С този разговор слагаме началото на нова рубрика. Нова за вестника – „Клуб Пикуик” бе рубрика в списание „Панорама”, издание на СПБ, която поддържах десет години. Сега с любезното съгласие на главния му редактор Емануил Видински ще я продължим на страниците на „Литературен вестник“, за което искрено благодаря на проф. Амелия Личева.
Емил Басат
Дария е невероятно ведър и сърдечен човек. Винаги усмихната, тя засиява цялата, когато ви срещне или заговори. Деликатна и внимателна, тя крие в себе си стрелите на иронията, които улучват безпогрешно. Съчетала научна добросъвестност с артистичност и истинско преклонение към езика, тя превръща и най-сложната теория в увлекателна история. Книгата й „Ботуша в българската литературна мода. Преводите на италианска литература у нас от Освобождението до наши дни” е първото по рода си критическо изследване у нас на рецепцията и историята на превода от италиански на български. С всички герои участници в това „приключение”. Наричам го така, защото книгата e едновременно и изследване, и пътуване в света на превода, в което си съжителстват умението й на учен и дарбата й на разказвач. В нея историите на най-добрите преводи от италиански оживяват. Бих определил „Ботуша”, само каква находка е заглавието!, като „литературен детектив”, защото тук ще откриете факти и случвания, разминавания и виртуозно разкрити преводачески „ходове” и подходи към текста, различни „преводачески стратегии”, успехи и провали на цяла генерация талантливи майстори на превода от италиански на български. Написана с изследователска страст и жив и ироничен език, „Ботуша” предизвика голям интерес и проправи път за подобни научни творби, но в други езикови територии… За тях ще поговорим друг път.
Но коя е Дария? Читателите на вестника я познават. Дария Карапеткова е главен асистент д-р, преподавател в специалността „Италианска филология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Занимава се с превод и проблеми на съвременния италиански език. Пише статии и есета в списания като „Литературата“, „Езиков свят“, „Страница“, а така също и в „Литературен вестник“ и „Култура“. Преподава в магистърската програма „Преводач-редактор” във факултет „Славянски филологии” на Софийския университет. Превела е 7 книги – списъкът е в края на този текст.
Откъде дойде интересът ти към италианската литература? Плод на случайност ли е, или на съзнателен избор?
Превръщането на заниманието с чужд език в професия е едно от най-ранните ми осъзнати житейски решения и едно от тези, за които никога не съм съжалявала. Италианският език и култура са пристрастяващи, а по времето, когато правех този избор, бяха и обвити в доста екзотичен ореол у нас. Не беше труден избор.
Един малко личен въпрос, който задавам винаги: Къде и кога си родена? Би ли разказала за рода си, за учителите си, откъде дойде любовта ти към литературата?
Родена съм на 13 февруари 1978 г. в София. Интереса си към темата за езика и литературата дължа изцяло на майка ми, която е филолог българист, коректор по професия. Предимно от нея съм се учила на грамотност.
Как стана преводач, кои са първите ти преводи?
С превеждане на художествена литература се захванах заради потребността да направя достъпна за четене на български книгата от Тициано Терцани „Един гадател ми каза”. Нямах уговорка с издателство и съвсем не ме интересуваше, че нямам. Факт е, че работих дълго и с голямо удоволствие по този текст и изпитах усещане за празнота, когато привърших. Така се случи, че в крайна сметка не това стана първият ми публикуван превод на цялостна книга. В разстояние на месеци излязоха няколко заглавия, но първо поред беше „В България след Съединението” от журналиста Джузепе Модрич, който описва впечатленията си от младата българска държава. Тази книжка беше публикувана точно 120 години след като е била написана и май по някакъв начин е орисала да стане така, че мине-не мине да се спирам на темата за италиано-българските срещи и взаимодействия – и като преводач, и като изследовател.
Имаш ли учители в превода? Какви качества са нужни, за да се изгради един преводач?
