На 20 март 2015 г. в Галерия „УниАрт“ се състоя поредният междудепартаментен семинар на департаментите „Нова българистика“ и „Дизайн“ на НБУ. Семинарът на тема „Механизми на легитимация в съвременното изкуство и литература днес“ се фокусира върху конкретни модели на презентация като общи тематични изложби, каталози и публични представяния в областта на дизайна и изобразителното изкуство и на антологии, издания с избрани и „събрани“ произведения, мемоари и автобиографии в областта на литературата. Със слова и изказвания се включиха доц. д-р Борис Сергинов, проф. д-р Орлин Дворянов, доц. д-р Морис Фадел, доц. Пламен Дойнов, д.н., гл. ас. д-р Йордан Ефтимов, проф. д-р Ирина Генова и др.
Тук публикуваме встъпителното слово на Борис Сергинов и малки откъси от изказванията на двама от участниците.
Борис Сергинов
Изложбата е мястото, където един творец в областта на визуалните изкуства може да бъде видян от своята публика. Било то дизайнер, скулптор, инсталатор или фотограф, творецът в областта на визуалните изкуства се нуждае от изложбена зала, от музей, от място, където да покаже своите произведения, проекти, фотографии. Само чрез изложбата, реална или виртуална е възможно той да комуникира със своята публика, защото изкуството е форма на комуникация и мисля, че Шопенхауер беше казал, че най-добрият стил е този: „Когато имаш да кажеш нещо“. Така се легитимира един творец в областта на визуалното – чрез изложби, чрез презентации и лекции, чрез каталози към изложбите, чрез портфолио с работи, които е направил. Легитимира се чрез книгите, които е написал, защото един творец в областта на визуалното може да бъде и важен за практиката теоретик, както това често се случва.
Една изложба бих дал за пример. Изложба, която наскоро мернах в Софийската градска галерия. Като всяка изложба, и тази легитимира дадени творци. Като всяка изложба, и тази показва гледната точка на своя организатор, на своя куратор, на своя комисар. Гледната му точка показва, и културата му показва, и възпитанието даже, с две думи: изложбата легитимира и куратора. Та гледам в градската галерия изложба под наслов „Изкуство за промяната“ и ме радва тоя наслов, че промяната е хубаво нещо, човек, а и цели общества и народи желаят я да спрат цигарите, я да станат по-богати или по-известни, искат да се променят, искат промяна. Изкуството и то често иска промяна, понякога иска да е повече сред народа, друг път – по-близо до живота, въобще и то промяна иска. И тази изложба, като всички други, легитимира участниците в нея, както и куратора, организатора, комисаря си, и тази изложба, както всички останали, е направена в институция, в хубава държавна (общинска) институция, поддържана от данъците, които плащат работещите хора в репродуктивна възраст. Хората са за промяната, изложбата е за промяната, а както видяхме по-горе, промяната е хубаво нещо.
Легитимацията също е хубаво нещо, изобщо изложбите са хубаво нещо. В тази изложба е поканен за участие академик Светлин Русев. Тази изложба например, размишлявам си аз, легитимира Светлин Русев (и не само него), той дали изобщо има нужда от легитимация, или останалите имат нужда да се легитимират чрез него, или останалите легитимират Светлин Русев чрез себе си. Както си размишлявам, изведнъж забелязвам, че някак съм ги разделил Русев и останалите. Не че останалите не ги познавам. Дали пък тази изложба не е приобщаване на всички в едно. Мисля си аз, каква умисъл има кураторът, организаторът, комисарят? Правилно, мисля си, Промяната започва от Русе и от Русев, с комитета за Русе, тоя комитет май нямаше никаква дейност, но пък комитет е имало. Комитетите също са хубаво нещо. Ставаш член на комитет и също можеш донякъде да се легитимираш. Е, не точно като творец, но заявяваш позиция, по-късно може да ти бъде полезно. Мисля си, правилно Русев е в този комитет и тази изложба за Промяната. Той е духовен творец, неговите търсения са свързани с изконното и вечното, той е обърнат към един друг, невидим свят и донякъде успява да го направи видим, което му е работата в края на краищата; връзката с невидимото и контактуването с отвъдното той отдавана го прави. Някъде през деветдесетте контактуваше с починали художници и те му казваха какво да рисува или какво да прави, или така поне пишеха във вестниците, но на вестници много не може да се вярва. Но все пак, мисля си, ако Промяната не почва от него, то от кого започва. Ако не започва лично от него, то кой седи зад тази промяна. И си отговарям, сам си отговарям, промяната започва от Людмила Живкова, та нали тя започна грандиозна промяна в културата и Русев беше един от най-близките нейни хора. Всъщност чрез Св. Русев Тя, Людмила, присъства в изложбата – той портрети й е правил, заедно са общували с духовното, с изконното, с вечното и непроменимото. Чак тръпки ме побиха, като си го помислих това. Веднъж една студентка ме попита: „Знаете ли, че Тодор Живков е играл йога?“ И допълни, че той не е бил обикновен човек.
