За механизмите на легитимация

Популярни статии

бр. 18/2015

Откъси от изказванията на двама от участниците в семинара на тема „Механизми на легитимация в съвременното изкуство и литература днес“.

Орлин Дворянов:
Хубаво е, че в Художествената академия влязох късно и излязох късно, защото тогава вече бях на сериозна възраст и можех сам да реша какво изкуство искам да правя. Беше ми ясно, че като студенти не можем да правим изложби каквито бихме искали. По принцип имахме право да участваме в някои изложби, но трябваше „гуруто“, който стои зад нас, да ни лансира, какъвто беше случаят със Светлин Русев и неговите випуски.
През 1988 г. се случи нещо показателно. Акцията по Канала, която двамата с Добрин Пейчев тогава предложихме, първо беше спряна, или по-скоро „отложена“, с около месец. Точно в този момент се състоя първата изложба на групата „Градът“ в галерия „Досев“, открита от проф. Тома Върбанов, председател на СБХ и доскорошен партиен секретар. Така беше легитимиран авангардът. След изложбата на „Градът“ пуснаха и нашата акция.
Подкрепям тезата на Йово Панчев, че след 1989 г. се състоя не промяна в изкуството, а подмяна. Става дума за пъзел, който през последните 20 години се пренарежда, въртейки много стари лица и понякога няколко подбрани нови. В изложбата „Изкуство за промяна“ в СГХГ прозира идеята как пъзелът трябва да изглежда днес.

Пламен Дойнов:
Да припомня с две думи моделите на „пренаписване на биографиите“ и „преобразуване на творчеството“ след 1989 г. След края на НРБ повече поети и по-малко белетристи започнаха да пренареждат своите текстови корпуси. Например очистиха соцреалистическите си творби, подбраха „любовни“, „философски“ и прочее „общочовешки“ текстове и композираха своите нови антологии и сборници с разкази. След историческия разрив от биографиите си те изрязаха или прекроиха непрестижните епизоди биографеми (активна съпричастност към политиката на Червенков или Живков, членство в БКП, принадлежност към ДС и пр.) и лансираха свои мемоарни версии. Така мнозина се опитаха да се прелегитимират в посткомунистическата културна ситуация. Това също е пъзел, но пренареждан върху терена на всяко индивидуално творчество и всеки конкретен живот. Най-популярните примери за това в литературата са два – биографично-творческите стратегии на Любомир Левчев и на Богомил Райнов.
Подобна тенденция се откроява и при конструирането на нови историографски разкази – и в литературата, и в изкуството. Бих сравнил например композирането на една антология с ретроспективна тематична изложба. Както има изложба „Изкуство за промяна. 1985–2015“, така може да се състави антология „Литература за промяна. 1985–2015“. Представете си обаче, ако в началото на тази хипотетична антология бъде поставен Любомир Левчев, така както в началото на цитираната изложба са положени картини на Светлин Русев. Защото и от Левчев могат да се намерят творби срещу статуквото. Но това, разбира се, би взривило цялата книга, целия литературноисторически ред „на промяната“. Защото, въпреки акцента върху отделни произведения, в самия жест на антологизирането има персоналистична претенция. Дори да подбираме само творби „на промяната“, ние неизбежно изтъкваме чрез тях и лицата „на промяната“. Всички литературни историци разбират, че няма как, че е просто цинизъм Любомир Левчев да е първото лице „на промяната“ в българската литература след 1985 г. Може ли историците на изкуството да отговорят ясно: Не е ли подобен цинизъм и изтъкването на Светлин Русев за такова лице?

Предишна статия
Следваща статия

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img