Както голяма част от десетките поколения преводачи и изобщо филолози в България, аз също съм от школата на Софийския университет. Завършила съм италианска филология през 2000 година в предпоследния випуск по единна петгодишна програма. Може би въвеждането на схемата бакалавър – магистър беше неизбежно поради новите изисквания на пазара на труда и промяната в ритъма на живота изобщо, но оставам привърженик на старата система. Тя разполагаше по-комфортно във времето сроковете за узряване и осмисляне на масивите от информация. В дългосрочен план това е по-надеждният механизъм според мен. Практиката на бързото хранене води до лошо храносмилане особено при новите поколения, които се нуждаят в по-голяма степен от първоначално захранване. Простете за гастрометафората.
Единственият ми учител в превода беше преподавателката ми Ина Кирякова. С нея имахме упражнения по превод в двете посоки и си спомням, че в часовете й за първи път почувствах изискването за качествено нов подход, което университетското образование предполага. Казах си: „Аз този изпит няма да го взема.” После ми стана толкова интересно, че зарязах прогнозите и се концентрирах в този маршрут, който съвсем категорично не ще молитва, а мотика.
Ина Кирякова беше максималист в изискването си за щателна предварителна подготовка. Подобна подготовка включва всички аспекти на езиковата компетентност и изстисква до капка мозъчния ресурс при окончателното вземане на преводаческо решение. На този етап ставаше дума за учебен превод, но той е задължителен и основополагащ етап – дълъг при това – от формирането на преводаческата дисциплина. Затова и смятам, че едно от първите качества за изграждане на преводача е донякъде спартанската нагласа, смирението, съмнението. Също така и броят прочетени страници – в най-буквален смисъл, като читателски опит, за норматив, ако щете – защото няма друг начин за развиване на усет, за разкършване на понятийния и словесен кръгозор. Едва след това идва искрата на преводаческия талант, която отличава добрия превод от обикновения трансфер на съдържание.
Може ли с изучаване на теория на превода да станеш добър преводач? Не е ли практиката тази, която го превръща в такъв?
Практиката е най-сигурният учител в повечето области, но никога не бива да се разчита само на нея в началните етапи. Култът към практиката ескалира у нас в годините на прехода като естествена реакция срещу ерата на сухата теория, характерна за социалистическото образование. В момента берем плодовете на залитането в другата крайност и по-специално на обезценяването на теоретичната подготовка в очите на сегашните двайсетгодишни, върху които имам поглед. Подценяването на нуждата от теоретични познания е в основата на серията от преводачески злополуки в последните години. Така че отговорът ми и на двата въпроса е не – нито теорията, нито практиката сами по себе си гарантират формирането на добрия преводач.
Какво може и какво не може да си позволи той? Докъде се простира „свободата на преводача”?
Преводаческата свобода не е голяма. Най-просто казано, преводът трябва да се старае да предаде максимално точно оригинала – нито повече, нито по-малко. Обикновено опасенията са свързани с риска от ощетяване на оригиналния текст, но бих искала да обърна внимание и на другата възможност – а именно изкуственото завишаване на формалните показатели за качество при преминаването към другия език. На това изкушение се поддават най-вече способните преводачи, които жонглират с езика и понякога не успяват да овладеят това умение. Получените деформации са не по-малко нежелателни. Но пък са бляскави и имат ефект върху нищо неподозиращите читатели.
Имаш ли своя дефиниция за превода? Какво е преводът за теб?
Моето убеждение е, че практиката непрестанно доказва превъзходството на преводаческата дейност спрямо всяка дефиниция.
Има ли разлика в подхода към езика и текста при преводачите от старата генерация и новото поколение преводачи от италиански?
Разликите са същите, както и при поколенията преводачи от повечето езици със сходна традиция в присъствието си у нас. Те отразяват процеса на постепенно оттласкване от побългаряването на чуждия текст, което характеризира преводаческата ни практика около и след Освобождението, и стремежа към все по-съвършено и точно възпроизвеждане на оригинала със средствата на целевия език.
Защо някои от старите преводи носят по-голямо очарование от новите? Какво ни кара да се връщаме към тях – като превода на К. Величков на „Ад” например?
