Разговор с Александра Карковска от Музея за история на полските евреи
Александра Карковска работи в Музея на полските евреи, в Образователния отдел – секцията за образование на деца и младежи. Като сграда и експозиция Музеят за история на полските евреи „Полин” съществува във Варшава едва от 2013 г., но като институция функционира вече повече от 10 години, защото отварянето му е предшествано от години на академична и визуална подготовка.
Как еврейската тема присъства в публичните дискусии в Полша?
– Това е неотделим елемент от полската история и полската култура. Мисля, че той се появява все по-често в обществените дискусии, тъй като след периода на следвоенната травма, когато бяхме неспособни да говорим по някои теми, сега се появяват нови поколения, нови личности, които, от една страна, са дистанцирани от събитията, но от друга, изпитват необходимост да подчертаят, че мултикултурализмът и еврейската култура представляват много важен елемент от полското културно наследство.
Появяват ли се конфликтни точки?
– Разбира се. Винаги, когато става дума за индивидуални и колективни истории, когато са намесени много емоции, се появяват конфликти. Особено с оглед на изключително трагичната история на Европа и Полша през ХХ век. Много болка се е натрупала от събитията през Втората световна война и след нея, включително и в полско-еврейските отношения. Може да се каже, че почти всеки знае, има собствени травматични преживявания – в семейството или сред приятелите, и тъй като са ангажирани толкова много емоции, е много лесно да се стигне до конфликт.
Как функционира тази памет в полските училища? Учебните програми предвиждат ли подобни теми?
– Да, но за съжаление, темите, свързани с еврейската култура, са, от една страна, много малко, а от друга, се появяват винаги във връзка с историята на ХХ век и в контекста на Втората световна война. Едва други, неформални институции – като музея – разширяват тези теми. Голяма част от поляците не осъзнават, че историята на полските евреи не се изчерпва с Холокоста и Втората световна война, а обхваща цели 1000 години. Мисля, че във формалното образование по тези въпроси се говори твърде малко, но вярвам, че общественото съзнание ще се ориентира към поправянето на тази грешка.
Училищата и учителите търсят ли контакт с Музея?
– Водим занятия за ученици от различни училища. Всеки ден провеждаме по няколко часа, а календарът ни е запълнен за месеци напред. Не само учителите ни търсят, но и ние отиваме при тях, имаме цяла програма за сътрудничество с учителите. Някои учители носят званието Посланик на музея за заслуги в разпространението на нашите идеи. Провеждаме и курсове по история на полските евреи за учители и тези курсове се радват на голяма популярност. Поддържаме контакт и тази база, тази учителска общност постоянно се разширява.
Осигурявате ли възможност на ученици да реализират собствени изследователски проекти? Например за своята семейна история?
– Когато някой има желание и ни потърси, ние активно се заемаме с модериране на неговия проект. Все повече млади хора в Полша се интересуват от генеалогия, от издирване на собствените си корени. Това е така нареченото трето поколение след войната, което започва да функционира. Вие улучихте точно моята тема, тъй като аз пиша докторат за това явление.
Има ли музеят специализирани издания, посветени на образованието? Книги, които се използват в образователния процес, или пък педагогически изследвания?
– Да. Донесох излязлата наскоро книга на Роберт Шухта, посветена на хилядолетната история на полските евреи. Планираме да издадем и книги за образованието по темата за Холокоста, историческото образование. Работим и над издания, посветени на образованието, посветени на въпросите на антидискриминацията, на подходите, които се прилагат в образованието и обучението.
А как изглежда самото обучение? По какъв начин е възможно тези трагически теми да се представят на учениците, особено на по-малките?
– Трябва да отбележа, че нашата позиция при преподаване на Холокоста е много прецизна. Опазил ни Бог да водим малки деца на изложбата, посветена на Холокоста. Тя е достъпна за лица над 16 години. Но мисля, че малките деца разбират повече, отколкото ни се струва. Водя занятия, които представят гетото през очите на децата. Това са истории с щастлив край, но представят как са се справяли децата тогава – как са живели в скривалища, как са играли. Способността за осъзнаване и разбиране у децата е много силна.
В контекста на обучението ние засягаме предимно теми, свързани с предвоенния контекст. По-късно има време да се говори за Холокоста. Но ми се струва, че децата разбират наистина много повече, отколкото ни изглежда. Както казва Корчак, те са малки хора и с тях трябва да говорим зряло, много отговорно, но и с много уважение.
Какви методи се прилагат при обучението?
– Много разнообразни. Различни игри, художествени методи. Аз именно отговарям за художествените инициативи в отдела. Костюми, музика, филми. За да се ангажират младите, се използват и различни електронни устройства. Провеждаме занятия, на които те могат сами да заснемат и монтират филм. Прилагаме разнообразни методи, които привличат тяхното внимание, но и показват, че за историята може да се говори по привлекателен и интересен начин.
Има музеи, в които се влиза със специални предпазни чехли. При нас не се обуват чехли. Не сме закостеняла форма. И преди всичко сме настроени за диалог с нашите гости.
Планира ли се разработката на конкретни образователни игри?
– Донесох една такава игра, „Полин”, която изработи нашият партньор Карол Мадай. Това е игра, която тепърва започва своята образователна кариера. Но на много семинари самите деца създават игри. В „Нощта на музеите” миналата година децата имаха възможност да създадат собствена авторска игра. Засега нашият принос е малък, но вярвам, че този метод тепърва ще се развива. Аз самата съм запален любител на игрите и вярвам, че това е чудесна форма, при която наред със забавлението се научават различни неща.
