Разговора води ЕМИЛ БАСАТ
При цялата й крехкост у нея има нещо „взривоопасно“. Тя е като опъната струна, винаги нащрек, винаги готова да отреагира, емоционална и непосредствена, деликатно, но категорично изказваща мнението си. Зад външната й строгост се крие лесна ранимост. Начинът й на говорене, жестовете й, разсичащи въздуха, издават силен характер.
Разговарям с актрисата Габриела Хаджикостова от „Малко театро“, Будапеща, след спектакъла й по творби на Имре Кертес в Еврейския дом в София. Срещаме се в кафенето зад Националната художествена галерия на 29. 01. 2013 г.
– Разкажи ми за себе си, за рода си, за родителите ти, за детството и средата, в която си израсла.
– Аз съм от театрално семейство, което за мен по някакъв начин е определило съдбата ми. Майка ми е Лиляна Кисьова – оперетна певица, а баща ми – Константин Хаджикостов, бе ръководител на квартет „Буфосинхронисти“ и музикант в оркестъра на Младежкия театър. И всъщност аз съм „откърмена“ с театър, израсла съм в Младежкия театър.
Майка ми е родена в Троян и летата си прекарвах там. Едва сега си давам сметка колко важно е било това за мен при оформянето ми като човек. Баба ми ме водеше из планината – около Троян и Орешака – това за мен беше един приказен свят, който аз като дете не съм осъзнавала, тъй като ми е бил даденост. Живеех заобиколена от един много естествен, много хармоничен свят, на естествени хора, далеч от изкуството, които водеха скромен и смислен живот. За мене Троян беше всъщност свободата.
Майката на баща ми е с австрийско потекло. Прабаба ми е австрийка, преподавала е в Музикалната академия във Виена, оженва се за българин – генерал Христо Чавов. Живели са в Русе, имали са музикален салон, водили са изключително интересен интелектуален живот. Баба ми имаше пет сестри, с които съм прекарала детството си. В нашето семейство вкъщи се говореше само на немски. С баща си и с баба си говорех на немски. Завършила съм немска гимназия. И към цялата тази приказка ще добавя, че семейството ни беше много близко с патриарх Кирил. Едната от сестрите на баба ми – Виктория Чавова, беше негова секретарка – завеждаща секретариата на митрополията. Всеки ден сестрите се събираха при нея на чай. Празниците, Новите години, Коледите ние карахме при дядо Кирил. Аз лично съм кръщавана от патриарх Кирил. Той е помагал много на семейството на баща ми. Бях на 7 години, когато той почина.
И двете ми баби бяха изключително отдадени и подчинени на семейството. Баба ми Елена Костова, майката на баща ми, която живееше в София, беше изцяло отдадена на мен и на семейството. Отгледа ме и ме възпита. Цялото й време беше посветено на мен. Спомням си, че един-единствен път ме остави при близки, за да отиде на концерт.
Бащата на баща ми е Хаджикостов, тъй като е бил на Божи гроб. Бил е търговец и е починал от рак на белите дробове. Баща ми е останал сирак на 11 години. Аз всъщност съм Хаджи Хаджикостова. Защото и баща ми също посети Божи гроб, в годината, когато родих сина си. Израснах в доста пъстър свят, с прекрасни хора. Родителите ми имаха много приятели евреи и арменци. Кръстниците ми са арменци – чрез тях попаднах в друг свят, в друга култура, с други традиции.
Започнах да се интересувам от семейната история, след като заминах за Унгария. Но когато бях на 7 години, направих инстинктивно нещо. Тогава почина една от сестрите на баба ми и у нас се появиха албуми с много стари снимки. Баща ми ги разгледа и след това ги изхвърли в кофата за боклук. Живеехме на третия етаж. Аз се позамислих и слязох, извадих ги от кофата и си ги прибрах. И днес тези снимки, в рамки, са окачени по стените на дома ни – снимки от 1870-1878, 1900 г. – с прадядо ми, с неговите родители, с братята, с жена му виенчанката.