Има такива щастливи моменти на епифания в усамотения и стоически труд на един преводач, които го поставят в ситуация на особено успешен интелектуален и емоционален диалог с неговите читатели. Неговото постижение се оказва толкова находчиво, така съзвучно с потребностите на приемащата култура, така успешно изпълнило функцията на мост между оригинала и новата му публика, че се превръща в светиня. Такива събития не са плод на случайност, а резултат от работата на забележителни личности, каквато е бил несъмнено Константин Величков. В историята на неговия превод на „Ад” има драматична романтика, която се дължи както на усилието да разчупи рамките на все още неогъвкавения български език и слог, така и на ролята му на първопроходник в това просветителско дело, а също и на крехките му защитни сили в понасянето на злостни критични нападки. Встъпителният стих „На попрището жизнено в средата” може да се похвали с най-високото отличие за един превод – а именно, да се издигне максимално близо до статуса на оригинална фраза. И макар че по принцип не е задължително, в случая с превода на „Ад” от Константин Величков препоръчвам самият превод да се чете успоредно с историята на неговото осъществяване, за да се усети сладката горчивина от една давидовска битка.
Кога един превод остарява?
Когато настъпи промяна в начина, по който приемащата култура осмисля понятията и идеите, съдържащи се в оригинала, и когато се осъществи напредък във филологическата подготовка на кадровия ресурс в съответното общество. В интерес на истината невинаги формалната страна става причина за появата на нов превод. Ставала съм свидетел на хладнокръвно редактиране на остарели преводи от италиански – подмяна на лексика, чистене на „ретро” конструкции и словоред, изобщо цялостно осъвременяване на изказа, при това без консултация с оригинала. Скандална практика, която само формално води до „нов” превод. Разбира се, развитието на българския език е в състояние да придаде наивно или несериозно звучене на някои отдавна направени преводи, което да ощети възприемането на текста. Бих нарекла това обаче само функция от гореспоменатите две обстоятелства, които първи трябва да са били налице. И друго безспорно: възрастта на превода съвсем не е единствената причина за поява на алтернативна версия. До ден днешен се случва в разстояние на съвсем кратко време да излязат по две независими преводни версии на даден текст. Примери има в литературата от много езици, но ще цитирам тук интересния случай с „Царството на славяните” от Мавро Орбини – тежък и сериозен труд, който десетилетия наред очаквахме на български и който се появи в две версии през 2012 година.
Имаш ли любим превод и кой от преводите ти е доставил най-голяма радост или ти е донесъл огорчения?
Ако говорим за цялостните книги, преводите ми до момента са толкова различни помежду си като жанр, епоха, тематика, че удоволствието от всеки един е своеобразно. Стимулира ме включително и необходимостта от тотално превключване и качествено друг арсенал и подготовка, която подобно разнообразие предполага. Огорчения съм имала в някои случаи на непрофесионална редакторска или коректорска намеса, които само ме накараха да ценя още по-високо онази, която е професионална.
Историята на превода от италиански у нас е предмет на изследване на твоята книга „Ботуша в българската литературна мода”. В нея ти говориш с огромен пиетет, чувство за хумор и респект към преводачите преди теб и техните преводи. Кои от тях цениш най-много и кои от уроците им възприе в практиката си на преводач от италиански? Би ли разказала за това какъв бе подтикът да направиш това първо по рода си изследване у нас и до какви изводи стигна?
В последните години у нас вече може да се говори за наличието на стабилен терен, на който да стъпят опитите за анализ, ретроспекция и равносметка за преводаческото дело. Има го нужния „стаж”, има ги различните етапи, има грешки на растежа, има прелюбопитни явления и поучителни казуси. Неслучайно се появиха отлични изследвания както на общите тенденции, така и на отделни явления в рецепцията на преводната литература от редица езици. Италианската беше останала някак встрани от коментарната вълна, а се оказа, че има висока концентрация на интересни и знакови сюжети, които трябваше да бъдат разказани. Нямаше как да не ме изкуши този разказ. Той е в състояние да даде плътност на натрупаната зрялост, да хвърли светлина върху процесите и лицата в „гилдията”, да отличи спецификата в нейната работа на фона на общите тенденции.