От страницата на вашия Музей научих, че често идват хора от чужбина, чиито семейства са напуснали Полша. Как изглежда едно подобно завръщане в търсене на паметта?
– Много различно – зависи кой какво търси. Но фактически идват все повече евреи, представители на по-младите поколения, но и хора, които все още са живи и това е може би последната им възможност да посетят нашата страна. Мисля, че тук помага не толкова нашият Музей, колкото Еврейският исторически институт и Центърът за генеалогия, който действа към Историческия институт и позволява да се открият корените, връзките, дори когато някой знае много малко за своето семейство, само откъслечни факти. Там работят фантастични хора, помагат да се събере повече информация. Еврейският исторически институт е мястото, където се правят първите стъпки при подобно търсене.
При нас също идват с въпроси, но ми се струва, че чрез нашата изложба по-скоро се опитват да преживеят това, което е било, да си представят в каква реалност са живели техните дядовци и прадядовци, как е изглеждала Полша преди войната и още по-рано. Музеят им дава възможност и да изразят собствените си емоции. При нас те могат да оставят своите истории, да поговорят. Мисля, че това е място, където се натрупват различни емоции, където се оставят, преработват или поне започва процесът на тяхната преработка.
Какви проекти реализира музеят?
– Засега се опитваме да поддържаме това, което вече се е утвърдило като една добра традиция. Най-важната годишнина са честванията на въстанието във варшавското гето. На 19 април беше Акцията на нарцисите – на годишнината от въстанието доброволци раздават нарциси по улиците на Варшава, които всеки би могъл да закачи на сакото или палтото си в знак на солидарност с въстанието и с хората, които са взели участие в него.
Това е може би главната ни годишнина. Подреждаме различни временни изложби, които се сменят регулярно. Имаме т.нар. творчески резиденции – творци от различни части на света идват при нас за няколко седмици или месеци и сами създават различни проекти, в които се включват и варшавяни, и гости. Стремим се в обучението да засегнем геноцида не само на евреите, но и на други етноси. Годишнината от геноцида на ромите беше отбелязана със семинари, срещи и дискусии.
Тук в София също проведохте занятия с ученици. Как оценявате познанията и интереса на българските ученици по въпросите на мултикултурализма?
– Не мога да отговоря изчерпателно на този въпрос, тъй като моят практически опит е сравнително малък. Проведох занятия в българско и в полско училище. Мога да споделя субективно впечатление. Има определени познания за българските евреи. За съжаление, както и у нас, те се появяват главно в контекста на войната. Но тези познания съществуват. Днес след занятията деца от 4. до 6. клас идваха и споделяха истории, които се разказват в техните домове и се предават от поколение на поколение.
Направи ми впечатление, че тъй като в българските училища фактически съществува тази мултикултурност, мултирелигиозност в отделните класове, тези трудни теми – дори и темата за Холокоста – най-често се появяват в контекста на историята за спасението и в контекста на извода, че тази мултикултурност има своя смисъл, че в подобни крайни ситуации хората трябва да се подкрепят незамисимо от своята религия, произход и култура. Това много ме впечатли, тъй като не очаквах, че толкова малки деца ще имат толкова красиви идеи и ще изказват подобни тези.
Що се отнася до съзнанието на по-големите ученици или на други обществени групи, не мога да кажа. Но подозирам, че е сравнима със ситуацията в Полша, където еврейската тема е свързана преди всичко с войната. Това също трябва по някакъв начин да се промени и развие.
А бихте ли желали да споделите конкретни случаи от своята практика?
– Правих изследване, посветено на историята на едно еврейско семейство, което е живяло във Варшава преди войната, а военните години е прекарало в гетото. Работех с тяхната кореспондения, с писмата, които семейството е изпращало до Швеция. Преди войната за Швеция заминава Янина, младо момиче, което веднага след матурата отива със стипендия и там я заварва войната. През цялата войната тя води кореспонденция с най-близките си, които първоначално живеят във Варшава, а след това на терена на гетото. Това е необикновена кореспонденция, тъй като членовете на семейството се стараят да предпазят пани Янина от новините за трагичното си съществуване.
Попаднах на тази кореспонденция в архива на Еврейския исторически институт, написах своята работа, няколко научни статии. При тази кореспонденция в архива на Историческия институт имаше и номер за контакт в Швеция, номерът на пани Янина, която беше оставила тези писма. Никога не събрах смелост да се обадя на този номер. Струваше ми се, че съм твърде незначителна, за да говоря с някой, който има такава история. Да не говорим, че се боях, че тази личност вече може и да не е на този номер.
Преди година и половина, когато моя статия беше готова за печат, събрах смелост и се обадих на този телефон. Отговори ми пани Янина, жена на повече от 90 години. Янина Людавска – феноменална личност, която, за щастие, скоро след нашия разговор прекара цял месец в Полша. Старае се всяка година да пътува до Полша, доколкото здравето й позволява.
Познанството с нея и фактът, че и до ден днешен продължаваме да поддържаме нашето приятелство, е може би най-важното преживяване в моята работа. Много важен личен опит. Това е, което бих могла да споделя, и това се опитваме да покажем и на младите хора – че трябва да използваме присъствието на последните свидетели, на последните живи, тъй като техните спомени, тяхната толкова крехка връзка с нас е изключително важна. И много се радвам, че съдбата ми даде възможност да позная такива хора. Подобно преживяване ни кара да преоценим живота.
Разговора води РАДОСТИНА ПЕТРОВА