– Кога реши да се занимаваш с театър?
– Още на 18 години разбрах, че искам да следвам театър, че оперетата не е „моето“ изкуство. Влечеше ме мюзикълът. Проучихме възможностите за следване – Виена, Москва или Будапеща. За мен Москва в ония години беше изключена, остана Будапеща. Междувременно кандидатствах тук актьорско майсторство за куклен театър. Приеха ме – бях студентка на Димитър Стоянов и на Боньо Лунгов. Много обичах тази специалност, защото тя дава едно синтетично, концентрирано мислене.
Поплаках си доста, преди да замина за Унгария. Бях и уплашена – ставаше дума за унгарски език. Явих се на изпит в театралната академия в Будапеща наравно с всички унгарци след едногодишен курс по унгарски език. Беше голямо предизвикателство. Имах на разположение само няколко месеца за подготовка. Беше изключително трудно, говорех си сама като умопобъркана на унгарски, за да свикна с този език, който е изключително сложен. Трябва да имаш много ясна дикция, защото ако не произнесеш правилно гласните, се получават други думи, с друго значение. По едно време осъзнах, че говорейки си сама, нямам никакъв коректив, никаква обратна реакция. Ние живеехме затворени в института – по подобие на ИЧС в България – куп чужденци, с преподаватели унгарци. Общувах с българи, но не това ми беше целта, така нямаше да науча унгарски. Пред института имаше една стоянка на таксита, аз слизах долу, качвах се на едно такси и казвах някаква избрана наслуки посока – само и само да мога да си говоря с шофьора и да упражнявам езика. По едно време шофьорите забелязаха, че се движа доста безцелно напред-назад из града, и ме попитаха защо го правя. Обясних им, че трябва да кандидатствам в театралния институт и си говоря с тях, за да упражнявам унгарския език. Те ми казаха, че не е нужно да плащам луди пари за това, ами просто да слизам на стоянката и да си говоря с тях. И когато ме приеха в театралния институт, на първия ми публичен изпит се явиха с по една роза шофьорите от стоянката. Моите първи учители (смях)!
След това със съдействието на директора на тамошния оперетен театър получих една много добра педагожка по пеене – Виола Тукач, която е майка на най-големия унгарски цигулар – Сободи Вилмош. Тя не само ми преподаваше пеене, но ми стана и като втора майка, присъствах на обедите у тях в събота и неделя, имах възможност да разговарям за изкуство, да участвам в едни по-изтънчени и сложни дискусии – вече бях напреднала в езика. Следвах три години и след завършването си през 1986 г. се върнах в България. Преподавах факултативно 2 години мюзикъл в тогавашния ВИТИЗ – исках да предам наученото в Унгария, за да се види дали това „има почва у нас“. Междувременно през 1985 г. се запознах с унгарския режисьор Ищван Наги и през януари 1987 г. се оженихме. Той дойде в България по покана на НАТФИЗ да преподава пантомима. Имахме изключително интересни ангажименти в страната, но тогава мюзикълът прохождаше още в България и мисля, че и до днес не е проходил както трябва – заблуждаваме се, че имаме мюзикъл. Аз трябваше да реша за себе си дали да остана тук и да преподавам, или да се отдам на мюзикъла и музиката. Имах покани от роктеатъра в Будапеща, реших, че не трябва да се отказвам от мечтата си – защото това води неминуемо до разочарования и изкривявания на психиката. Не исках да живея вечно с мисълта, че съм пропиляла шансовете си. Мъжът ми настоя да се върнем в Будапеща и 1989 – началото на 1990 г. окончателно се преместих там. Хванаха ни промените и това допълнително допринесе за решението ни. Тогава Унгария беше на космически години пред нас – там човек можеше да има един спокоен творчески и личен живот, без да се излага на излишни стресове. Първите години преживях много тежко – това бе една емоционална, душевна стъпка в живота ми и аз не бях сигурна, че постъпвам правилно, отивайки в Унгария. Чувството за отговорност диктуваше, че трябва да остана в България и да понеса всичко, което се случва, наравно с останалите българи. Но след това реших, че трябва да намеря себе си. И съм благодарна, че взех това решение, защото мисля, че съм един много щастлив човек, че съм наместила всичко в себе си, че живея в хармония със себе си и по този начин мога да поема отговорност и за останалите около мене.
