Дарин Тенев
Котките в литературата се разхождат между природата и изкуството, между естественото и свръхестественото, между питомното и дивото, между обичайното и необичайното, между живота и смъртта, между видимото и невидимото. Понякога от „всички герои в романа само котките са действителни” (Ойя Байдар), понякога в автобиографичното и реалистично писане котката разкрива фикционалността на постройката.
С този брой ви каним да тръгнем подир няколко котки, няколко типа или вида котки; да последваме сянката на тези котки по начина, по който слепият следва своето куче водач. Да последваме няколко котки през няколко текста, художествени и философски. Проследяването, следенето, което не бива да се превръща в преследване, няма да доведе до истината на Котката, истината за Котката, до някаква същност на това какво е котка. И нашите котки водачи открояват не истината за котката, а особена конфигурация в представянето и мисленето за котки, откроима през говоренето за тях, от тяхно име, в тяхна полза или срещу тях. Това съвсем няма да е изчерпателен списък. И най-бегъл поглед към антологиите с произведения за котки издавани през целия ХХ в. и началото на ХХІ в. би показал ограничеността на настоящата подборка. Тя не претендира и за представителност, а единствено за известно разнообразие, през което прозира една топика на котките в литературата от Ренесанса насам. Топика със свои общи места и свои редове на фигуративност, които превръщат котката в метафора или метонимия на женското, на загадъчното, на смъртта, на омайващия поглед.
Историята, която подсказваме, започва с котката на Данте, която държала светилник вечер, за да може той да чете. От тази легенда вече се вижда как това животно е свързвано с литературата, как то има специалната задача да хвърля светлина върху това, което наричаме литература. По-късно Торквато Тасо ще възхвалява котките как вечер с очите си хвърлят светлина, за да може да пише собствените си поетически творби. Което ни изправя пред въпроса: какво означава да четеш една литературна котка? Не е ли това да четеш самото условие за четенето, може би съвсем нечетимо? Историята, която подсказваме, фикционална и дори митична, започва с Данте и Петрарка (който според легендата наредил да мумифицират любимата му котка) малко след като папа Григорий ІХ (1145-1241), същият онзи, който ще иска абсолютна власт на папата над всички дейности на католическата църква и ще основе папската инквизиция, след като този папа в рамките на борбата си с различни ереси издава през 1232 или 1233 г. булата Vox in Rama, което е първият официален църковен документ, с който черната котка се обявява за въплъщение на сатаната. И ако от Данте и Петрарка тръгва един нов начин на представяне на любимата жена в поезията, който прави възможно модерното литературно сближаване на жените и котките (оставило своите котешки стъпки през Бодлер или Банвил до Кортасар и Дерида), то заклеймяването на котките, черни или не, настрана от нерадостната съдба на много от тези животни от Късното средновековие поне до края на ХVІІ в., отваря също възможността за „Черната котка” на Е. А. По или Бегемот от Майстора и Маргарита на Булгаков.
Да се проследят конфигурациите на тази топика е като да се открива и изследва нов животински вид, литературната котка (felis poeticus), с всичките й подвидове – една несъмнено все още предстояща задача за онова, което, подемайки идея на Ангел Игов, предлагам да наричаме културна фелинология (от която литературната фелинология ще е само част). Някои от подвидовете не са европейски; в този брой има например японски литературни котки, но би трябвало да се говори и за котките в исляма, в историите от Древен Китай и др.
Но защо колкото повече следваме и изследваме този нов-стар вид, оставаме с впечатление, че котката бързо се е шмугнала, а читателят е изправен пред сянката на нещо различно, котки алегории, преносни котки, котки фигури, котка, която не е котка? И защо когато отказва да бъде фигурирана и се опитва да стане или остане себе си, тя се превръща в котка фантом, котка химера, котка фантазъм?