Да, всъщност от Живков може би започва промяната, та нали той с Априлския пленум започва промяна във всичко: забранява Сталин, изпраща Червенков в пенсия, репресиите заклеймява и йога е започнал сигурно тогава да играе под влияние на дъщеря си. Те от ЦК всички заедно всъщност тайно са играли йога. По същото време някъде бях чел, че в КГБ са се учели да левитират, да четат мисли, да се преместват в пространството мигновено от една точка до друга, мисловно и телесно и т.н. И ДС не е останало по-назад; групова левитация може би; всички заедно – групови изложби. В тази изложба за промяната най-малко един участник – Недко Солаков – си беше извадил досието – че е доносник, и със сигурност групово е левитирал с офицери от ДС. Така групово се легитимираш на пазара и стойността Ти става по-висока, пазарната стойност. Когато сте в група, ставате по-силни, още повече, ако преди това в група си се напъвал да левитираш с по-висши офицери от теб. Левитиращи милиционери – това би била интересна картина или инсталация, интересна и поучителна. Представете си: над милиционерите – техният гуру наставник, понякога таен, много таен вербовчик или доносник, вътрешен глас или водещ офицер – и всички левитират. Червено покривало, с което се загръща гуруто, нещо като робата на Ганди, ама червена; червеното е цветът на кръвта или на розата, на розенкройцерите, или просто е червеното знаме, образите се преселват от едно място на друго и легитимират, и мимикрират, и левитират. Парчето червен плат може да бъде ту червено знаме, ту плащ на рицар или мускетар, ту напоено с кръвта на революцията и падналите партизани или на мъченик кръвта, или на патриций, осъден от императора… Объркващи са тия символи.
Художниците след 1989 г. паднаха от много високо много ниско може би защото не се научиха да левитират, за да паднеш от паметниците за милиони и стенописи за милиони до каналите, трябва съвсем да не можеш да летиш даже и парашута да не владееш. Един художник, който срещнах в един бар, наскоро ми разказваше, че яде плъхове и живее в канали, той не успял да влезе в академията и оттам започнала неговата трагедия – в академията се кандидатстваше по пет до десет години, защото там летвата беше висока, за да я прескочиш, трябва да се научиш да левитираш или най-малкото леко да подскачаш, когато ти каже партията. Иначе се спъваш и хоп, в каналите. То само в академията преди 1989 г. можеше да добиеш ценз, легитимност, и се влизаше и с изпит по Научен комунизъм, например „дизайн“ изобщо нямаше, имаше „промишлени форми“, дизайн е забранена дума, капиталистическа, нямаше и „мода“, имаше „Облекло“ – Текстил и облекло – защото в тоталитарния режим не може да си моден, може да си забулен, може да си с униформа, но не може да си различен. Трябва да левитираш като всички останали. Нямаше реклама, имаше някакво друго оформление – пространствено и т.н. Реклама, не пропаганда някаква.
Да се върнем на механизмите за легитимация обаче. Щом Светлин Русев отново легитимира съвременното българско изкуство, значи за да се легитимира един нов млад автор, първо трябва да се научи да левитира. Относно левитацията съм чувал, че в КГБ свършват зле нещата, защото не им се получава лесно левитирането и се налага да се подкрепят с големи количества водка; даже един индийски гуру, когото отвлекли от Индия, за да ги учи на левитация, се пропил и паднал от прозореца на някакъв участък. А агентът, който пълзял най-добре, от напъване да литне, единствено успял… да не казвам какво… Та нещата не свършили добре с левитацията, но като гледам – така се налага.
И все пак, първо, участвайте в изложби, преди някой да ви е забранил. Когато аз бях студент, изложбите бяха само за завършили академията, иначе те убеждаваха, че ти е рано да показваш и да се легитимираш.
Второ, участвайте в конкурси, преди да са забранили конкурсите за нечленове на Камари и Съюзи; спечелилият повече конкурси е и по-легитимен от останалите.
Трето, разни организации нелегитимни се опитват да върнат статуквото на комунизма, като създадат комисии, които да определят кой може да прави дизайн и кой не. Тоест искат да си присвоят едно от основните средства за легитимация или по-точно да отнемат възможността на всеки да се себеизразява като дизайнер, тоест да се изразяват като дизайнери биха могли само хора, които членуват в тяхната организация. Това са разните камари, сдружения и т.н., които искат да се доберат до този основен механизъм за легитимация и вашите работи да зависят от тяхното мнение; те да казват кое е дизайн и кое не; те да стоят между вас и зрителя. Внимавайте, че може отново да забранят думата „дизайн“. Фундаменталистите например биха го направили. За тях модата със сигурност е консумистки повик към разврат, а дизайнът сам по себе си е разврат на духа. Чудя се защо комунистите, които в същността си са едни фундаменталисти, не са се сетили да нарекат живописта с друго име, например художествено изобразяване чрез цветове и форми. Коранът, доколкото си спомням, забранява изобразяването на хора и затова ислямското изкуство в повечето случаи е абстрактно. Както и да е, във всички случаи левитацията е полезен механизъм за легитимация в каквото и да било общество. Така че – научете се да летите.