Животът извън България ми помогна много да я преоткрия за себе си и да я осмисля. Оставайки тук, в никакъв случай нямаше да осъзная къде живея, какво притежавам, какви са ценностите на тази страна. Мисля, че станах много по-богат човек чрез тази дистанция. Често казвам, че бих задължила всеки един човек да напусне страната си, независимо къде живее, поне за пет години – за да осъзнае какво има. Защото ние осъзнаваме нещата едва когато се отдалечим от тях или ги загубим. Но тази дистанция помага. Чувството на носталгия също помага. При мен се получава „продукт“ от това нещо. Научих много и за самата себе си, и за родителите си, и за българина като човек, и за неговата душевност. Разбрах също така, че мюзикълът не е моето амплоа и вече въобще не се занимавам с това изкуство. То изисква качества, които, мисля, че не притежавам. Не мога да забавлявам хората. Аз обичам да ги разтърся, да ги разплача, да ги накарам да се замислят, да ги разсмея, но по един много по-дълбок начин. Обичам да съм понякога по брехтовски цинична, да съм критична, обичам да обвинявам от сцената и да удрям шамари понякога, и държа публиката, след като се прибере вкъщи, да се позамисли.
Пея много, събирам български народни песни. Започнах да пея народни песни в Унгария. Народната песен имам завещана от една от бабите си – майката на майка ми, с която пеех като дете в Троян. И това е останало в мен, носила съм го в себе си през годините. Може би интересът ми към народната песен е провокиран и от отдалечеността от България, то е отреагиране по някакъв начин на носталгията по нея. Започнах да ходя по експедиции в Троянския балкан, по Родопите, правех интервюта със столетници – имам такъв спектакъл с интервюта с тях. Това ми е един допълнително подарен свят. Събирам тъкани, носии, снимам – направих фотоизложба със снимани от мен неща.
Освен това пея етноджаз, много шансони, най-много обичам Курт Вайл – първа съм в Унгария, която още 90-те години направи вечер на Курт Вайл – събрах много неща от Америка, от Германия. Целият събран архив предадох на театралния институт и сега съм много доволна, че имам и последователи в Унгария. Периодически правя спектакли по Курт Вайл и Бертолт Брехт.
Изпитвам огромно уважение към думите. За съжаление, не мога да пиша и да се изразявам много добре, но има много умни хора, които са изразили точно онова, което аз чувствам в себе си. И затова използвам текстовете на другите, за да изразя онова, което мисля и чувствам, и го споделям с хората. Търся си автори и преводи и правя спектакли по тях.
– Освен всичко друго ти и превеждаш.
– Аз превеждам, но това са главно театрални текстове и пиеси. Превеждам от гледна точка на актьора, тоест превеждайки, аз го изигравам и знам много добре какво трябва да се получи на съответния език. Това е една много приятна и забавна игра. Много обичам да превеждам пиеси от немски език и от унгарски автори, понякога и от български на унгарски. Ще изброя някои от тях.
От български на унгарски:
Яна Добрева – „Пясъчен пъзел“ (играе се в театър „Скене“, Будапеща);
Румен Шомов – „Гълъбът“;
Пламен Дойнов – „Една добра жена в една лоша зима“.
От унгарски на български:
Дьорд Шпиро – „Без контрол“ (оригинално заглавие на унгарски „Сблъсък“);
Акош Немет – „Юлия и нейния лейтенант“ (сп. „Панорама“, бр. 1, 2003 г.)