Всеки колега ще потвърди, че при липса на конкретна причина за обратното всички ние четем в оригинал, а не в превод на български литературата, която е предмет на нашия професионален интерес. Факт е обаче, че истинска критика на качеството на превода – критика в смисъл на анализ и оценка – може да се направи само след класическото сравняване на оригинал и превод, което някои днес заклеймяват като дребнаво и буквоядско. А всъщност единствено то може да произведе аргументирана оценка, била тя положителна или отрицателна.
Връщам се на въпроса: това изследване беше първо (като обхват и подход) най-вече що се отнася до рецепцията на италианската литература у нас. Въпросният подход стана причината да успея да се запозная съвсем конкретно с постиженията на редица легендарни фигури в превода от италиански език. Благодарна съм на това стечение на обстоятелствата, защото то ме снабди с лично изработени аргументи за уважение и култ към български интелектуалци, които са част от културния ни пантеон, но някои от тях дори не свързваме с превода като основно амплоа. В „Ботуша…” се занимавам с период, който е твърде отдалечен от днешната действителност не само като време. Струва ми се, че „уроците” от него са не толкова на ниво приложимост в практиката днес, колкото на ниво осъзнаване на огромното въздействие, което преводът упражнява върху механизмите за формиране на националната култура. Това осъзнаване задължава и предполага отстояване на принципи като добросъвестност, информираност, безпристрастност, самостоятелно мислене.
Какво е нивото на превод от италиански сега и може ли да се говори за школа в превода от италиански у нас?
Сегашната ситуация е резултат от натрупванията, за които току-що споменах. Учителите в тази школа са респектиращи имена и сме длъжни да не допускаме отстъпление от стандартите, които те са задали. Същевременно е вярно и че времената се промениха много, че промяната се превърна в новото постоянно състояние – непрестанно обновяване на теми, стилове, моди, тенденции, разбирания. Предизвикателствата пред новите поколения преводачи са от нов разред, който не ги улеснява и често ги поставя в непозната ситуация. Това, разбира се, важи за преводачите от всички езици и е обширна тема за друг, отделен разговор.
Разкажи за магистърската програма по превод в СУ? Какво се стремиш да предадеш на студентите си?
„Преводач-редактор” е магистърска програма на Факултета по славянски филологии на Софийския университет, която съществува повече от 10 години и има интересна концепция. В нея се обучават студенти, завършили бакалавърска степен по различни западни, източни и славянски езици, които усъвършенстват както конкретния изучаван език, така и общата си езикова култура на български, а също и уменията за изразяване, създаване и оформяне на текст, редактиране. Магистратурата се радва на огромен интерес, защото има подчертана практическа ориентация и висока степен на реализация. Ръководителят й проф. Амелия Личева, която е автор на концепцията за тази програма, е събрала отличен екип от преподаватели както от редиците на Софийския университет, така и от водещи издания, издателски къщи и от Съюза на преводачите в България. Те дават много на студентите, успяват да ги мотивират и запалят, което в днешно време е все по-трудно в хуманитаристиката, и резултатите се потвърждават от оценката на работодателите.
Аз се включих в програмата с отделен модул, посветен на италианския език. В него присъстват всички необходими за днешните нужди на пазара на труда аспекти: художествен (в двете посоки), специализиран, устен превод, дистанционно обучение, съчетани с общите за всички студенти дисциплини като филмов превод, редактиране, творческо писане, създаване на типове текстове и още много други. Постепенно се оформи истинска общност, в която преподавателите и възпитаниците често стават впоследствие колеги и приятели. Какво повече може да желае един преподавател?
Разговора води Емил Басат
Библиография на преводите:
Джузепе Модрич. „В България след Съединението”. С.: Сиела, 2009.
Елена Феранте. „Дни на самота”. С.: Колибри, 2009.
Изабела Теотоки Албрици. „Портрети”. Поредица „Европейски романтизъм“. С.: Алтера, 2009.
Марино Бионди (съст.). Антология „Съвременни италиански разкази”. В. Търново: Фабер, 2011.
Тициано Терцани. „Един гадател ми каза”. С.: Колибри, 2012.
Бепе Севернини. „Стратегията Б.” С.: Колибри, 2014.
Джузепе дел’Агата. „Българистични изследвания”. С.: УИ „Св. Климент Охридски”, 2014. (в колектив)
