение, вкарваш по някакъв начин и театъра, и играта, и цвета…
Ю. Т.: Изложбата е като едно голямо произведение, тя иска цялостно внимание – да се гледа кое е вдясно, кое вляво, кое се вижда първо. За мен това е много важно.
Ю. П.: Има ли нужда нашата публика от възпитание, за да възприема по-съвременни форми, концептуалното изкуство?
Ю. Т.: Това е много важно. Публиката има нужда от възпитание. То трябва да тръгва от детството, от образованието. За да има човек добри възприятия, за да може да обеме нещата от живота и съответно в изкуството, той трябва да бъде рафиниран, подготвен. За да започнеш да разбираш от поезия или от класическа музика например, трябва я слушаш, да четеш отрано, за да я разбираш. Възпитанието ни след десети ноември е на много ниско равнище като критерии и виждам, че сега публиката се радва на неща, които аз не мога да възприема, не мога да разбера защо аплодират неща, които са без абсолютно никакви качества. Това е един омагьосан кръг, защото подобна публика не провокира твореца да се развива, напротив, принизява го до своето равнище. Артистът се развива, ако има изискваща публика.
Ю. П.: Твърдиш, че си екстремален, и в живота, и в изкуството?
Ю. Т.: Ако са половинчати нещата, нямам отношение към тях. Искам да правя изкуство, в което аз да се развивам и да го споделям с други хора.
Ю. П.: Видях в една изложба твой артистичен костюм за чуждестранен филм.
Ю. Т.: Правих един документален филм „Фикциите на Сати“ по поръчка на „Арте“ и ме поканиха да го режисирам заедно с Ане Катрин Пейц, която всъщност е сценарист на продукцията. Бях и художник на продукцията. Една от сцените, по която работихме, се нарича „Дивата от Ампира“, произведение, написано мисля през 1906 година. Костюмът, който си видяла, е от тази сцена. В него бе облечен тенорът Тимоти Фалън.