Золтан Егреши – „Спанак с картофи“ (сп. „Панорама“, бр. 1, 2003 г., играе се в Сатиричния театър);
Золтан Егреши – „4Х100”.
Немски пиеси на унгарски:
Кай Хензел – „Войната на Кламм“.
Искам да добавя още нещо. Първоначално – 90-те години, работих в роктеатъра, който започна да се разпада по финансови причини. След това получих покана от немскоезичен театър в Сексард, близо до Пейч (Печ), в южната част на Унгария – репертоарът му е само от немскоезични автори и е само на немски. Той се намира в тази част на Унгария, защото там има много немско население. 16 години бях водеща актриса в театъра. Междувременно мъжът ми предложи да направим нещо подобно за българите, живеещи в Унгария. В началото ми се стори доста наивно – ще направим една-две постановки – и какво от това? Майка ми ми подари книгата на Станислав Стратиев „Упражнения по другост“ и точно като я четях, чух по радиото да звучи една песен на Надка Караджова. Изведнъж в главата ми се събраха песента и текстът на Стратиев и това ме разтърси. Тогава реших, че ще направя спектакъл по тези текстове. Още не знаех, че ще направя театър, който ще съществува вече 16 години – „Малко театро“. Така през 1996 г. се роди „Малко театро“, театърът на българите в Унгария, както го наричам аз. Това е единственият професионален театър зад граница, ние работим само с професионални актьори – нямаме щатни такива и за всеки спектакъл събирам за проекта си нужните ми изпълнители. Това са хора от движенческите театри, джазмени от Унгария и България, каним актьори и от България за някои постановки. Спектаклите ни са триезични – почти всички са дублирани на български, унгарски и немски понякога. Словесната част обикновено нося аз. Правим един синтетичен театър, с много музика и движение. Имали сме постановки с гости от Смолянския театър – направихме спектакъл по „Забравени от небето“ с Тони Пашова, Митко Димитров, Никола Пашов и с мое участие. Много успешно работим с Николай Иванов – ОМ, с чиято музика и участие сме реализирали много постановки. Има спектакли, които не търпят да бъдат направени на втори език. Така се получи и при постановката по любимата ми книга, с която не се разделям – „Елада Пиньо и времето“ на Керана Ангелова. Тя може да се направи само и изключително на български, защото мелодиката на езика е друга, друго е внушението – и тогава слагаме субтитри за унгарската публика. Преводите поръчвам или ги правим заедно с мъжа ми Ищван, който говори доста добре български. Аз се боря с него за всяка дума, боря се ревностно за всеки автор, за да може слушателят и зрителят максимално да се доближи до истинското значение и внушение на творбата. При поезията това е почти невъзможно да се получи, но при прозата е постижимо.
– Как се справяш с това „триезичие“ в тебе?
– Понякога е доста шизофренично (смях). Това е много приятно усещане. Аз сънувам на унгарски, мисля си на унгарски, защото обкръжението ми е свързано с Унгария. Ако съм в България или темата на спектакъла е българска, мисля на български. Понякога в съня ми са се смесвали български, унгарски и немски – в зависимост от това с кого разговарям насън. Хубаво е това жонглиране със и между езиците. Това ми дава смелост и пред света. Никога не съм се притеснявала, че ще се загубя някъде.
Гьоте казва, че човек е толкова пъти човек, колкото езици владее. Всеки език ти отваря нови светове. Дава ти свобода. А и не си зависим от някой, който трябва да ти превежда. Забелязвам, че с течение на годините това жонглиране с езиците, това преминаване, потапяне от един език в друг ми се удава по-трудно, по-точно темпото се забавя. С напредването на възрастта услужливостта на паметта ми се променя. Но много обичам да превеждам. Афинитетът си към литературата и езиците имам от моята учителка по литература в немската гимназия Тодорка Иванова, майка на Николай – ОМ. Изпитвам голямо удоволствие да играя на различни езици, да пея в оригинал. По-миналата година направих вечер, посветена на Марлене Дитрих – 110 години от рождението й. Виждам колко смислени текстове са писани навремето. И колко интересно могат да се изпълняват и какви задачи поставят пред актьора. Те не са нито за цепнати дънки, нито за ферарита, те са за общочовешки проблеми, истински чувства.
Същото е сега и с текстовете на Брехт. Предпочитам шансонното пеене, въпреки че години наред можех да пея и оперета, бях определена за колоратурка, гласът ми е с доста голям диапазон. Българското пеене ми помогна гласът ми да стане по-дълбок, по-плътен, по-богат, да използвам други регистри, отделих се от това белкантово пеене, с което според мен много трудно се изразяват чувства.
– Би ли казала нещо повече за естетиката на „Малко театро“, за спецификата на спектаклите?
– Най-напред искам да подчертая, че огромното ми щастие е, че имам частен театър, което е свързано с много труд и отговорност, но ми дава и свободата. Изисква се много енергия и фанатизъм. Освен това унгарската държава подкрепя по две линии подобни частни културни институции като нашата. Едната – по закона за свободните театри се обявяват конкурси и се дават нормативни средства на театъра, с които той се издържа. Това е съвсем различно от българската система. В Унгария има над 100 такива частни театрални формации – движенчески трупи, словесен театър, драматичен театър… Напоследък се разпространи много т.нар. училищен театър – това са специални проекти, при които театрите отиват да играят в училищата.
Втората линия, по която вървим, е изградената малцинствена политика на Унгария. Там има 13 малцинства и средствата за поддържане на техния културен живот и за запазването на тяхната културна автономия се предоставят от унгарската държава. Ние имаме т.нар. самоуправления, нещо, което е подобно на кметство. Чрез него се финансират училища, детски градини, медии, издания, театър – според числеността на колонията. Аз съм заместник-председател на републиканското самоуправление. Това е политика, която няма модел, аналог в друга държава – тя е уникална за Унгария.
Спектаклите на нашия театър са синтетични, винаги с присъствие на много видове изкуства – музика, текст, танц, мултимедия. Напоследък се стремя към по-чистите форми, към абсолютно чистата сцена, където само актьорът може да внуши нещо. Защото понякога се получава така, че отиваш, гледаш един декор, една изключителна мултимедия и там няма нищо, нищо не докосва душата ти. Държа на силното актьорско изкуство, защото на гола сцена един актьор може да направи чудеса, когато има силен текст и силно присъствие, когато има какво да каже. Аз сама си подбирам текстовете, Ищван помага, той написа два текста за нашия театър, а Яна Добрева написа специално за мене текст, който тя нарече „Граници“. Ние го прекръстихме на „Зебра“, защото имахме вече два спектакъла с подобно заглавие. С Яна се познаваме от студентки, много често си говорехме за това какво е да живееш зад граница. Яна разказваше, че при нейното пребиваване в Канада се е почувствала по-слаба. На мен животът в Унгария ми даде сила и мисля, че определено съм по-силен човек, защото живея в два свята – имам България и Унгария, и в двата свята се чувствам добре.
– Не се ли разкъсваш?
– Не. Понякога човек си казва: „Ех, ако можех да бъда там“. Но това може да ти се случи и в рамките на една държава. Който е роден в София, иска да види Варна и морето, и обратно. Същото се случва и с живеещите в чужбина. Много често пътувам – всеки втори месец – дали по работа или лично, заради майка си… Докато осъзная, че ми липсва България, съм пак тук.
– Как възприеха вашите, че реши да заминеш за Унгария?
– Мисля, че баща ми не ми прости до края на живота си. Аз съм едно дете. Много хора казват, че се е гордял с мене. Понякога го чувствах, но с него леко се разминахме в живота си. Въпреки че страшно много му дължа. Като дете му бях много сърдита, защото беше твърде взискателен и строг баща. Наказваше ме дори за неща, които не бях направила. Понякога ме е яд и на себе си, че съм била много послушно дете, човек трябва да се разбунтува. Той ме държеше изключително строго, готвеше ме за архитект, искаше да стана преводач от японски, искаше да уча езици – и за това съм му много благодарна. Научи ме на трудолюбие, на това да бъда прецизна във всичко, което върша, да съм взискателна – към себе си и другите. И станах такава. Научи ме да бъда точна – по немски. Научи ме да имам чувство за отговорност. И съм му безкрайно благодарна за това.
Максималистка съм. Много тежко преживявам всеки, дори най-малък неуспех. Ако някой спектакъл не ми се получи, или стане не така, както аз съм искала, съм сърдита на себе си. Боли ме, изпитвам вътрешна физическа болка – месеци наред, – че не съм направила нещо както трябва. Напразно се е харесало на публиката. Или на критиката. Ако аз имам чувството, че не съм успяла да постигна това, което съм искала, боледувам. Имам собствена мярка за нещата. Това може би го дължа пак на него. Той обаче беше човек, който не умееше да изрази емоциите си. Те не играеха за него никаква роля, или поне не личеше, че са важни за него. Емоциите идват от майка ми и бабите ми. Имах твърде малко контакти с родителите си, защото те бяха изключително заети хора. Отгледах детето си, отказвайки много ангажименти в името на това да бъдем заедно, семейството да бъде заедно. Винаги съм търсила някакъв баланс между работа и семейство. Никога кариерата не е била на първо място.
За оформянето си като човек дължа страшно много на съпруга си Ищван Наги. Защото той ме възпита в един друг свят, в една друга естетика, в друг начин на съществуване. Благодарение на него аз станах един земен човек, реално стъпващ по земята.
В частния си живот аз не съм актриса. И е много важно, че заложеното от баща ми, наученото от мъжа ми, ме предпази от това – да не съм някакъв префърцунен човек, лигав, понякога истеричен, каквито са повечето хора на изкуството. За мене сцената е дотам, докато си свърша представлението или се подготвям за него, когато репетирам. Но напускайки театъра и сцената, аз съм си обикновен човек, съпруга, майка. Стремя се да не се самозабравям от даден успех. Ищван ме научи, че човек трябва да е отворен за хората до себе си, да внимава, да следи и да реагира на всичко. Ние двамата заедно ръководим нашия театър и взаимно се допълваме. Съпругът ми е изключително чувствителен човек, с много добър подход към актьорите, умее да ги води внимателно, не се налага като режисьор. Той ги провокира, кара ги да научат и открият нещо за себе си и при него актьорите преживяват много голямо развитие. Той казва, че във всеки актьор се крие един гениален актьор, само че не всеки го открива в себе си, не може да си го самодокаже, или просто не вярва в себе си.
Мъжът ми винаги е държал да бъда и личност, да сме равноправни и на сцената, и в брака. Спорим много често, но споровете ни носят резултат. Много съм му благодарна, защото смело стъпвам в живота. Той възпитава така и актьорите – сами да се справят, да разчитат на себе си и да вземат решения. Да правиш всяка стъпка така, че да можеш да понесеш отговорност за нея. Това казва и любимата ми авторка Керана Ангелова в книгата си „Елада Пиньо и времето“: „Защо иначе ще живееш, ако не можеш да понесеш отговорност за собствения си живот?“ Всичко сме градили заедно с него. Ако не го бях срещнала, нямаше да съм това днес. Чувствам се много добре в кожата си.
С Габи се срещахме след това няколко пъти, дори „направихме“ няколко съвместни спектакъла – рецитали по творби на Имре Кертес и Миклош Радноти, които показахме в УКИ и в клоновете на ОЕБ „Шалом“ в Пловдив и в Русе, – приети много добре от публиката. Очаквам с нетърпение следващото й гостуване тук.
